по заглавие   по съдържание

Емилия Дворянова: "Мир вам"

17.11.2018
Снимка 1

 

Този роман започва като антиутопия – земята сякаш отново е безвидна и пуста, а свят, условно наречен така, понеже дори не се помни какво е, вече не е останал. Наличното изглежда ущърбно, нарушено, разпокъсано, но засега някак оцеляло. Така неусетно започваме да крачим с Мо, без отговори и без надежда да стигнем до надеждата... Трябва ли да повярваме, че това е антиутопия?

Езикът на романа е изтъкан от псалмическа образност. Знаци и смисли на старозаветната древност надничат почти от всеки ред и ни подканят да поемем със сетивата си чувствеността на Давидовото слово.

Възможно ли е да покълне отново животът на света, като добие смисъл от Думите на Книгата?

 

…сънуваха докато слънцето изгря и Мо стана, излезе вън и видя, че богородичките са цъфнали. Синя, червена и бяла. Тогава събуди детето, помогна му да облече изсъхналата риза, взе една питка, хвана го за ръка и го заведе под стрехата на портата, където го беше намерила. Детето не знаеше защо, но я следваше без избор. Двамата седнаха на прага, Мо разчупи питката и му подаде.

- Яж – каза – и гледай. Чакаме ги да дойдат.

Детето захапа хляба и започна да гледа там, където Мо гледа: зелената ливада, пътят, който тръгва от нея и се запилява в сенките на гората. Липсваха овцете, една, две, три и после безкрай още една и една, но това нямаше значение, защото понякога, през лятото, зеленото изглежда така, сякаш никога няма да свърши, овцете ще пасат винаги без прекъсване и нищо не е окончателно. Тази илюзия е просто следа на злачните пасбища, които пребъдват в душата, и следата наистина пребъдваше в този час, запечатана в нощния сън, защото Мо вече имаше на кого да говори, а детето на кого да мълчи и двамата се възползваха до край от тази възможност. У Мо не секваше необходимостта да звучи, думите сами се оплитаха в гласните струни и трябваше да ги разплете, затова реши да обясни на детето докато чакат какво чакат,

- сега ще дойде Ут – каза, – ще доведе цялото село, което не мога да преброя, защото всеки си има отделно лице и отделно име, което аз не помня, но някой друг сигурно го помни, те идват заради цъфналите богородички, защото са само три, не можем да ги размножим като останалите цветя, както и хората не можем да размножим, освен ако сами не решат да родят или да се заселят. В околността други такива цветя няма, сами са се засадили и цъфват в точно определен ден, въпреки че никой не знае кой точно, Ут обаче е избрала деня и от него ние броим останалите, така че нито един да не се изгуби, Ут ги брои и сега ще ти кажа как става това: Ут ще донесе златната Книга, ще се наредим покрай богородичките, тя ще почете, но не от нея, защото нейните букви са странни и никой не ги знае, после ще откъсне богородичките и ще ги сложи да изсъхнат вътре в Книгата, всяка година по три за отбелязване на времето между страниците, между всяка страница три и така, като ги преброим, знаем колко години са минали, три се брои за едно, а Книгата е дебела и ще стигне за всички години…

тук Мо малко се обърка и замълча да премисли това броене, сети се за комините, които с едно броят две, защото няма комин без къща, а тук беше обратното, броиш три цвята, но то е едно, една година е минала, цветчетата са изсъхнали и вече нищо не може да им се случи, прескочили са времето. Разбирането я успокои вътрешно и тя понечи да продължи, но в този момент напипа пиринченто топче в джоба на дрехата си, беше го забравила, защото не служеше за нищо. Извади го и го подаде на детето,

- вземи – каза – това може би е играчка.

Детето взе пиринченото топче, стисна го в юмручето си и повече не го изпусна, така топчето стана потребно, а Мо се зачуди как материята на света мени свойствата си, но нищо не каза, защото мислите й не бяха за деца.

Продължиха да чакат и тя замълча, за да остави детето да си говори с топчето. Слънцето се издигаше, светеше топло и Мо примижа от спокойствие, зеленото заигра пред очите й и защото беше толкова безкрайно зелено, зазвуча като блеене на овце.

 

Бъдещето обаче не позволява времето да замира, то се случва, въпреки че докато не се случи го няма, защото все още е другаде и му е нужно време, за да се придвижи, да се яви и да се сблъска с настоящето на Мо. В този конкретен случай бъдещето се бавеше в стъпките на Ут, едва изтласкващи височината на хълма под себе си, и с нищо не се издаваше, че напира като тревога, която никне от всяко изпращяване на съчки под краката на Ут. Съчката хрупваше, Ут я отминаваше и зад нея израстваше стрък. Ут не се обръщаше, защото знаеше, умът й виждаше далеч назад, и тази й способност беше тревожна, особено сега, когато трябваше да върви напред, за да види Мо веднага. Освен това краката й бяха много слаби и въпреки гегата като че точно те нямаха минало и прохождаха с всяка стъпка като краката на бебе. Сега, мислеше Ут, и сега подпираше Ут, и сега, крачеше Ут, мъчейки се да отбягва съчките, които освен че никнеха като минало, можеха във всяко сега да я спънат. Тя знаеше, че Мо я очаква, но не само нея, Мо ги очаква и със сигурност се вслушва в шумовете на гората, а те винаги издават стъпките в хрупането на съчки и в излитането на птиците към небето заедно с крясъците им, когато съчките са много, 

едната съчка обаче не е съчка и Мо няма да я чуе, 

мислеше Ут, съсредоточена в краката си, за да не се обръща назад в мислите, 

единият човек не е човек, 

продължаваше да мисли неща, които са очевидно така и да ги повтаря, защото очевидностите подпират тялото дори повече от гегата, и му дават опори, а някои дори го изкачват нагоре, 

само Бог сам е Бог, 

изкачи още една стръмнина Ут, но твърде се умори и спря да почине, а и това в никакъв случай не беше очевидно, защото, ако по-дълбоко се взре човек, ще излезе, че дори Бог не е сам в себе си, а и защо ни е създал?, попита умът на Ут, но Ут  не можа да продължи мисълта, въпреки че знаеше отговора, беше стигнала последната височина преди хълма на Мо и се чувстваше съвсем немощна. Хайде, дай ми още малко сили, обърна се към някого или към себе си, трябва да кажа на Мо веднага, да я помоля, и се оттласна от земята с гегата. Престана да мисли очевидните неща, силата им явно се беше изчерпала и вече имаше потребност от неочевидна сила, вместо това започна да говори в ума си какво точно ще каже на Мо, когато се появи пред нея неочаквано сама, а Мо я попита, Ут, как успя да дойдеш тук сама?, защо си сама?, къде е носилката, с която те изкачват по стръмнините?, и Ут тръгна заедно с речта, която намери вътре в себе си, 

няма носилка, Мо, хората не пожелаха да дойдат с мене, защото се изчерпаха, 

как така, Ут, твоето тяло е изчерпано, не тяхното, 

ето така, Мо…

Ут хвана ритъма на речта в съпровода на гегата и припукването на съчките и мисълта й се оттласна от височината, до която беше стигнала, дори направи скок, който тялото й не би могло да последва, а едно малко вързопче, окачено на шията й за по-голяма свобода на ръцете, се залюля силно на едната страна, после на другата и за малко да я повлече, Ут обаче го спря, настани го отново между гърдите си и обясни, за да не изгуби ритъма,

тялото, Мо, е жертва на спасението,

как така, Ут?,

ето така, Мо, тялото се принася,

как така Ут?,

ако си глупава няма да разбереш, но което не разбираме, го преживяваме, Мо, и аз те моля ти да принесеш твоето, защото моето е толкова старо, че вече дори не може да бъде принесено, то съвсем случайно е живо,

как, Ут?

Ут спря. Пред очите й гората беше изсветляла, съвсем близо напред вече се виждаше края на пътеката и сноповете слънчеви лъчи. Ут спря и въобще не можеше да продължи, защото едно е да изричаш мисли в ума и да се ползваш вътрешно от тяхната сила, съвсем друго е да бъдат изричани гласно, а необходимостта на изричането се приближи и тя реши да опита,

- тялото е жертва на тлението – каза Ут, за да чуе как разстоянието от вътре до вън ще промени мисълта й и това, което чу не й хареса, оправданието не й вдъхна сили. Обърна се назад и помисли дали не е по-добре да се върне, немощите й обаче отхвърлиха тази възможност и тя пак се обърна напред към сиянието, там гората свършва, помисли, там е поляната на Мо, която ме чака, там е покоят и може въобще да не се връщам назад… Ут си представи как остава при Мо, как Мо се грижи за нея, как престава да брои хората, как престава да брои дните, и от тази мисъл й стана благо и невъзможно.

- може и нищо да не й кажа, и всичко да си остане така,

и тръгна отново, успя дори да забърза ритъма на гегата, така гегата подкара Ут, както би подкарала стадо овце, ако съществуваха. Пътеката с всяка стъпка и с всяко докосване на гегата до земята, още и още просветляваше,

…докато светлината плисна в очите на Ут и тя повдигна ръка на челото си, за да не я заслепи.

 

…Светлината не я заслепи, нещо друго обаче се случи и Ут започна да гледа, продължи да гледа, затвори очи, отвори очи и пак започна да гледа и продължи да гледа, защото гледката стоеше непоклатимо заедно с гледането, но не толкова непоклатимо, че да не се забелязва известно движение в нея, което я правеше още по-истинска. Ут обаче не смееше да помръдне и не посмя да помръдне, докато недоумението стана непоносимо и проговори толкова силно, че гласът й се плъзна по тревата и стигна до Мо,

- Мо! – извика Ут – имам видение,

каза, защото й се беше случвало да има видения, знаеше добре какво точно е това и как виденията реагират на външния глас. Мо се беше изправила и също гледаше с протегната нагоре ръка за поздрав или заради слънцето,

- Ут! – извика и тя, а тревата добронамерено пренесе гласа й – какво видение?

- виждам дете – обясни Ут,

- не е видение, Ут – отвърна с още по-силен глас Мо, и за да потвърди казаното, хвана ръката на детето и я издигна нагоре, за да поздрави и то Ут без да иска.

Ут се помая още малко докато се нагледа и докато думите на Мо превърнат видението в истина, после тръгна без дори да се подпира на гегата, прекоси поляната и застана на крачка от Мо и детето.

- вече няма деца, Мо, как го доби? – попита,

- не знам, намерих го – отвърна Мо,

- къде го намери?

- то ме намери тук, където сега стоим,

- значи наистина…

- наистина.

Ут се вгледа в детето,

- много е слабо, ще умре – каза,

- няма да умре, то не спира да диша, когато спи – отрече Мо.

Детето се беше залепило за полата на Мо и изглеждаше твърде уплашено, защото от старост кожата по лицето на Ут се бръчкаше при всяко движение на устните,

- детето се уплаши – съобщи Мо очевидното, а Ут се сведе към него и сложи ръка на главата му,

- не се плаши - каза, но то не я послуша и започна да трепери като от студ, Ут обаче беше живяла и в други времена, имаше опит с деца и душата й не се огъваше, знаеше, че децата показват винаги повече от това, което е, и не обърна внимание на треперенето, за удобство се свлече на колене и започна да опипва детето – по раменете, по гърдичките, по краката,

- момче е – каза,

- момче е – потвърди Мо,

- нахрани ли го?

- нахраних го.

Ут посегна към очите на детето, разтвори широко клепачите му с два пръста, за да надникне в зениците и очните ябълки, искаше да види през тях нещо по-навътре и да разбере добро или лошо е това явление, очите обаче бяха черни и непропускливи, обърнаха се нагоре към небето и лъч влезе в тях, но не и нейният поглед, непропускливо беше детето, което продължи да стои прилепено до Мо, без да оказва съпротива.

- не сме виждали такова нещо от много години, но значи е възможно и е потвърждение – каза Ут, след като извърши прегледа с неясна цел, и с мъка се изправи на краката си, но не обясни какво потвърждава детето, а Мо беше развълнувана и не вникваше в думите, за да попита. Така Мо и Ут замълчаха и дълго мълчаха, детето и тъй предпочиташе да не говори или не можеше да говори. Мо чакаше какво ще каже Ут и как ще отсъди, тя дори не се сети да попита Ут защо другите ги няма. Ут чакаше мисълта да поникне сама, за да е истинска. Когато телата им се умориха да стоят в изчакването, Ут най-сетне каза,

- Мо, да седнем някъде да поговорим, не мога повече да стоя,

- а богородичките, Ут?, носиш ли Книгата? – попита Мо и се загледа в малката торбичка, която висеше на шията на Ут и явно не би могла да побере Книгата.

- не я нося, Мо, много е тежка, себе си едва нося. Взех нещо по-малко, а богородичките после ще ги откъсна и като се върна ще ги сложа в Книгата. Годината няма да мине напразно.

Мо хвана ръката на детето, двамата преминаха прага на портата, Ут ги последва по пътечката в двора, и влязоха вътре в къщата. Мо сложи детето на миндера, каза му ти тук стой и си играй с топчето, а двете с Ут седнаха на пейката до печката, която отдавна беше студена. Мо зачака Ут да каже, Ут обаче не смееше и времето отново започна да тече празно без тъкан от думи и движение, в него шаваше само погледът на детето, което продължи да стиска топчето, но тази игра не му стигаше и то започна да разглежда етажерката с непотребни неща, очите му се спряха на разваления часовник, после на черната книга, после на дъската с избеляло цвете, после на дъската, върху която Образът едва се удържаше да не изчезне. След като разгледа всичко, детето вдигна краката си върху миндера, главата си сложи върху възглавницата и очите му се затвориха. Едва тогава Ут отвори устата си, но двете неща вероятно нямаха връзка.

- Мо – каза Ут и спря, името отзвуча, но не си отиде, защото зачака, нямаше как да го остави да виси и Ут направи усилие – Мо – каза пак, – искаме нещо. Ние, селото, искаме.

Мо продължи да чака, но мълчанието й стана внимателно, за да разбере какво ще трябва да изпълни.

- ти си най-млада – продължи Ут някаква мисъл, която не беше ясна на Мо, но попадна в ума й в място на двоумене.

- аз ли съм най-млада?, това истина ли е?

- истина е, когато дойде беше има няма малко по-голяма от детето… три четири богородички по три отгоре… след теб друг не е идвал.

- от тогава е минало време…

- мина, но ние всички сме по-стари, а аз най.

- ще ми разкажеш ли?

Ут обаче нямаше намерение да разказва миналото на Мо, то си беше нейно и едва ли имаше значение, тя изкатери сама хълма, за да каже нещо далеч по-голямо и най-сетне го каза,

- Мо, трябва да разберем дали светът го има или вече го няма,

изрече и млъкна веднага, за да остави Мо да мисли върху това толкова голямо нещо, Мо обаче не започна да мисли, защото нещото беше твърде голямо и от озадачение тя се вкопчи в знайното,

- Ут, жилищата стоят празни вече много лета, никой не идва, бандите престанаха да нападат и вече няма кой да посегне дори на непотребното, все едно е свършил, какво повече да разбираме?

- а това дете, Мо? – попита Ут, защото неочаквано беше получила съвсем неоспорим аргумент.

Веждите на Мо се сведоха към носа като свидетелство, че е подминала озадачението, започнала е да мисли, и Ут я остави в мълчанието, докато мисълта се избистри и тя си каза вътрешно – Ут е права, има хора и те дори раждат деца, а ние не знаем дали – до това стигна съвсем сама, но нямаше как да се убеди, защото не вярваше на себе си,

- когато летях из околността, виждах само пътеки без хора – изрече последното си възражение, с желание Ут да я убеди, самата Ут обаче не беше убедена,

- аз не знам, Мо, ти си тази, която летиш, но селяните се бунтуват и искат да знаят сигурно. Питам ги – какво ви мъчи, а те мълчат. А и да ми кажат какво от това? Не съм свещеник, за да им изчистя душите. Започнаха да мислят лоши неща откакто се появи онзи образ и глас, като мислят, ще започнат и да вършат. Ще стане беля. Знаех си, че трябва да повредя генератора… ама ми домъчня, милостта понякога не е милостива – това последното Ут го каза на себе си и въздъхна, защото се чувстваше виновна.

- нямаше образ, имаше снежинки – отвърна Мо, за да я утеши, Ут обаче повдигна рамене и остана неутешена, вината я захапа още по-силно и тя най-сетне изрече това, заради което беше дошла,

- Мо, натрупва се зло… хайде иди да провериш, твоите крака са съвсем здрави, сърцето ти бие равномерно, можеш да вървиш напред дни и после дни да се връщаш. Виж има ли свят там… и ако има, намери свещеник и се върни с него – повтори Ут сякаш това беше най-важната мисъл и спря, за да чуе какво Мо ще отвърне на думите й и дали ще трябва да я убеждава.

Мо поседя съвсем кратко с поглед вперен в пода и каза,

- не мога, Ут, вече имам дете, трябва да се грижа за него, няма да се отдалечавам,

- то не е твое, Мо, не си го добила от чревото си – възрази Ут веднага и строго, защото не беше предвидила такъв отговор,

- няма значение, аз го намерих, то ме намери, значи е мое.

Ут разбра довода, разбра, че е силен и се зае да търси решение. Загледа се в детето на миндера, то спеше кротко и не създаваше проблеми освен проблема, че съществува заедно с неяснотата добро или зло е това, на тази загадка обаче не й беше времето и Ут нямаше как да я разреши, тя се задаваше от хоризонта независимо от решенията на Ут и това я натъжи и едновременно успокои. Връхлетя я пак копнежа за покой, Ут няма вече да брои хората, Ут няма да ги подрежда, Ут ще забрави дните, Ут ще остане в покоя на Мо, от долината ще възлезе на хълма…

- аз ще се грижа за детето, Мо, докато ти се върнеш – реши.

- тук ли?

- тук, в селото се натрупва зло, не ни се удържа светът, защото стана съвсем малък.

- а кога ще се върна? – попита Мо,

- ден ще вървиш, после ден ще летиш… седем дни и нощи натам, седем дни и нощи насам… – гласът й се възвиси от надежда,

- вече не мога да летя, Ут – прекъсна я Мо.

Ут спря и пак се угрижи. Тя не беше виждала Мо да лети, но Мо й беше казвала, че лети, Ут не знаеше какво Мо има предвид, но сега, в желанието да я убеди, я видя наистина да се носи над полята, а може би и над градовете, Мо обаче й попари надеждата и Ут я попита,

- защо Мо?

- нещо тежко има вътре в мене, Ут, вече три пъти тръгвам, за да ти кажа веднага, но все не мога да ти кажа веднага,

- не ми казвай, Мо, щом е тъй върви с краката си както е редно, виж и ако видиш, доведи свещеник.

- а как ще го позная? Аз само от тебе съм чувала за тези човеци.

- ще има черна дреха и брада.

- може да няма черна дреха, ние тук носим каквото намерим, сама казваш, че нещо се е случило и е различно, черните дрехи може да са се свършили.

- ще го познаеш… ще ти се прииска да му кажеш веднага.

- и кога ще се върна?

- съвсем скоро, върви седем дни натам и седем насам. Ако за толкова дни не разбереш, никога няма да разберем. Ще си тук в началото на есента, а детето ще е пораснало съвсем малко, аз ще го храня.

- а ако не се събудиш някоя сутрин?

- ако трябва нито ще дремя, нито ще спя, за да съм събудена винаги.

Мо за последен път се замисли, когато се иска, трябва да се изпълни, каза в себе си и погледна детето с тъга, то си спеше и точно в този момент нищо не искаше, представи си полята и горите, над които беше летяла, но от нея явно се искаше да отиде някъде по-натам и по-натам, без да е ясно къде трябва да стигне,

- Ут, светът е много голям – каза Мо,

- много е голям – въздъхна Ут,

- чувала съм, че има и морета,

- има морета, има велико и пространно море – отново въздъхна Ут и започна да се съмнява дали трябва да праща някъде Мо или да утихнат двете върху зелената трева в очакване да дойде зимата.

- ще отида, Ут – реши Мо окончателно, привлечена навярно от великото и пространно море, въпреки че нямаше почти никакъв шанс да стигне до него.

Ут замълча и не се зарадва, дори се натъжи. Представи си Мо по пътищата как броди и няма къде главата си да прислони, и се зачуди дали има право да принася нечие тяло освен своето в жертва на спасението, което в мислите изглежда красиво, но казано на глас се преобръща в жертва на тлението и те подтиква да се върнеш назад, тя обаче нищо не изрече, защото си мислеше, че за Мо е трудно да схване подобни неща, а и схващането с нищо няма да й помогне. В това време Мо също си представяше, но представите й бяха твърде неясни, затова пък вълнуващи, защото никога не беше напускала околността, освен когато лети, и не беше виждала по-голяма вода от езерото, в което една лодка се усмихва като няма уста. Опита за последен път да разбере, но въпросът излезе неясен,

- Ут, ако светът е свършил, значи е станал непотребен, нали?

Ут повдигна рамене, Мо не е умна и си мисли понякога несъобразни неща. Продължи да мълчи и Мо се върна в представите си без отговор, нещо я мъчеше вътрешно. Изведнъж се сети,

- Ут, не откъснахме богородичките от грижи.

Ут се сепна и попипа вързопчето, което все така си висеше на врата й,

- забравихме, Мо, хайде утре на изгрев, преди да тръгнеш, ще ги сложа в малката книга, тя не е тежка като голямата, и ще ти я дам, да пази твоето излизане и влизането ти да пази. Така ще носиш времето със себе си, а ние тук ще те чакаме без време, като се върнеш, ще ги сложим в голямата Книга.

- добре – каза Мо – така и детето няма да порасне никак докато се върна.

Това много я успокои и престана да мисли за потребното и непотребното.

Стояха така докато детето на миндера се размърда, протегна се и отвори очи. Тогава и двете станаха от пейката и започнаха да се грижат този ден да отмине и да помогнат на следващия, в който Мо щеше да поеме на път.

 

 

Много неща трябваше да се свършат в този ден от Ут и Мо:

да се опекат питки, за да се напълни раницата на Мо с най-потребното, без което тялото й би отказало да служи,

да се пренесат щайгите с картофи и зеле от склада в къщата, защото са тежки и Ут не би могла да се справи сама,

да се пренесат дървата под навеса на къщата по същата причина,

да се почерпи достатъчно вода от кладенеца за много дни и да се прелее във варела по същата причина,

но най-важното за Мо беше да обясни на детето, че когато на другия ден слънцето изгрее, тя няма да е тук, но ще се върне преди то да успее да порасне, а през това време за него ще се грижи Ут, ще му готви, ще му пере ризата, ще му ушие още една и от грижа няма дори да спи, за да е винаги будна. Детето изслуша Мо и въпреки, че не проговори, навярно разбра. Очите му още повече потъмняха и Мо си въобрази в тях сълза.

- не плачи – каза Мо – когато се върна ще бъдем завинаги заедно. А докато ходя ще мисля за тебе и ще открия името ти.

Детето се успокои и започна да я следва, докато тя вършеше разни неща. Ут също вършеше разни неща, но малко, и повече я съветваше колко от питките през деня да яде, за да стигнат, и колко храна се намира в гората и сред тревите, и как да изрязва сладки корени с ножче и да издълбава сърцевината им, и как непременно трябва да не забравя ножчето, и как да пази обувките си, защото те са най-важни, когато човекът върви само с краката си, и как преди мръкнало да си намира дупка за тялото и в нея да постила кожуха от овчи кожи, него Мо трябва непременно да вземе в раницата си, за да я пази от внезапен студ, да й служи за постеля, а и за спомен от овцете и от Ут, която сама й го е ушила, и всичко това да прави поне докато срещне хора, защото, когато ги срещне, те ще я приютят и ще й разкажат каквото трябва, освен ако са нечестиви,

- …пази се от нечестивите, Мо, те може да те излъжат и вместо истина, да ни донесеш тук лъжа,

нареждаше Ут, но Мо ту слушаше, ту не слушаше, а и не знаеше как така човекът е нечестив, нито как да отгатне, а времето тичаше заедно със слънцето и не оставяше пространство да разбере. Засега й стигаше да знае какво иска Ут да изпълни и то беше толкова много и толкова голямо, че омаловажаваше всичко, с което можеше да обрасне по пътя.

Така отъркаляха деня до вечерта, а като мръкна тримата седнаха около печката, която вече печеше втасалите питки и загледаха как огънят поглъща съчки. Мо попита Ут като тръгне накъде да върви, Ут й каза да премине хълма, където слънцето залязва и да върви все в посоката на залеза, защото слънцето знае своя заник съвсем точно и така ще е сигурна, че няма да се върти в кръг. После Ут и Мо престанаха да говорят, защото всичко беше казано, а след като гледката на огъня ги умори, детето легна на миндера, Мо легна до тялото на детето, а Ут изкатери стълбата към горницата, за да легне в леглото на Мо.

Сънят ги погълна и Мо, Ут и детето засънуваха всеки своите си сънища.

 

На развиделяване Ут сложи ръката си върху челото на Мо.

Мо стана.

Мо сложи ръката си върху челото на детето, то не се събуди.

Мо се облече и обу здравите си обувки срещу дъжд и кал.

Мо сложи в раницата си кожуха, който Ут й беше съшила от овчи кожи във времето, когато поляните бяха пасбища пълни с овце.

Мо сложи в раницата си пет питки, две остави върху печката за Ут и детето на първо време.

Мо сложи в раницата манерка, за да я пълни с вода щом срещне поток или извор и така никога да не е жадна.

Мо сложи в джоба на раницата ножче, за да срязва сладките корени с него и да отделя сърцевината им. В същия джоб Мо сложи паливо, за да пали огън, ако я настигне студ или просто за светлина.

Мо сложи най-отгоре кутията за дар, за да събира в нея каквото е родила гората и каквото е родило полето, когато стигне до него. В кутията имаше още седем зърна грозде и Мо поиска да ги раздели с Ут и детето, но Ут отказа, те щяха да са по-полезни за Мо, а и нямаше как да ги разделят заради броя им.

Ут и Мо излязоха в двора и отидоха до източната страна на дувара, където сред руините цъфтяха три богородички.

Ут извади от вързопчето малката книга и прочете нещо.

Мо не разбра какво чете Ут.

Небето пръсна светлина.

Ут откъсна богородичките, сложи ги вътре в книгата между три различни страници, защото книгата беше малка, а цветовете големи.

Ут върна книгата обратно във вързопчето и го окачи на врата на Мо.

Оказа се, че времето няма тежест.

Ут и Мо отидоха заедно до портата и я отвориха.

Зеленото лъсна от роса.

Ут даде на Мо своята гега да я подпира, да я пази от зли животни, и да достига с нея висок клон.

Небето пръсна още повече светлина.

Мо прекрачи прага и тръгна.

Мо не погледна назад.

Земята се спусна надолу.

 

Илюстрация в Диаскоп: © Георги Чепилев

 

Откъс от книгата на Емилия Дворянова
"Мир вам", изд. Обсидиан 2018
Художествено оформление: Лиляна Дворянова
Брой страници: 248
Цена: 16 лв.
 
Публикува се със съдействието на автора.

 

Емилия Дворянова в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.