по заглавие   по съдържание

Радослав Коцев-Даро: "Небето не понася лично местоимение"

04.10.2018
Снимка 1
 
НЕБЕТО НЕ ПОНАСЯ ЛИЧНО МЕСТОИМЕНИЕ
 
Разливат се годините по делтата
на всички наши угризения.
Добре, че е нощта и тъмната й гъба,
за да попие разливите наследени.
И все пак,
все пак
тихичко боли
от трънчето на падащата капка,
отскачаща от челото на тънка локва.
 
Търкаля се животът като бъчва
и всеки земетръс е несъгласие
със обръчите, дето я пристягат.
 
Защото бреговете ни отдавна са в оставка.
 
И ако ти прескачаш океана,
то аз оставам –
дъното да ме потърси.
 
Мълчанието в главната си роля
събира реквизитите на чувствата,
събира
символите непотребни,
мълчанието е колекционер на всичко,
което вече не е за споделяне –
и рязко зад гърба си ще го пръсне
със жест, с какъвто черпи
само бедния,
когато му се е родил наследник...
 
 
ХЛОРОФИЛНИ БИБЛИОТЕКИ
 
Наточили сме листовете си
за плитки рани.
Подостряме моливи.
 
Героят е – дърво с пробойна,
с кристални
и помътнели борови сълзи.
Корави.
 
До печката с уютна топлина,
натрупана е борина.
Градчето тежко диша,
завито през глава
под димно одеяло.
 
А ние пишем книги,
назаем взети от горите.
 
За безразсъдството да сме зелени.
 
 
БЕЖАНКА
 
Съзерцавах как
дъждът среднощен стъпва по листата
като дебнещ котарак.
Развихри се и ги съблече.
А после вятърът насилваше дърветата
и вдигаше с плющене крайчеца
на нашата балканска шатра.
 
Тогава я видях – афганистанката –
стаена, със очи към светлината,
как тихичко скимти на онзи страшен
и на човешки преводим език.
 
Родината е мъка, казах си.
И мъката ни е родина.
 
Снишените напразно висини,
се отразяваха в очите й.
 
И общия ни свят изгаряха.
 
 
ПОЧТИ КАТО НАМЕК
 
На горния етаж,
на ниско стъпало –
саксия с прежадняла пръст.
 
И съхнещ ствол
на отсечена палма.
 
Обясних й се
с две капки вода.
 
Тя ми отвърна
с две зелени листа.
 
Като капки.
Като нас...
 
 
ПОРТРЕТ НА ЕДНО УТРО
 
Седи на пейката във парка,
а тялото е свито на камбана.
Главата му тежи с категоричността 
на спряло бронзово махало.
 
Навярно спи.
Сънува дом в недрата
на глъхнещи подпочвени води.
 
Или сънува малка стая -
убежище от четири скали,
достатъчни за тъжното му тяло,
за две торби
и за бутилката с водата.
 
Допускам, че съм неговата сянка,
опряла челюстта си върху дланите...
 
... ужасно ми се спи,
ужасно ми се спи...
 
Тогава чувам звън
и звън по звън броя лъчите
на хората, отиващи към храма.
 
Така бездомниците отброяват дните си.
 
От всеки пулс по нещо си отива
нанякъде,
чрез сънищата ни навън...
 
 
ОТСТЪПЛЕНИЕ
 
Единствена успя да ме превземе,
обичайки ме чрез мълчание.

Така се случи: хранех котка
в едно мазе.
Опашката й като флирт
усукваше се върху моя глезен.

Отстъпвах се...
За първи път,
което значи вероятно –
и завинаги.

И пръстите ми потреперваха
от влагата на пъргавото й езиче,
омекваха като бисквити
моите пръсти.

А странно - любовта препусна в мен
със удвоени конски сили.

Отпосле ме свали умората.
(Стрелата й застига безпогрешно
и най-великолепния ни устрем.)

Сега понякога като хлапак,
закрил очи пред нещо страшно,
надничам тайничко през пръсти

и я откривам,
още я откривам –

една жена
с отключени врати

и

вселената от котешки очи,
засмукващи ме в тъмното.
 
 
СТОПАНИНЪТ
 
Снегът стъпва ситно, по агнешки.
Петелът заран го приветства.
Стопанинът дои млякото
и се държи някак младежки –
намига
и храни едно дете,
една земя,
един свят –
не толкова по-различен
от небесния.
 
 
  • Стихотворенията са от последната книга на Радослав Коцев "Небето не понася лично местоимение", изд. Хулите, 2018 г.
  • Снимките са от представянето на книгата в Пловдив, "Червеното пони", май 2018
  • Публикацията се осъществява със съдействието на автора.
 
 
 
 
 
Даро в "Диаскоп":
 
 
 

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.