Иво Рафаилов: Враг
04.06.2013
враг
Март 86-а е. С бяла риза съм и пуловер плетен у дома -
без ръкави - с панталон добре изгладен и с ум
остър като ръб, който с устрем цепи въздуха,
населен с книжни призраци . Измит, с коса
завита край ушите като рогца на млад елен -
вреда да причинят не могат, освен по ствола
на дърво, колкото кората да обелят и така белязано
настоящето да пусне своя сок – е, тук съм
връщам се от детския отдел на библиотеката
с пет книги – възможният лимит – във чантата.
Вятър стърже бузите, а нетърпелива пот
под мишниците се разлива - при болест четенето
е възможно най-невинно, да съм болен тайничко
копнял съм...
Тогава край строежа -
още незавършен впрочем -
вниманието се наежва
при вида на мъж
в съмнително добър костюм –
понеже той изглежда сякаш може
да издялка господ от дърво.
Над мен подобно две звезди,
подобно ангели, наваксващи в игрите
овчарчето Калитко и Митко Палаузов
се обстрелват със шмайзери,
пълни с вишновка –
със ситни стъпки пиян дъждец
се люшка, хвалейки ръждата и ръжта.
Пръска във ушите и врата
Овчарче е собствено име.
Аз съм декорация в каменен фонтан.
Дълго връзката на лявата обувка връзвам
и си мисля, че може би се облекчава с лекота
(защото то струи отвсякъде, както се разбра,
което ни очаква и което е надежда) –
или сега си мисля, че тогава съм си мислел
с финеса на възрастен, спокоен
в действия и намерения –
тъй като работата в този ден е спряла
и зидари в груби панталони и
предпазни каски в жълто шегички груби
по гърба му няма да подхвърлят заедно
със шепи вар, пясък, натрошено стъкло.
След малко се измъква на улицата
с пакет в кафява хартия, увит с канап,
на панделка завързан. В този час тук няма
никой – ни милиционер, ни тревожна бабка
със спомени от партизанска младост
и дъхаща, уютна кухня с бледа
жълта крушка, обесена над мушамата –
като светец извършващ сетни чудеса –
няма хляб във мрежичка,
не хвърчат наплашени врабци,
нито бастунът й израства от локва
като перископ.
Помня - следвах го до ъгъла
и се крих зад стволове
на хилави брези и смугли
пионерки мъкнеха столове
в залата и гледаха в захлас
пагоните ми, след това във валс
въртяхме се и светът въртеше се
под нас и сандвич със колбас
за всеки има в този свят
и лимонада, враг, поне провал.
Един опрашен самосвал
стоварва пясък,
но нека метафорите за времето
да пренебрегнем.
Мисля, малко неща бяха достойни
за нашето любопитство и войната
между няколко лозунга изпразваше
мисълта ни без да доказва
какво ще излезе от нас. Към космоса
обръщахме глава подобно ескимоса,
пропаднал в дупка сред леда.
Но и космосът е идеология и с тъга
ние обитавахме безвъздушни пространства
с по-прости имена.
из книгата "Изброими изкушения", подготвена за печат
Иво Рафаилов е роден през 1977 година в град Бургас. Завършва “Културология” в СУ, работи като графичен дизайнер. Съосновател на малкото издателство "Фрост".
Носител на награди за поезия и фотография. Автор на „По пътя на покоя” (1996).
колаж: Стела Георгиева