Елена Павлова: "Да ни намеря и да ни спася"

Връщаме се в Хелзинки 2017. Лято е. Градът е жив, свеж, слънчев и тъне в зеленина. Нищо общо с 2030, да не говорим за след войната.

Примигвам. Имплантът ми се ръкува с местната мобилна мрежа, разбива я и симулира номер на компанията. Сверявам часа и датата – точни са.

Хващам Алберто за ръка. Леко приведен, той е наклонил глава да пресява шумовете. Обкръжава ни гълчавата на големия град: кашлица на коли и автобуси, далечно звънкане на трамваи, грак на чайки, човешки гласове…

– Те тук ли са вече? – мърмори под нос мъжът ми. – Сигурна ли си, че са тук?

Примигвам. На едната си ретина гледам гугъл картата, на другата – спътникови данни. Нямам нужда обаче: На светофара момиче с куфар и раница тъкмо пресича, а вятърът развява изскубнал се от плитката ѝ кичур. Разрошено момче с набола четина дърпа цигара пред магазина отсреща.

– Вече са тук – прошепвам, макар че няма причина да говоря тихо.

Момичето влиза под колоните до магазина и спира пред емблемата на хостела. Още преди вратата след нея да се е затворила, аз вече нагласям и подправям данните в компютъра на горния етаж. Пресичането на улицата ми коства повече усилия: имам агорафобия от бъдеще, чието небе половин век ме засипва с огън и куршуми. Ръката на Алберто трепери, когато го помъквам след себе си по зебрата.

За награда, след пресичането го вкарвам в магазина до входа на хостела. Смътно следя как имплантът му се ръкува с ПОС-терминала, влиза в банковата система, създава призрак на сметка, снема образци на чипа. Вързаният на кръста му пуловер е с втъкан 3D принтер - безшумно изпечатва картата, докато аз слагам в кошницата наденички, майонеза, хляб, сок с пулпа “Тропикал”, бира.

 Леле колко видове бира има!

– Само четири кенчета? – мърмори Алберто недоволно.

– Не можеш да изпиеш повече от две – вразумявам го аз.

– Едно време гълтах и по повече…

Сякаш повикано от хвалбата му, разрошеното момче спира до нас и грабва опаковка от шест бири.

Стоя със залепнал в гърлото дъх. Ще имам синина на ръката, така се е вкопчил Алберто в мен.

Момчето отминава.

Връщам се в Хелзинки 2017 със затъкнат в гърлото писък.

Към три сутринта е – здрачно утро, тишината я разрязва препускащ по релсите отвън трамвай.

Алберто спи алчно, по гръб, с разперени ръце и зинала уста. Не го разбутвам – войната отстои на тринайсет години. Ислямската имам предвид, не световната.

Сънувах Хелзинки 2030. Обичайните кошмари, от които квантовият драйв в главата ми е преценил автономно да ме събуди. И тогава беше лято, а пухчетата на тополите се носеха по спиралите дим и изпълваха небесата. Гладът вече беше започнал, Ислямска Европа се опитваше да отреже последните доставки на съпротивата. Три години отстъпвахме, само за да се озова в Хелзинки 2030 на границата на силите си. Лежах омаломощена на тротоара и гледах пухчетата на тополите, а Алберто притича покрай мен, отстреля няколко дрона-мохамедчета от облаците дим и изръмжа:

– Искам да умра до теб, Руми, но не точно сега, ясно?

По–късно преровихме склада на магазина и открихме един забравен тропически сок с пулпа. Най–хубавото нещо, което някога съм пила!

– Ако можеше да пътуваш във времето – подхвърли ми мухата Алберто, – къде щеше да отидеш?

Тогава само го изгледах като малоумен. Но истината е, че бих дала всичко – че дадох всичко – да ни намеря и да ни спася.

Сега се сгушвам по-плътно в него и затварям отново очи. Чудя се лениво как ли ще стигнем сутринта – под открито небе! – до първия и единствен Уърлдкон[1], който съм посетила два пъти… и заспивам.

От огледалото ме гледа старица с кожа като гьонена подметка и по войнишки къса подстрижка. На седемдесет и две съм, какво му се чудя? Наплисквам си лицето, изпивам и глътка вода. Хелзинки 2017 се гордее с чистотата й. Хелзинки 2030 – не. За проблемите заради климатичните изменения да не споменавам. Вярно, нанокролът ме поддържа, но… не е същото. Прокашлям се. Небцето ми е изтръпнало, при вдишване дращи все едно имам заседнало пухче от топола. Напрежението в ъглите на очите и без сверка със сензорите подсказва, че вдигам температура. Чувствам се като доячка в Бъркли 1786. Поклащам глава срещу огледалото.

За малко да се изсмея при вида на Алберто, чинно седнал на дългата маса в трапезарията на хостела. Абсурден е сред останалите – млади, жизнени, меки. Навеждам се и го целувам зад ухото. Нежността ни поражда усмивки и кикот. Усмихвам се на свой ред и му мажа дебело филия. Заедно слушаме как рошавото момче черпи с кафе момичето с плитката и небрежно флиртува:

– За Уърлдкона си тук, нали? Откъде си? Аз съм Бърт, португалец, но живея в Ю Кей. Била ли си в Манчестър?

– От България съм. Приятно ми е, Руми. Да, за Уърлдкона. Не, наесен съм в Лондон, ще следвам. Физика.

– Физика? – Бърт се смее. – Руми Айнщайн ще ставаш, а? Някой ден ще се гордея, че те познавам...

И Алберто се подсмихва, потупва ме обичливо по ръката и натъпква наведнъж половината филия в устата си.

Хелзинки 2017 и всичко е както го помня. После ще обявят, че посетителите са били над десет хиляди. Множество са и не ме успокоява мисълта, че съм изживявала вече това събитие и знам какво няма да стане: най-близкият атентат ще е следващата седмица в Барселона, в разгара на епидемията. Но… преглъщам страха си, докато се блъскам в тълпите из „Месукескус“, повела Алберто за ръка. Той има лентичка с надпис ACCESS – в превод: осигурете достъп за инвалида – но не искам да ни правят път, напротив. Искам да дишаме един въздух с всичките десет хиляди души. Да докосна всеки един. Повече няма да видя толкова щастливи хора наведнъж…

Внезапно се натъкваме на Руми. Бърза срещу нас. Сграбчвам я в прегръдка, вдъхвам сладкия аромат на парфюма й – “Лагуна Маравиля” на Салвадор Дали – и възкликвам:

– О, здрастииии! В хостела… не си ли…

Не съм говорила български от толкова години, че й разбирам една дума на три. Но усмивката ѝ сияе окуражително.

– На английски… моля… – обяснявам. – В Кéнада от дълго…

Руми възкликва:

– Но си българка, а? Видях ви с мъжа ти на закуска… Много сте сладки!

– Запознахме се на един Уърлдкон, сега ни е златната сватба – хрипти Алберто.

– О! – Руми се смее. – Леле, петдесет години заедно, а? Ей, Бърти, чуй само…

Задъхан, младежът застава до нея и я прегръща през кръста.

– Запознали се на Уърлдкон – обяснява му тя.

Кашлям в опит да прочистя задирането в гърлото си и подавам на “Бърти” ръка.

Алберто предлага:

– Да идем да пием кафе?

– Ужасно скъпо е тук... – възразява Руми.

– Ние черпим! Бездруго няма да успеем да влезем на откриването, такива тълпи... Бих хапнала и нещо сладко.

Часът е 14:49. Според компютърните симулации векторът на епидемията започва точно от залата, където е откриването. След конкръда[2] не само Европа, но и светът няма да е същия.

В Рейкявик 2037 вече нямам глас да пищя.

Нямам и крака да ходя, но този проблем се решава след няколко месеца в болницата. Абсурден свят, в който паница пилешка супа е по-скъпа от имплант с нанокрол и с парите за килограм мандарини си сменям квантовия драйв с модерна китайска версия.

2037 е и годината, когато вицът за тахиона излиза от теоретичната сфера в главата ми.

– Ако можеше да пътуваш във времето – питаше Алберто в Хелзинки, – къде щеше да отидеш?

Хрумват ми няколко критични точки, да си призная. Като започнем с обезлюдяването на Европа, която нямаше сили да устои на войната. Ислямската, не Световната.

Абсурден е светът, в който да си построиш хай-тек лаборатория е по-евтино, отколкото да ядеш месо веднъж седмично и е по-проблематично да се снабдяваш с вода, отколкото да организираш отряд съмишленици.

Отнема ми двайсет години да изпратя човек назад във времето. Всичко останало е само въпрос на логистика, мисля си, докато скривам кутията със сока от 2015 сред бъркотията в магазина през 2030, а автоматичният мерник на драйва ми усилва бръмченето на мохамедчетата в небето отвън и с червени точки по ретината ми следи едновременно двайсетина..

Ден втори и всичко е както го помня: конгресният център е малък за десетте хиляди, но в лудостта започва да прозира ред. През войната редът ще ме спаси – умението на финландците да вдъхнат кротка дисциплина у толкова народ наведнъж.

С Алберто се разделяме в ниша пред служебната врата на втория етаж. Скенира механичната ключалка. 3Д принтерът в пуловера му бръмчи подпрагово, докато печата ключ по спецификациите. Отчитам дванайсетте минути за операцията.

На петата той е високо под покрива. Тръби и метални профили се кръстосват в чудовищна кръстословица. Бездната я пресича лабиринт от мостчета. Набелязали сме ключова връзка на климатичната система. Алберто вади единия хладилен контейнер от провисналия си джоб. Печата снадката директно на тръбата, включва бутилката и отваря винтила. Симулациите не разполагат с достатъчно данни да локализират другия контейнер, а се състезаваме с времето.

Три минути по обратното отброяване в долния ъгъл на окото ми. Камуфлажът работи безупречно. На съседно мостче работник от поддръжката дори не поглежда „колегата“ си втори път.

Дванайсет секунди: Служебната врата щраква тихо. Прегръщам Алберто и шепна в ухото му:

- Липсваше ми!

Нула секунди, край на контролното време. Миграцията на посетителите за следващите лекции ни заварва да се целуваме.

Контейнерът е на място, но въпреки това цял ден продължавам да прегръщам, да се ръкувам, да се блъскам в тълпите. Дочувам кашлица по коридорите. Вечерта русокосо момиче с грейнали от треската очи се гуши в якето си и пие чай на дивана в общата стая. Ще бъде сред първите жертви. Делим една стена и хриповете й ме будят няколко пъти.

Алберто спи все тъй жадно, проснат по гръб. По това време в Хелзинки не настъпва същински мрак, само здрачът зад прозореца се сгъстява. Към три вече мъждиво утрее – обличам се и се измъквам от стаята.

Знам къде ще заваря Руми, понеже не е могла да спи от болната: с Бърти стоят пред входа на хостела и устните й са подпухнали и зачервени. Той пуши усмихнат.

Покашлям се, да не ги сепна.

– Цигара? – предлага ми Бърт.

Гласът му е хрипкав.

Целувката – с вкус на призрачен дим.

Ден трети и всичко е както го помня. Вие ми се свят от недоспиване и температура, но продължавам. Не бива да спирам. Парамедици откарват припаднала жена. С Алберто обикаляме опашката за автографи на Джордж Мартин.

– Нямам книга за подпис, просто… – Мъжът ми вдига с трепереща десница баджа си и синята лентичка ACCESS. Кротката дисциплина ни отваря път до масата за подписи. Руми е наблизо, моля я да снима.

– Радвам се да се запознаем – мърмори Алберто и се ръкува с писателя.

Щрак.

След три дни Дж.Р.Р.Мартин ще бъде мъртъв. Ако всичко е както го помня.

В Чиба 2066 държа Алберто в обятията си. Напразно търся с импланта си да се ръкувам с някой протокол извън лабораторията. Войната е приключила. Не Ислямската, Световната.

Ако можеше да пътуваш във времето...

Отне ми десет години да експериментирам и да се подготвя, но тъкмо времето ни изтича.

– Трябва да ни намериш и да ни спасиш… - шепне мъжът ми.

– Първо, Европа не бива да се обезлюди преди войната - отвръщам аз.

Целувката на Алберто е призрак.

Ден четвърти.

Стъпило на новия си коловоз, бъдещето не се откъртва с трясък и не раздрусва света.

Просто не отнасят русокосото момиче в болница. Хриповете й намаляват, но още ме буди в полунощния здрач.

В три през нощта потта на Бърт е с дъх на “Лагуна Маравиля”. Изтривам от камерите на магазина как двамата с Руми правят любов.

– Цигара? – предлага ми той с хрипкав глас.

– В Манчестър имат страхотни програми по физика – казвам на Руми. Не е само физиката – и катедрата по компютърни науки е чудесна. Там си присадих първия квантов драйв.

Руми клати глава и се усмихва.

Сензорите ми показват, че температурата й е 37,1. Не се покачва повече.

Ден пети. Първите заразени не умират в болница.

Руми не припада на входа на „Месукескус“ и Бърт не се качва в линейката до нея.

На мен все още ми се вие свят.

– Как си, по-добре ли си? – носи ми студена бира Алберто.

– Като доячката в Бъркли 1786 – подсмивам се и не съм далеч от истината. Само дето доячката с кравешка шарка не е била и вектор с лека форма на болестта. А аз съм и в тълпата се надпреварвам с времето. И със същинския конкръд.

Вечерта водим Руми и Бърти на ресторант.

В понеделник обикаляме Хелзинки с панорамен автобус.

Проверявам начесто фийда в социалните мрежи.

ShimoSuntila: Гадния вирус пипна ли го някой? На легло съм с 39 градуса. Плането, убий ме!

(63 отговора)

KirsiSaaros: Щях да се пиша доброволка за следващия Финкон, но пак ли грип през юли, ммм?

(74 отговора)

RumiBakalova: Вчера ми беше по-зле, май само с това ще се размина… Но, хей, някой друг влюбил ли се е на Уърлдкона?

Не е нужно да поглеждам през рамо, за да я видя как прибира телефона и се сгушва в Бърт. Вятърът е изскубнал немирен кичур от плитката й.

Алберто мърмори:

– Мислиш ли, че сега ще останат заедно?

– Един тахион влиза в бар – отговарям аз.

Накратко за автора

Един от първите й най-ярки спомени, казва Елена Павлова, е „разказването“ с книга в ръка, още много преди буквите да придобият значение за нея. Първата й самостоятелно прочетена книга е „Гробищен свят“ на Клифърд Саймък и, малко или много, това предопределя посоката, накъдето плава корабът на фантазията й – чете, пише и в последствие превежда основно фантастика, фентъзи и хорър, с леки забежки към трилъри и криминалета.

Първата си награда за разказ получава едва на тринайсет години и то на конкурс за възрастни. И не спира с конкурсите – списъкът с наградите й е доста дълъг, а през последните няколко години засилената конкурсна дейност покрай новите й сборници с разкази и детската „Камен и пиратите от 5.Г“ й донесе богат букет призове, включително поредица първи награди в най-разнообразни конкурси, парадоксално – не само за фантастични, но и за разкази на съвременна тематика.

Елена е един от българските автори на книги-игри от зората на жанра; под псевдонимите Кристофър Макдоуел и Върджил Дриймънд е публикувала над 25. „Нормални“ книги има вече 11, включително трилъри, фантастика и хорър; за млада публика са поредицата от четири тома по мотиви на „Пръстенът на нибелунга“ и споменатият вече „Камен и пиратите от 5.Г“.

Освен с писане се занимава и с преводи - първия прави още през далечната 1991 г. („Фондация и Империя“ на Айзък Азимов) и оттогава насам е сложила името си в карето накнигина много и знаменити автори – Стивън Кинг, Дийн Кунц, Робърт Маккамън, Роджър Зелазнии др. С превода си на „Слепоглед“ на Питър Уотс беше включена в шортлиста за наградата „Кръстан Дянков“. Превежда също така трилъри и криминална литература, публицистика и научнопопулярна литература, както и съвременни романи, сред които изпъкват класическият „Момчешки живот“ на Робърт Маккамън и „Двойна прожекция“ на Оуен Кинг. Особено любими са й първата трилогия за Черния отряд на Глен Кук и „Забранете тази книга!“ на Алън Грац.

Елена е член на Клуб на писателите на хорър Lazarus, слуша предимно (ню)метъл и е феминистка и войнстваща атеистка.

Редактор: ©Калин Ненов