Кръстьо Раленков: "Свидетелят на поетичното"

Кръстьо Раленков за книгата на Радослав Коцев - Даро

"Небето не понася лично местоимение", изд. Хулите 2018 г.

Не помня вече кой беше казал или написал по повод на две стихотворения: „Неговото стихотворение е майсторско. Нейното е истинско.“

Във всеки случай това изказване ни насочва към двата необходими бряга, между които протича и о които се блъска всяко изкуство – художественото умение, от една страна, и автентичността, от друга. Има нещо такова, че колкото по-умел и ловък става човек по отношение на изображението, нараства и опасността от спекула с автентичността, с преиграването й, с фалшифицирането й. Същевременно валидно е и обратното – един талантлив начинаещ поет обикновено е заразителен по-скоро с автентичността, отколкото с умението си. Изкуството често започва и се реализира като асиметрия в този смисъл. Но под тази му асиметрична видимост е нужно също така да усещаме и едно невидимо, но достатъчно отчетливо стремление към хармоничност, едно тежнение към нещо по-голямо и по-цялостно от конкретната асиметрия, към баланс. Няма ли го това, имаме на практика произведение, но не и произведение на изкуството.

Замислих се за тези неща покрай последната стихосбирка на Радослав Коцев Даро – един от най-впечатляващите, според мен, по отношение на автентичността автори в съвременната ни поезия. При това, уточнявам, не става дума толкова за автентичност на преживяване и сантимент, а по-скоро за автентичност на наблюдението, на свидетелстването.

Поетическата кръв обикновено е гореща. Поетите често не устояват на изкушението да се намесят в предметността или идеята, която изобразяват, да насложат върху тях обилни пластове от собствени преживявания и възгледи, да превземат на абордаж природата на обекта и да издигнат своето знаме на мачтата му. Така, разбира се, също може да се пише хубава поезия, но в същината си това е поезията на един непоколебим егоцентризъм, който притегля и всмуква околното в себе си. Поезията на свидетелството и наблюдението е поезия на вчувстването, на емпатията. Тя предпочита да наднича с едно съхранено детско любопитство в автономното многообразие на нещата от света и живота, а не да превръща страстта на субективното авторско преживяване в универсален принцип. Това, всъщност, е по-дългият и по-труден път в писането. И по-честният, по-малко спекулативният, спрямо заниманието, наречено поезия.

На свой ред аз съм свидетел как Даро върви по този път още от първата си книга, как става все по-умел с изразните средства, все по-физиономичен като автор, как бавно и постепенно започва да се превръща в майстор, обаче без да жертва и погубва в това майсторство „истинското“. Каруцата, така да се каже, при него никога не е впрегната преди коня. Истинността в неговата поезия е винаги водеща. Тя е дълбокият грунд, първопричината, от която е отглас проявяването на поетическото му умение и написването на конкретно стихотворение. Това, което със сигурност няма да срещнете в неговите текстове, е екзистенциалната самовлюбеност и толкова модната напоследък самонаслаждаваща се естетическа безцелност. Това, което със сигурност ще срещнете, е една съвременна форма – доколкото можем да наречем съвременна форма свободния стих, съчетан с една почти класическа, ала деликатна ангажираност към индивидуалните проявления на битието и към красивото, разбирано не като субективна релативност, а по-скоро като онтологичен „топос“.

Това, разбира се, са неща, които по-неясно, или по-отчетливо, присъстваха и в досегашните му стихосбирки. Ала безспорно тази книга ги изтъква най-ярко. Тя е неговата най-зряла, най-изчистена, най-физиономична книга, дори и с онези типично негови енигматични моменти, когато пътеката на читателската разбираемост изтънява и се изгубва сред избуяващата отвсякъде екзотична образност. Изобщо, Радослав, поне до този момент, спада към малцината автори, които са способни, да се движат постъпателно нагоре в развитието си, без да правят крачки назад.

Нека пожелаем на автора пътят му да продължи все в това постъпателно развитие.

И нека пожелаем на настоящата му книга „На добър час“.

• Предговор към книгата на Радослав Коцев - Даро "Небето не понася лично местоимение", изд. Хулите, 2018 г.
• Снимките са от представянето на книгата в София, май 2018 г.

Стихотворения от книгата в "Диаскоп" 

• "Въздишката на единака"
• "Портрет на художника като поет"
• "За "Бароковата манолита""