Сибин Майналовски: "Момичето-Никога"

09.10.2018
Снимка 1

 

Когато станеше дума за откачалки, надали на този свят имаше каквото и да било, способно да изненада Рита. Петте години работа в кварталното кръчме я бяха научили, че не съществува такова нещо като граници на човешката странност. Беше се нагледала на тираджии с татуировки на розови зайчета, на дърти бабета, които къркаха с литри нелегалната пърцуца на собственика, която се продаваше изпод тезгяха, на съпруги, които задоволяваха с ръка мъжете си под покривката пред вялите погледи на собствените си синове... Ако утре, не дай си Боже, в заведението нахълташе боядисано резедаво джудже с шапка с еленски рога и поискаше пинта сълзи от девственица, Рита изобщо нямаше да се удиви. Просто поредният ден в „Нереза и русалката“, нали така?

Непознатият в черно обаче успя да привлече вниманието й. И то дотолкова, че да се престраши да го заговори.

За пет години обслужване на цялата тази паплач, която се тъпчеше в кръчмата и едва ли не си я бе припознала като втори роден дом, Рита си бе изградила едно-единствено правило: „Никакви лафчета с клиентите!“. И се придържаше към него без каквито и да било изключения, дори в онези редки случаи, когато в нейния район сядаха мъже с външност на Аполон и сексапил за петима донжуановци. Лафчетата нерядко водеха до флиртчета, флиртчетата – до секс, а сексът – до неприятни изненади девет месеца по-късно.

Облеченият в черно странник определено нямаше външността на Аполон, а сексапилът му не стигаше дори за четвъртинка Дон Жуан. Рита обаче реши да наруши собствените си разпоредби, понеже бе, меко казано, заинтригувана от няколко неща.

Първо, мъжът винаги идваше по едно и също време. Засядаше на една и съща маса, поръчваше едно и също нещо – халба бира и топъл натурален сок от ананас, отместваше встрани сока, изпиваше бирата, оставяше щедър бакшиш и си тръгваше – винаги в един и същи час.

Второ, докато пиеше бирата си, очите му – учудващо младежки, пламтящи отвътре с онзи огън, присъщ само на неуморимите любители на приключенията и романтиката – постоянно се извъртаха към вратата. Сякаш чакаше някого. Рита първоначално бе предположила, че топлият сок е за негов приятел или приятелка, който/която ще се присъедини към него по някое време.Мястото срещу непознатия обаче винаги оставаше празно. Сокът стоеше недокоснат на масата, докато сервитьорката не го вдигнеше, за да го излее в мивката.

Трето, странникът пишеше непрекъснато. От мига, в който седнеше, до секундата, в която не изпиеше последната глътка бира. Постоянно вадеше от джобовете си изпокъсани, разпарцаливени ученически тетрадки и записваше в тях известни само нему неща. Не се криеше от Рита, когато идваше да му носи поръчката или сметката, но почеркът му беше толкова ужасен, че и експерт-криминалист би се затруднил да разшифрова написаното. Можеше само да предполага, че са разкази или есета, понеже рядко надхвърляха пет-шест страници. На няколко пъти се бе приближавала до масата точно когато необичайният й клиент приключваше с поредното си творение, теглеше една щедро удебелена черта от край до край на листа, отпиваше от халбата и веднага започваше да пришпорва химикалката да реди дума след дума, изречение след изречение, тетрадка след тетрадка...

Търпението на Рита изтрая (като по чудо) само половин година. Една топла пролетна вечер момичето не издържа, изчака мъжа да се настани удобно, донесе му бирата и топлия сок и когато той надигна очи да й благодари, тя най-безцеремонно седна на свободното място срещу него.

– Но... какво правите?! – заекна изумено непознатият.

– Е, не може да се каже, че около Вас всеки път гъмжи от народ, така че мисля, че мога да поседна за минутка-две – реши да бъде нахална докрай сервитьорката. – Казвам се Рита, между другото.

– Знам – промърмори кисело мъжът.

– Откъде...

– Избродирано е на джобчето на ризата Ви, млада госпожице.

Рита се почувства доста глупаво.

– А сега, моля Ви, станете! Ами ако Тя се появи точно сега? Кой знае, може пък точно днес да е денят...

– Какъв ден...?

– Моля Ви, махнете се от масата ми! – Противно на резкия тон на думите, непознатият ги изрече почти отчаяно, сякаш я умоляваше, а не й заповядваше.

Рито скочи рязко, все едно мъжът я бе зашлевил. Страните й пламнаха от обида. Тоя пък за какво се мисли?! Завъртя се и закрачи към бара, без да се обръща – не искаше странникът да забележи сълзите, блеснали издайнически в крайчетата на очите й.

Мина час, после още един, след него още и още... Непознатият явно днес бе решил да пие бирата си по най-мудния възможен начин. Химикалката му хвърчеше по омачканите листове като побесняла: десетина страници, дебела черта-разделител, още стотина-двеста реда, черта, купчина неразчитаеми букви, черта... Облеченият в черно сякаш бе полудял. Или изпаднал в транс. Или и двете.

И изведнъж безумното дращене спря. Отведнъж, без предупреждение, подобно на последния дъх на умиращ славей, който внезапно открива, че няма достатъчно въздух в миниатюрните си гърди, за да изпее онази, последната, най-красивата песен, затова се предава и замлъква веднъж завинаги.

Непознатият изтърва химикалката върху масата, изправи прегърбените си сякаш от непосилна тежест рамене и надигна очи. Първо погледна към празния стол отсреща, след това – с налудничава надежда – към вратата на заведението. Когато за пореден път не видя онова, което очакваше да се появи, ръката му конвулсивно се сви в юмрук около дръжката на празната халба. За момент Рита си помисли, че мъжът ще запрати тежкото стъкло в стената (Господи, колко чистене щеше да падне!), но тогава облеченият в черно мъж се отпусна – все едно бе обикновена евтина парцалена кукла и някой с едно рязко движение бе извадил теления скелет от гротескното му телце.

– Рита! – произнесе той с глух, изведнъж помътнял глас, който нямаше нищо общо със звънтящите нотки на обичайното му веселяшко произношение.

Брей, все пак е запомнил името ми, мина през главата на момичето. Успя да сподави самодоволната си усмивка и  се приближи до масата на непознатия.

– Да?

– Дай ми още една бира, моля. Вземи и за себе си каквото обичаш.

Хм, мина на ти, помисли си Рита. На глас изрече заученото от много години насам изречение:

– По време на смяна не ни е разрешено...

– О, стига глупости. Не ти казвам да си налееш уиски – преспокойно може да си вземеш млечен шейк например, а и не съм за пръв път тук, та да не знам, че по това време няма нито шефове, нито включени камери. Ела, моля те... Искам да ти прочета нещо.

Рита усети как косъмчетата по ръцете й настръхват. Много пъти бе чувствала любопитството, което я глождеше отвътре. За времето, което странникът бе прекарал тук, със сигурност бе изписал материал за поне три средноголеми романа. Никога обаче не бе дръзвала да полюбопитства какво, да го вземат мътните, мъжът твореше толкова усилено.

Без да промълви и дума, тя отиде до бара и донесе халба бира за него и млечен шейк за себе си. Тръсна чашите на масата, настани се на стола срещу най-постоянния си клиент и го подкани:

– Слушам те.

Непознатият дълго прелиства раздърпаната тетрадка, докато намери онова, което търсеше. Облегна се назад, отпи глътка бира и зачете:

„На Огненото момиче, което ме накара да се почувствам жив. Обичам те, Джоана.“...

Когато приключи десетина минути по-късно, по бузите на Рита се стичаха горещи, почти парещи сълзи. Не беше плакала от години. Може би от дете, когато загуби първото си коте, Бенджи. Винаги стискаше зъби и преглъщаше плача си, понеже бе уверена, че това е признак на слабост и уязвимост. Сега обаче не й пукаше.

– По дяволите, това е красиво! – изтръгна се подобие на хлипане измежду треперещите й устни.

– Знам, Рита. Красиво е. Понеже е истинско.

– Кой сте Вие? Защо не съм чела нищо друго от Вас? Къде мога да прочета още Ваши разкази?

– Казвам се Тери. Не си чела нищо, защото не си знаела къде да търсиш. От известно време насам не може да прочетеш нищо от мен. Освен ако не се казваш Джоана.

– Джоана? Коя е Джоана? Късметлийка... – изпусна се Рита, без да иска, и се изчерви заради грешката си.

– Джоана ли? Нямам представа – усмихна се непознатият (Тери?) и в очите му затанцуваха влюбени пламъчета.

– Е, как така...

– Много просто. Джоана е Момичето-Никога. Джоана все още не съществува, но в същото време е напълно реална. Въпрос на изчакване е да се появи пред мен и да седне на стола, на който си ти в момента. А в някаква паралелна реалност може би вече го е направила, кой знае? Всичко зависи от правилния ход на ентропията. От години насам се мъча да уцеля необходимия ентропиен вектор. Какъв разказ да напиша? Дали да е пълен с ужаси? Или пък романтичен? Да го публикувам ли или да го оставя да събира прах в архивите? Да го пратя ли на конкурс? И на кой точно? Всяко едно от тези решения накланя везните в една или друга посока. А аз трябва да преценя коя от посоките е най-благоприятна. Коя е правилната.

– А откъде си сигурен, че тази твоя Джоана изобщо съществува? – Без да се усети, Рита също бе минала на „ти“.

– О, повярвай ми, Джоана е истинска. Предвидил съм появата й още преди двайсет години. Най-вероятно и тя знае, че някъде из този свят има човек, който я чака. Просто не знае нито кога, нито къде. Ето защо се опитвам да балансирам ентропийните везни с моите разкази. За да мога един ден да се срещна с Момичето-Никога. Да заровя пръсти в косите й. Да й кажа колко я обичам. И да я целуна.

– Момичето-Никога?

– Така я наричам в сънищата си. Момичето-Никога. Понеже никога не е била обичана така, както заслужава. Понеже искам да я прегръщам така, както никога друг мъж не е обвивал ръце около нея. Понеже косите й са с цвета на онзи залез, който никога още не е гледала, сплела пръсти с моите. Ще я целувам така, както не съм целувал никога досега. Ще потърся онези отломки от отдавна разпарчетосаното си сърце, които никога не са били поругавани от предишните жени в моя живот, ще ги събера в шепа, ще падна на колене пред нея и ще й ги подаря. Усмихвайки се така, както никога досега. Плачейки така, както никога досега. Щастлив както никога досега.

– Но как можеш да знаеш, че Джоана е истинска? – продължаваше да настоява Рита.

– Просто знам. Някои казват, че съм магьосник. Други – че съм просто наивник. Аз обаче не съм нищо друго, освен обикновен влюбен. Знам – не се срещат често хора като мен. Глупаци. Идеалисти. Загубеняци дори. Но, повярвай ми – няма и много хора като Джоана. Не съм срещал човек като нея дълги години. Ето защо съм сигурен, че не бълнувам. Джоана ще дойде при мен. Просто трябва да съм търпелив. Разказите ми са ключове към душата ми. Тя просто трябва да свикне да ги използва. С помощта на ентропията, вплетена в същите тези разкази. Всяка целувка, всяка прегръдка, всеки влюбен поглед, втъкан в думите, сричките и запетайките на онова, което пиша година след година, би трябвало да й подскаже пътя към сърцето, което ще я обича до живот. И ще иска да остарее с нея, казвайки й безспирно, всяка сутрин, всяка вечер, всяка секунда „Обичам те!“.

Рита понечи да отвори уста, за да възрази.

Но точно в този момент очите на Тери грейнаха. Любов, надежда, радостни сълзи– безумна сплав, нажежена до точката на щастието...

Вратата на кръчмата се отвори.

 

  • Публикува се със съдействието на автора.

 

Илюстрация: ©Георги Чепилев

 

Накратко за автора

Сибин Майналовски е роден в Стара Загора, но за 43-те години от живота си е успял да удостои с присъствието си редица градове от рода на Велико Търново, Русе, а понастоящем и София. Обожава котки, като е на мнение, че в 99% от случаите те са в пъти по-достойни за любов от хората. Работи като графичен дизайнер, а в свободното си време пише хорър, фентъзи и фантастика, като упорито отказва да се поддава на вредната, според него, тенденция действието на всичко, що се издава, да се развива в България. Може би затова наградите за разказите му не са купища, както при някои други, но за сметка на това пък са повече ценни за самия него.

Има четири издадени книги — сборници с разкази: „Сянката“, „Усмивка в полунощ“, „Змии в стените“ и „Симфония на мъртвите“.

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.