Нели Лишковска: "Вкоренени мълчания"

Нели Лишковска за книгата на Теодора Тотева

"Преди тишината",стихове, 2018, изд. Scribens

Първото впечатление от втората книга „Преди тишината“ на Теодора Тотева е метафоричната мекост на изказа и плавния ритъм. Без патетика, резки лингвистични извисявания или немотивирани смислови сривове. Напротив, мелодиката на стиха обгръща като прегръдка, от която не искаш да се освободиш. Въпреки това, а може би – именно поради това - текстовете в тази книга се движат по една характерна семантична скала, в чиито два полюса са разположени  емблематичните образи на материята и духа. Първият е локализиран в телесното и сетивността; и произтичащите от тях конотации:

„Върху устните...“, с.30

Вторият пласт е разположен върху/в думата, писмото, езика и/или тяхното отсъствие. Липсата на език (мълчанието) е равнозначно на унищожението на другия:

„Еротиката на ...“, с.13

Фокусът може и да бъде изместен, за да се обърне и пре-върне в своята противоположност – безмълвието носи със себе си пустота и смърт:

„Всички...“, с.25

Отчетливи и наситени в своята пределност са Словото, Тялото, Мълчанието. А тишината е всепоглъщаща, като след край на света. Тя не е подобие на нещо познато, нито е мълчание, нито безсловестност. Може би е неназовимост. Същност, на която не може да бъде дадено име, поради неговата мащабност. Явление, което не се назовава, за да не изгуби вълшебните си сили. Единствено на ехото е позволено дребно своеволие, леко прегрешение – да „изрича“, „изговаря“, „артикулира“:

„Когато всички...“, с.35

И накрая – за да успееш да попиеш тази поезия „мълчанието ти трябва да познава дългото бродене“, според редактора на „Преди тишината“ Валентин Дишев. Защото всеки носи своята тишина, която раздава на другите, подобно безсмъртен духовен дар; или пък пази дълбоко в себе си, в своето тленно тяло. Като сърце.

© Христина Мирчева