Явор Цанев: "Пейнкилърите"

Останах изумен от вида на стария си приятел. Изглежда с него се бяха случили куп неприятности и определено не му се бяха отразили добре. Не успях да прикрия мислите и те се изписаха на лицето ми, а той забеляза веднага това въпреки димилката в заанския бар.

Човекът срещу мен бе някак напластен с болка и стаен ужас, сякаш е преминал изпитания, които са извън представите на познатата част от Галактиката. Когато се свърза с мен, разбрал, че сме и двамата на Заан, естествено, се зарадвах и побързах да се видим, защото тук пейзажът е суров и само в баровете човек може за малко да забрави, че е в подземията и живее като къртица на тази неприветлива планета, която крие под пустата си чакълеста повърхност огромни енергийни богатства.

– Изглеждам ужасно, нали? – почти изхлипа и това ме потресе, защото го познавах като суров мъж и добър пилот на космолети за далечни дестинации. Двамата имахме три съвместни мисии и в младостта си бяхме преживели доста заедно. После работата ни отвя в различни посоки, но ето – може би и той бе решил като мен, че на тази възраст е по-добре да се установиш, макар и на такова потискащо място като Заан.

– Какво се е случило с теб? – отвърнах. – Нямаше смисъл да се правя, че не забелязвам нищо. Болката направо струеше от него, а в погледа му се бе заселила необяснима плашливост. Нима това бе човекът, с когото се справихме с негодниците на Джурандра седем?

– Ще ти кажа, но нека първо поръчам едно питие. – Той се огледа за сервитьорка. – Една от особеностите в старомодните барове бе персоналът, с когото можеш дори да размениш няколко думи, докато поръчваш питието си. Идеята бе това донякъде да облекчава и разнообразява монотонното съществуване в заанските подземия.

Докато сервитьорката се отдалечаваше, старият ми боен другар промълви:

– Хванах сируанска треска...

Изтръпнах.

Доколкото знаех, болестта бе дълга, мъчителна и с летален изход – не бях чувал някой да се е излекувал. С разширяването на познатите територии, естествено, се увеличаваха и непознатите неблагоприятни последици. Неслучайно бе въведена граничната зона „Първи контакт“, отвъд която пътуваш на собствена отговорност. Авантюристите и изследователите я преминаваха и носеха сведения, които в по-голямата си част се превръщаха бързо в слухове, но така или иначе, докато не се обяви от правителството дадена територия за приета в границите на познатия Космос, тя си оставаше без сертификат. Терминът „първи контакт“ отдавна бе изгубил романтичното си значение от зората на космическите пътувания.

Сервитьорката се върна и постави питие пред приятеля ми. Точно навреме, защото настъпилото мълчание заплашваше да скове въздуха около нас завинаги. Опитах да й се усмихна, но не ми се получи.

Той отпи, само че не забелязах измъченото му изражение да се отпуска. Болката все така струеше от него – непонятна, но осезаема.

– Имам огромен проблем – погледна ме над ръба на чашата.

Само кимнах – бе очевидно, а аз нямаше как да съм полезен, освен да го изслушам с надеждата, че това донякъде ще го облекчи, макар и временно.

– Знаеш за сируанската треска, предполагам...

Кимнах отново. Някои теми са тежки за разговор.

– Е, бях напълно отчаян, когато чух за Пейнкилърите – крива усмивка деформира устните му, а аз се разрових из паметта си, без да открия спомен за нещо подобно.

Помълча няколко секунди – изглежда се чудеше откъде да започне разказа си. Лицевите му мускули леко се движеха под кожата – като че ли скритата пулсираща болка се опитваше да я пробие и да излезе на свобода.

– Звучеше страхотно и макар да съм вече далеч от младежкия ентусиазъм и да съм се напатил достатъчно, че да не вярвам на всеки слух, реших да опитам. А и нямах друг избор, разбираш...

– Пейнкилърите? – подсказах, че думата не ми говори нищо.

– Населяват планета отвъд зоната „Първи контакт“, както може би се досещаш...

– Това са някакви същества? – прекъснах го. Още не схващах нищо.

– Точно така, отначало мислех, че е слух, но вече доста хора, които са били там, са се върнали напълно здрави.

– Чакай малко...

Той направи знак с ръка да замълча, като през това време отпи от чашата си. Погледнах встрани. Барът бе полупразен и въпреки това имаше седем-осем различни форми на живот. Някога всяка една от тях е била извън зоната, с всяка една е имало официален „първи контакт“, но ето ни сега – на една планета, в един бар, сякаш съдбата е надничала в сънищата на фантастите и е решила да ги сбъдне.

Върнах погледа си към човека срещу мен.

Той пое дълбоко дъх и изстреля:

– Пейнкилърите са същества, които лекуват всичко.

– Лекуват? – повдигнах неволно вежди. Бях видял какво ли не през живота си, но това звучеше нелепо.

– Знам как звучи, но слухът пълзи и скоро всички ще хукнат натам, бъди сигурен. – Гледаше ме право в очите, сякаш това трябва да закове думите в съзнанието ми. – Вярно е, лекуват. Нямам представа как го правят, но те наистина лекуват. Всичко!

Не реагирах. Не исках да го засегна, а трудно бих приел чутото. Наясно съм, че болните от подобни нелечими болести вярват на какво ли не, внушават си какво ли не, изпробват всякакви, дори налудничави, методи, поддават се на шарлатанщини и измамници, готови са на всичко, само и само да се отърват от сграбчилата ги кошмарна неизбежност.

Тогава той каза още по-невероятното:

– Излекуваха ме от сируанската треска.

Този път с усилие си наложих да не помръдна. За сметка на това в мозъка ми се завихриха взаимно изключващи се мисли. Приятелят ми не беше откачалка, трябва болестта да го е сломила, за да говори такива небивалици. В никакъв случай не излъчваше здраве. Нямаше как да повярвам, че е излекуван от сируанска треска, а ако това все пак бе истина – по никакъв начин не личеше да е така. Но как да е истина! Видът му подсказваше за нестихваща болка, която го мъчи постоянно. По дяволите, та аз имах усещането, че ако се протегна, ще я докосна!

– Те наистина лекуват – повтори.

Не, това не беше глас на човек, който се е излекувал от нелечима болест.

– Изслушай ме и тогава съди – каза, а аз отново си припомних всичко, което сме преживели някога заедно. Дължах му поне това.

Пейнкилърите били газообразни същества, които изглеждали като жълтав дим с влажността на гъста мъгла. Малката им планета не привличала вниманието с нищо друго, но слухът, че оттам може да се върнеш здрав, независимо от болестта ти, набирал популярност и според приятеля ми съвсем скоро към нея щяло да има повече интерес, отколкото към всички райски кътчета на Морела 6, Валдера 4 или Тругод 9, взети заедно.

Отчаян и потънал в кошмарна депресия заради сируанската треска, той самият отначало не повярвал на историите за съществата-лечители, но срещнал човек, който е бил там. И се върнал напълно здрав. Това, което му разказал, го убедило, че може би все пак трябва да опита.

Просто ги вдишваш, а после всеки следващ ден си все по-здрав и по-здрав – няма нужда да ти правят изследвания – просто усещаш как оздравяваш и това е най-вълнуващото, което съм изпитвал някога – така му казал човекът.

Когато успял да се добере до планетата, старият ми боен другар се почувствал съвсем глупаво, защото еднообразният пейзаж от камънаци и ръждив мъх по тях намеквал за изгубено време. Обаче съвсем скоро се оказало, че не е така. Над негостоприемните камънаци се понесли жълтави парцалчета от дим – като малки облачета сгъстена мъгла.

Създанията се струпали около него и някак разбирал, че го преценяват. Усещането било за добронамереност, сякаш търсели подходящото от тях, с което двамата ще си паснат. Също така, без да може да обясни защо, веднага възприел идеята, че това са разумни същества. На някакво ментално ниво се докосвали, макар че не си предавали мисли. В крайна сметка, вдишал едно от тях и то го изпълнило с увереност, че скоро ще бъде здрав.

– Пейнкилърите са същества, които изпитват удоволствие, като те освобождават от болката и те лекуват. Затова го правят – поясни приятелят ми, а аз махнах на сервитьорката и поръчах по още едно питие.

Винаги се чувствах добре в заанските барове, но този път не можех да се отпусна. Не можех и да преценя дали да вярвам на историята. Бях виждал и чувал какво ли не. Много неща обаче не се връзваха. Болката все така струеше от него, а той ми говореше, че някакви същества са го излекували и това им доставило удоволствие. Не разбирах. Не ми се връзваше никак и че е дошъл на Заан – тук причината да се задържиш би могла да бъде само доброто заплащане.

Когато новите питиета бяха пред нас, той продължи:

– Излекува ме, наистина ме излекува...

– Добре, излекувал те е – не се сдържах, – а защо каза, че имаш огромен проблем?

Той спря ръката си, преди да отпие, и отпусна чашата обратно на масата.

– Попаднах на Пейнкилър, който се пристрасти.

– Какво? – гласът ми почти премина във фалцет.

– Пейнкилърите изпитват удоволствие да лекуват и да те избавят от болката. Но изглежда попаднах на такъв, който се пристрасти към това.

– Какво, по дяволите, искаш да кажеш? – Бях вперил очи в него и отново виждах как под кожата на лицето му болката пулсира.

– Излекува ме, но вместо да си отиде, остана в мен! – очите му се напълниха със сълзи. – Просто си стои в мен, причинява ми болка и след това я облекчава. Като някакъв шибан вампир, който не изпива цялата ти кръв само за да може по-дълго да се наслаждава на агонията ти. Това му доставя удоволствие, разбираш ли? Пристрастен е към облекчаването на болката ми и затова по някаква негова си логика не вижда нищо нередно да ми я причинява, щом после я облекчава.

– Но как така... – промълвих объркан, докато опитвах да си представя цялата ситуация.

– Нормално Пейнкилърите те лекуват и си отиват – поясни, докато избърсваше с опакото на дланта си влагата от очите. – Аз обаче попаднах на някакъв екземпляр, който не си тръгва, стои в мен и ми причинява болка. За да може после да я облекчава. Доколкото разбирам това е тяхна форма на пристрастеност.

– Искаш да кажеш...

– Да, постоянно изпитвам болка. После тя изчезва. Отново и отново.

Замълчахме.

Питието бе изгубило нормалния си вкус.

Болката продължаваше да струи осезаемо от приятеля ми и сега си обяснявах защо ми се струва, че е пулсираща. Представих си жълтавия влажен дим, заселил се в тялото му. Потръпнах. И все пак, какво търсеше той тук, на Заан? Ако е дошъл, за да изкарва повече пари, явно трябва да има някакъв план.

Погледнах пак настрани към останалите посетители.

Животът има странни проявления и странно чувство за хумор.

Само това ми хрумна.

– Какво смяташ да правиш? – попитах накрая.

Той въздъхна.

– Може би е само слух, но разбрах, че на Демора има древен клан шамани, които лекуват всякакви зависимости... – Звучеше още по-уморено и обречено. След малко допълни: – Обаче струвало скъпо.

Затова бе дошъл да работи на Заан. Да събере пари, за да излекува Пейнкилъра от зависимостта и така да отърве себе си от него.

Вече му вярвах, но не знаех какво да кажа. Само въртях чашата в ръцете си и го изучавах с поглед. Беше прав – имаше огромен проблем.

И досега го помня така – изтерзано човешко същество, от което струи болка – само защото е искало да се излекува от нелечима болест, било е готово на всичко и дори е преминало отвъд зоната „Първи контакт“, за да се срещне със съществата-лечители. Животът, Съдбата, Космосът, или може би дори всички заедно, му се бяха подиграли. Представях си как ще понася стоически болката, докато събере нужните пари, а после ще пропътува огромното разстояние до Демора с едничката надежда някакви древни шамани да излекуват Пейнкилъра му от ужасната зависимост.

Аз, обикновеният човек, можех само да му пожелая повече късмет.

Защото никой не може да знае какво ще се случи, когато шаманите от клана на Демора и Пейнкилърът, заселил се трайно в тялото на приятеля ми, осъществят техния първи контакт.

Казах си, че може би остарявам, защото изведнъж Заан ми се стори съвсем прилична и спокойна планета.

• Разказът е публикуван в сборника на Явор Цанев „Целунат от Бога”, изд. Изток-Запад, 2018 г. и получава първа награда през 2016 г. на Конкурса за фантастичен разказ, организиран от Клуб по фантастика, евристика и прогностика "Аркадий и Борис Стругацки".

• Публикува се със съдействието на автора.

Накратко за автора

Явор Цанев (р. 1971) е едно от ярките имена в жанровата ни литература, а разказите му често излизат от рамките на жанра и отвеждат читателя до неочакван край или идея. Многократно награждаван, номиниран за най-добър автор и гранд мастър, той e издател на списание „Дракус“, организатор на множество конкурси за фантастика и почетен председател на клуба на авторите на хорър „Lazarus“.

Още по темата в "Диаскоп":

Национален конвент Булгакон 2018

© Христина Мирчева