Георги Чепилев: "Екселсиор, майстори! или За първите срещи с "Дъга", "Чуден свят", Георги Гаделев и комикса…"

Прави впечатление, че деветото изкуство е голяма сила.  Разказвам моите спомени от първите ми срещи с комикса и по-специално с Георги Гаделев по молба на редколегията на сп. КИК. Не обичам спомени, но тук целта на разказа е практична – споделеният опит по принцип и винаги би могъл да помогне на начинаещия в коя да е област.

В началото на 80-те години българският комикс се събуди от дълъг сън и могъща вълна обхвана любителите на това изкуство. Създаде се един подем, едно концентриране на културната общественост към разказите в картини.Това бяха медни години от нашето комикс щастие. Вихрен, главоломен устрем. София стана неотразима магьосница и за столичните, и за провинциалните автори. Специализираните списания „Дъга” и „Чуден свят” ни влечаха силно, дори неудържимо със своята висота като център. Разбира се, първото, което се направи, бе идеологическата чистка на неподходящите елементи от миналото. Този факт е понятен, като се има предвид, че дори именитият руски режисьор Михаил Ром не е допуснат да отпечата филма си „Обикновен фашизъм” като фотороман. При това Ром се броял за приятел на Сталин. Отговори ли му, че филмът, макар и гледан от милиони зрители, трудно ще остане във времето, а напечатаният комикс остава като документ. Което било нежелателно. Комиксите били опиум за народа!

От най-ранно детство изразих силно влечение към картинните разкази. По-късно продължих с постоянство и настойчивост в две съвършено различни форми – като страстен колекционер и като автор. Като ученик през 70-те обичах да рисувам оригинални комикси. Бях учуден, когато художникът Петър Григоров и Йоан Левиев ме поощриха, тъй като официалното отношение към този жанр беше отрицателно.

Ще продължа с разказа. Този комикс проект от началото на 80-те по своята широта и новост не можеше да не увлече всеки, който дълго време е очаквал и мечтал да работи творчески в областта на комикса. Когато излезе брой 1 на списание „Дъга”, току що бях завършил гимназия и 18-годишен започвах работа като художник по витрините на промишлени стоки. Бие на очи, че когато огънят загасва, добавят дърва, за да се разгори, а когато бушува, го заливат с вода, за да изгасне. При виждането на специализирано българско издание за комикси аз се разгорях като огън. Помолих приятел, работещ като литературен редактор, да нахвърли сценарий за бъдещ комикс. Скоро след молбата ми получих една страница – въведение за шпионска история, беше много сполучлива. Направих картинен разказ в един скицник - нещо подобно на диафилм, но в хоризонтал. После на тетрадка в размера на списанието започнах да обмислям възможните композиции на страниците. Отрязах картони в по-голям размер от списанието. Увеличението направих като сложих линията по диагонал и така получих същия формат, но вече по-мащабен.

Както споменах, често се опитвах да рисувам комикси. Правех по 2-3 страници из харесал ми разказ, но този вече беше по специално написан за мен сценарий и предназначен за показване. В процеса на работа започнах да разбирам, че нещо важно липсва в моя комикс и това, което липсваше, беше приликата. Героите от една история трябва задължително във всички кадри да си приличат! Помислих и тръгнах към магазина за фотоапарати. Бях си спомнил какво ми разказваше Петър Григоров: „Нали познаваш приятеля ми, художника Коста Павлов? През 40-те го снимах за герой на картинен роман. Имаше подходящи черти...” В съзнанието ми изплуваха кадри от филм, в който комикс художник снима с фотоапарат сцена с ръкопашен бой върху палубата на кораб. Спомних си и „Белият шейх” на Фелини. В действителност фотороманът се оформя от комикса. София Лорен описва раждането му от двама художници - Валтер Молино и Джулио Бертолети. Молино рисувал София Лорен като героиня на комиксов роман, в който представил идеално не само чертите й, но и нейните изражения. По-късно обаче Валтер решава да се съсредоточи само върху снимките, тъй като са по-бързи и непосредствени и така се ражда фоторомана.

И така. Изрязах с ножица кадрите, номерирах ги и на гърба записах подходящите места за снимки. След това се уговорих с приятели и познати, подходящи за ролите и накрая направих снимки. Но имаше нови разочарования – перспективата. Проблемът с перспективата реших малко по-късно по съвет на Благой Серафимов (фотограф към „Народна младеж” и автор на книгата „Фотографика”) – да сменям обективите. С негова помощ от втория си комиксов хонорар се снабдих с широкоъгълен обектив. Другият урок, който научих, бе да се възползвам от случайностите. В момента, когато отивахме към определеното снимачно място - до хотел „България” в центъра на Пловдив, изведнъж спря луксозен чуждестранен автомобил. Помолих собственика за снимка до него и направих няколко със статистите, тъй като действието по сценарий в първите кадри се развиваше в чужбина. Но точно този кадър и моята необмислена прецизност в рисунката ми изиграха шега, за която ще разкажа след няколко реда. След като разгледах проявените снимки, се наложи корекция на първоначалните композиции, рисунки и надписи.

През пролетта на 1981 г. вече бях готов с 3 или 4 страници в черно-бял вариант и след като получих обнадеждаващи оценки от художниците, с които се съветвах, бързо „литнах” и се намерих пред издателство „Септември” в София. Тръгнах по тъмен коридор към редакцията на списание „Дъга”. На вратата прочетох надписите и ме обхвана вълнение. Потропах, прие ме Георги Гаделев - художественият редактор на списанието, който бързо и въпросително ме огледа. Редакцията ми се стори безкрайна, докато се приближавах до него. Представих се, а той каза: „Дай да видя работата ти”. С любопитство разгледа моите рисунки и даже самия мен –„Това ти ли си го правил?На колко си години” - „На 19?” - Рисувано е като за печат - не може да си ги правил ти”. След силния възторг аз получих съответно разочарование сякаш с вода погасяваха ентусиазма ми: ”Тези са в стил седмични комикси за вестници, казах ти, че се съмнявам да си ги рисувал. Някой ти ги е изпратил от чужбина – ето този номер на колата не е български...” Тук е мястото да припомня за шегата на случайността от снимката пред чуждестранния автомобил. Добре запомних фигурата на влизащ художник, сътрудник на списанието: той бе донесъл няколко страници нарисувани с молив, за да чуе евентуални забележки. Разбрах, че трябва да си тръгвам. На връщане, когато гледах движението на влака, си мислех, че и човешкият живот е пътешествие, че и в това пътешествие са нужни спирания. Да може всеки пътник да слезе там, където му е необходимо, да може машиниста с чукче да провери колелата за избягване на евентуална катастрофа. Всеки пътник има своя определена цел. Ако бихме срещнали във влака пътник, който не знае къде отива и защо пътува, бихме си помислили, че е ненормален. Трябва да докажа, че имам характер, трябва да постигна своята цел! И реших на другия ден да покажа на Георги Гаделев доказателства, че тези рисунки аз съм ги правил, да покажа снимките, които ползвах като типажи. Утрото едва започваше, когато тръгнах отново към редакцията на списание „Дъга”. Ставаше все по-светло, докато аз тичах с доказателствата край огради, къщи и покриви. „Доказателство!” – казах бойко и дръзко погледнах Георги Гаделев в очите. „Пак ли ти!” – каза сякаш с престорена досада, докато разглеждаха заедно с литературния редактор материалите. С кос поглед, обърнат към мен, съвсем изскочил от орбита прошепна: „Казах ти вече, трябва да си гений, за да си направил тези рисунки”. Бях толкова съкрушен, че не забелязах как съм се озовал на коридора. Може би литературният редактор (той се казваше Георги Гетов) да ме е съжалил, защото излезе и като ме настигна, спря с ръка и ласкаво каза: „Работата ви е чудесна, но тук не може да ги публикуваме. Идете в издателство „Народна младеж”, там също ще започне издаване на списание  за разкази в картини -„Чуден свят”, опитайте и успех!” И така след напрегнато очакване и мечтания бях насочен към желано място, където да се развивам. Така и се случи. И ето аз съм пред издателство „Народна младеж”. Изкачвам се по стълбите като разпитвам за редакцията на новото комикс издание. Бяха две преходни помещения със силно осветявани от слънцето прозорци и под. В първото бяха разположени много бюра на художници, отговарящи по отдели, а вътрешното помещение бе за провеждане на художествените съвети и кабинет на Иван Стоилов - Бункера. В бюрото на художествения редактор на „Чуден свят” се съхраняваха приетите комикси за печат. Имаше одобрени творби за много броеве напред. В някои случаи се показваха на сътрудниците за сверяване на „часовниците” или поучение. Разказах преживяното в редакцията на списание „Дъга”. Художественият редактор на „Чуден свят” Димитър Чаушев записа моя адрес и телефон в тетрадката за сътрудници, след като с колегите разгледаха предложението ми – „Диди, какво да искаш повече!”. Съобщиха ми, ако мога да съм там в следващия петък, когато ще е ясно решението на художествения съвет. Понякога приемните часове в „Чуден свят” бяха сутрин, друг път следобед. „Ела у петок”, каза шеговито Диди – Димитър Чаушев. Изплаших се. Много хора мислят, че петък е ден на лош късмет. Особено англичаните, защото на този ден в тяхната страна бесели престъпниците. Реших да превъзмогна суеверието и си спомних какво направиха англичаните за това: направили кораб, който кръстили „Петък”, намерили капитан на име Петък и пуснали кораба във водите в Петък. Да, но един вътрешен глас засили съмнението – нали веднага след това не се узнало какво станало с този кораб и с екипажа му, тъй като корабът така и не се завърнал – факт, който засилил суеверието у англичаните. Та в дните до петъка се чувствах подобно художника Дега на собствената му изложба – като отиване на гилотина. Художественият редактор на изданието за комикси бе автор на игрите, като онази фигурка на „Чуден свят” от бр.1 (която да се изреже и сглоби). Спомням си как един ден приемаше художниците сътрудници - бе си сложил  изкуствени пластмасови уши. След като ме известиха, че приемат работата ми, поискаха завършен литературен сценарий за одобрение – „Ако евентуално нямате, ще се опитаме тук да пригодим тези рисунки към друг”. За литературните сценарий на издание „Чуден свят” отговаряше писателят Борис Крумов. Неговата приемна беше срещу тези на художниците. Имам много добри впечатления от срещите си с него, защото често ме питаше какво е мнението ми за някои предложения за комикс-сценарий. След приемане на завършения комикс, художникът веднага получаваше хонорар и хонорарен талон за пред МВР. За съжаление имаше практика писателите да получават след отпечатване на произведението. Моите страници бяха оценявани от 200 до 280 лв. на страница, когато средната месечна заплата по онова време бе около 140 лв., а минималната -120 лв. На страница, в зависимост от броя на кадри и сложност при изпълнение и може би художествено въздействие. За втория изработен от мен комикс бях изпратен до едно място, където набрахме машинно текста.Това се направи за първи път в практиката на изданието. Тогава цветовете се изработваха с цветоотделки – всеки цвят на отделен лист. При моите комикси направихме друг опит: намалихме черно-белите страници оригинали чрез фото до необходимия размер, след което оцветявах фотокопията.

 След няколко години, вече придобил опит в „Чуден свят”, а като редовен илюстратор в пловдивските издания, отново се срещнах с Георги Гаделев. Мисля, че бе през 1986 г. Той ласкаво ме посрещна и протягайки ръка каза: „Ще те изпитам лично. Избери си от рафта книга.” До него имаше разположени няколко книги и картон за рисуване. В „Чуден свят” научих много мурафети. Нали всеки занаят има мурафет и масраф. През една зима, когато чакахме забележките на художествения съвет, сред чакащите беше и Никифор Русков, с шал по тогавашната мода на художниците. Неговите работи и на Христо Кърджилов харесвах много. В този момент бях извикан от Иван Стоилов - Бункера, който искаше да ме види и да ми подари каталог на художника-илюстратор Георги Атанасов. Та на излизане виждам Никифор Русков, извадил рапидограф, бяла боя и четка и поправя според забележките. Бързаше работата му да се приеме, не искаше да чака до следващия петък – „Диди, трябва да купувам спалня”. Аз се впечатлих от практичността му и също започнах да нося в художествена чанта необходимите инструменти за илюстрация. От книгите в редакцията на списание „Дъга” избрах книгата „Нетърпимост” на Фокнър. Започнах да рисувам сцена в кръчма, където някакъв боксьор плюеше в чаша. Георги Гаделев излизаше на няколко пъти и разговаряше по телефона за снимки на породи зайци, някакво задължение към издателство „Септември”. Аз рисувах, рисувах, колкото се може по-бързо. Бях направил страница от 6 кадъра, но последният не стана сполучлив, та се наложи да оформя фигурите като силуети, за да не дразни. Дори успях да оцветя кадрите. Разглеждайки изпитната ми работа, Георги Гаделев я оцени веднага: „Тези рисунки са по-добри от онези, които си правил досега. Не си знаеш цената. Намери си сценарий и го донеси за одобрение от литературния редактор.” Този път редакцията ми изглеждаше прекрасна и добре осветена от слънцето.

• Изследванията на комикс дружество "Диаскоп" се публикуват с официалната подкрепа на Европейска столица на културата Пловдив 2019

© Христина Мирчева