Александър Шурбанов: "Светотворческите сънища на Славе Гьоргьо Димоски"

Александър Шурбанов за книга на

Славе Гьоргьо Димоски "Езиков триптих"

изд. Скалино 2018

Това, че днешният македонски език е трудно отличим от българския – особено в своята най-важна част, граматическата, – не бива да ни заблуждава, когато се обръщаме към литературата, създавана на този език. Достатъчно дълго сме живели отделно и насила разделяни едни от други, за да развием своите книжовни традиции в различни посоки. Едва ли някой мислещ човек ще се усъмни, че те израстват от един общ корен, но през годините са се разклонили нашироко. Най-ясно личи това в поезията.

Поезията, която се твори в Македония в началото на 21-и век, струва ми се, е доста по-близка до този корен от онази, която се твори в България. В нея бликат силни, макар и невинаги избистрени сокове от дълбините на народната песен, от древни легенди, предания и митове. Бие в нея пулсът на някакъв забравен вече у нас романтизъм, разливат се щедро багри и съзвучия, узряват причудливи образи, оформят се сякаш из самия първозданен хаос нови светове. Тази поезия, за разлика от нашата, страни от чужди влияния, търси сили в самата себе си, в своята предистория. На какво се дължи това? Дали на несвършващото взиране в своята общност, на ревностното, почти болезнено търсене на идентитет? „Кажи ми каква съм аз?“ – попита ме преди години на другия край на света една прекрасна старица, емигрирала на младини от Прилеп чак в Америка, а сега, вече на раздяла с живота, неочаквано изправена пред тоя неразрешим въпрос: „Кажи ми коя съм аз?“

Не само в племенните предания дирят съвременните македонски поети коренните си хранителни сокове, но и в общата словесно-образна стихия на световната духовна цивилизация. Тази насока като че ли става все по-централна в творчеството на новите поколения. Славе Гьоргьо Димоски е в това русло. Роден през 1959 г. всело Велестово, на склоновете на митична Галичица, с поглед към Охридското езеро, Славе преподава македонска книжовност. Издал е дузина поетични книги, както и книги с есета и книги за деца. Години наред е бил председател на управителния съвет на големия международен фестивал „Стружки вечери на поезията“, а е основател и ръководител на друг поетичен фестивал в родното му Велестово.

Книгата „Езиков триптих“, с която се представя пред българските ценители на поетичното изкуство, всъщност е една продължаваща мистична поема за раждането на света и човека от вселенската утроба. Със своята космогонична тематика тя напомня за епосите на Милтън и дю Бартас, та и на нашия Светослав Миларов. Но в унисон с постмодерната епоха, на която принадлежи, тази творба черпи идеите и образите си от най-широк кръг източници от всички географски посоки. В началото разпознаваме всепораждащото и всепоглъщащо яйце на Брахма, което обаче прелива в библейската фигура на Словото. Разпознаваеми библейски персонажи изплават от все още неразчленената вихреност на сътворението и по-нататък в поемата, но те едва успяват да добият индивидуални очертания сред кипящата вселенска материя и отново се разтварят в нейния огнен мрак. Светът е устремен към битие, но не престава да ври и кипи. Противоречивото човешко зараждане търси опора под краката си, но там е въртоп. За миг сътворената светлина след миг е угасена. Съзиданието и разрушението се сплитат в едно общо движение като в танца на Шива.

Славе Гьоргьо Димоски владее поетичното слово и знае как да го накара да завладее нас, да ни потопи в собствените му разтърсващи сънища. Ето такава поезия, мисля си, липсва у нас. Или, хайде да кажем, крайно е недостатъчна, нехарактерна. Поезия, която да се гмурне смело във философските бездни на битието и да се опита да осмисли съществуванието ни с епическа широта. Представеният в тази книга „Езиков триптих“ с двете допълнениякъм него „Каин“ и „Анабазис“ни дава тъкмо този вид поезия през една вече доста по-пропусклива границасякаш за да запълни собствената нилипса. И тя ни говори на разбираемия общочовешки език на световните религии с родните акценти на балканската чувствителност, с нейната нерафинирана страстност.

 Чета тази поезия с нарастващо увлечение и искам още. Струва ми се, че това е само началото на нещо много по-голямо, скелетът, който тепърва ще се облича в плът. Но посоката е ясна. И прояснението е напред по поетия вече път.