Марин Бодаков: "Мечка страх"
26.11.2018
За Зорница
И за Кирил
На Грец, срещу времето
1.
Горещата църква
на последните ми години.
Младият мъж, който исках да бъда,
влиза спокойно с кучетата си
и изобщо не ме забелязва.
Едно приятелство вали, после спира,
повеят на светлината раздвижва цветчетата,
тук-таме има бедни, които се молят.
Навсякъде пише "пази тишина",
но детето още не чете.
2.
Не тишината, а предусещането за нея
рязко сменя перспективата –
страхът гълта корема си и изглежда по-хубав,
натюрмортът става пейзаж,
вазите и саксиите се извисяват над мен,
шишетата вече са кули, празните кутии – катедрали.
Прочее, това са същите тежки саксии с иглолистни растения,
които една жена, иначе твърде разсеяна,
изправя със замах, без изобщо да се замисли,
когато ожесточен, дъждът ги събори
насред вътрешния ми двор.
3.
Прозорците са отворени
и всичко се чува:
гладът възмъжава
и драска първите си произведения,
непознатият от съседното жилище
изтървава под масата парче хляб
и ще трябва да го изям.
***
всеки ден
споделям по една своя тайна
с непознат или приятел
(само така обезоръжавам и хората, и тайните) –
всеки ден олеквам
с по няколко грама смърт...
***
четирима крале
загинаха в моята битка
вече няма север и изток, няма запад и юг
животът изглежда наклонен,
а не пада
само звездата на въздуха ме изплющява
през устата
***
Аз съм достъпният паметник
(приятно е да кажеш „аз” веднъж на сто години).
Онзи топъл монумент,
съставен от руини и любвеобилни лъжи,
от въображаеми страхове и действителни угризения
(можеш ли да ги различиш?),
от тайни и от следствия, приключени по давност,
от малка ръка и голяма ръка...
Но кой да види плъзналите пукнатини
зад клонките, венците и гирляндите,
кой да знае, че вътре, под фалшивия мрамор
има ръждясала стълба, паянтов парапет.
Веднъж, подгонени от страховете си, две-три момчета
се покатериха заради вълшебната гледка,
но не успяха да слязат.
Два живота
За да съм честен,
все по-често отвръщам с «не знам».
Прибрах удивлението
при перилните препарати,
смирението – при ножовете.
Пазарен ден
На отиване към катедралата
и на връщане от нея
пешеходците минават покрай стихотворението –
първи етаж, ъглова стая, здание от XVIII век.
Никой не надзърта през отворените прозорци
към несръчната тишина, утрешния вестник, набръчканата плът,
никой не прескача, но и няма нищо за крадене,
освен някоя общоизвестна тайна,
която още подхвърля думи.
Обич
Помня този човек,
раната му като кораб,
корабът му като завивка,
завивката му като мочурище,
мочурището като звезда
и звездата като рана.
Човек като човек.
Стихотворенията са от последната книга на
Марин Бодаков
"Мечка страх", 2018
Издателство за поезия ДА и Изд. Фабер
Редактор: Стефан Русинов
Художник: Кирил Златков
Публикува се със съдействието на автора.
Фото: Яна Лозева, редакцията на сп. К
Марин Бодаков в "Диаскоп":
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.