ОБРАЗ И СЛОВО: "Проза в "Диаскоп" през 2017 година" - Антология IX

През 2018 година "Диаскоп" ще предостави на читателите си по хронологичен ред в няколко поредни издания кратки цитати от всички публикувани автори в рубриката "Образ и слово - Проза" 2017 с желанието да не забравяме, припомняйки си силата на словото, като продължим все така да даваме поле за изява на писатели и издатели и през 2018 година.

Яница Радева, Иван Драгоев, Боян Тончев

Яница Радева: "Пътят към Тива"

Освен че разлаяха кучетата и раздразниха питомния лъв, гръмотевиците миналата нощ повалиха един дъб на хълма. Градоначалникът отрано се бе разпоредил и към обед дърварите вече бяха забравили кога насякоха и пренесоха цепениците и извадиха от кибисите размекнатото сирене, а стражата отдавна беше докладвала, че хълмът е разчистен и от поваленото дърво е издигнат жертвеникът. Когато се смрачи, жителите както всяка година се приготвиха за церемонията. Зад мраморните колони на храма жрицата на Артемида взе дървения идол и придружена от войници в празнично въоръжение се упъти към амфитеатъра зад светилището и даде знак за начало на тържествата. Младежите, на които им предстоеше да станат мъже, влязоха в свещената гора край храма за обредния лов. Там, на границата между светлината от храма и сенките на дърветата, всеки от тях опипа извития като клюн тъп нож, препасан върху химатиона – с това подобие на оръжие щяха да се изправят пред дивото.

В същата тази вечер две закъснели факли бавно изкачваха хълма. Ако някой видеше отдалеч вървящите по пътеката, би решил, че са съмнителни хора или че са жители на равнината. Ако ги доближеше, по облеклото би заключил, че са роби, но почти веднага, и без да ги разглежда по-внимателно, щеше да разбере какви са. Но освен боговете, в този час нямаше кой друг да ги види. Всички мъже, с изключение на нощната стража и неколцината посетители на таверната, се бяха настанили около или в театъра на новия храм. А Олимпийците вече бяха разгледали пътниците, чиито факли приличаха на светулки, в сравнение с жертвеника, който скоро щеше да бъде възпламенен в чест на Ортия.

Със сигурност първа Артемида е забелязала факлите и е видяла как тези двамата скришом ги взеха от управителя на градските глашатаи в Ефес още по здрач. Неизвестно е дали богинята се разгневи от това, което двамата бяха извършили, или ѝ беше безразлично, но мръкна изведнъж. Луната се преобрази в светла окръжност. Двамата вдигнаха лица към небето и тогава едното момче, защото деца бяха похитителите на факлите, обясни на другото:

– Селена се прибули, както гадателите изчислиха. Такова лунно затъмнение се повтаря веднъж на хиляда години, ще каже някой на другиго след около четиристотин олимпиади.

А двете момчета не се бяха помайвали дълго, когато се смрачи. Бяха свалили дрехите си и облекли други, които бяха скрили още сутринта зад статуята на Артемида в градината на управителя на градските глашатаи. Едното от момчетата бе събуло сандалите си, но другото – не, тихо беше казало нещо за оправдание, а после бързо бяха извършили похищението на факлите.

Иван Драгоев: "Тиквите на Одисей"

Това издание се осъществява по повод четиридесетгодишнината на Националната гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ“ в гр. София. Диалозите в него са публикувани първоначално като дискусии в интернет форума на НГДЕК (<http:/ ngdek.ludost.net>). С тази книга се цели да се запази в друг формат и да се даде нова аудитория на едно общуване между бивши и настоящи възпитаници и преподаватели на Националната гимназия за древни езици и култури.

Издаването на тези диалози бе предвидено за 2007 година, но поради фалирането на издателската къща, където „книгата“ бе заплатена, отпечатването се отложи с около десет години. За това време така и не успях да намеря сериозен философ, който да напише уводните думи към изданието. Поради една проста, но явно „съдбовна“ причина: текстовете са определено неакадемични. И може би точно заради това са пронизани от неподправен, на места наивен, но страстен философски патос.

Самата форма на изказ, самият контекст, при който тези диалози протичат може би улавя повече от времето, а и от техниката преди десет години (тогава социалните мрежи едвам прохождаха и това безспорно също оказа и оказва и днес влияние), но написаното, което чрез тази книга започва да „живее“ нов и друг живот, е израз на нещо, което бих нарекъл дух на НГДЕК, в който преподаватели и ученици се ангажират в една безмилостна, безкомпромисна, но красива борба за: Що е това истина? Що е това смисъл? За какво си заслужава действително да се слови и да се спори?

И точно поради това текстът е строго неакадемичен – поради факта, че академичното често се редуцира до питания от типа: „Проблемът за нещо у някого“, присъщи на историята на философията, а не на философското питане като такова. За жалост, днес философията е далеч от това да бъде едно страстно питане върху света като цяло и върху смисъла. Превърнала се е в университетска дисциплина и като такава – в маргинален дискурс.

Боян Тончев: "Прагът"

Както повечето десетгодишни момчета в нашия град и аз живея в голям панелен блок в един от крайните квартали. От онези еднаквите, дето като нищо можеш да ги сбъркаш, щом тръгнеш да се прибираш от мач с приятели по здрач. Често си представям как отнесено натискам звънеца, вратата се отваря и ме посреща някаква непозната мама, а после нечий друг татко ме праща да си измия ръцете. Те се държат с мен сякаш въобще не им прави впечатление, че не съм тяхното дете. Масата е подредена за вечеря и е със съвсем различна форма от тази, която имаме у дома. Налага ми се да седна на неудобен стол с отпечатан чужд задник върху него. Започвам да ям с лъжица, която не пасва удобно в ръката ми както тази, с която съм свикнал, откакто се помня. Гозбата е с особен, леко горчив вкус, не че тези на мама винаги са били върхът. Вече е станало твърде късно, а аз не знам какво да кажа на тези чужди родители. По това време не може просто да се върна обратно в тъмното, за да търся истинския си дом в моя блок. На децата на десет не им е разрешено да се мотаят самички навън в този час. Не ми остава нищо друго, освен да кажа „лека нощ“ на непознатите чужди родители и да легна в студени чаршафи с непривична миризма, без да смея цяла нощ да се обърна ни наляво, ни надясно. И горещо да се надявам поне на следващата вечер да уцеля дома си, и най-сетне да се прибера при своето семейство...

Подобни плашещи фантазии ме връхлитат всяка вечер на път за вкъщи, щом остана самичък след мача с приятелите.

И ето – отново е тъмно, неусетно е дошло времето за прибиране. Стигам до блока и отварям вратата на входа. Няма жива душа, а хладният въздух отвътре ме засмуква като вакуум. Следва задължителен спринт покрай стълбището към мазетата, с което определено не съм в приятелски отношения. Все ми се струва, че то вечно ме дебне враждебно. Тичането свършва с рязко дръпване на дръжката на асансьора. Задъхан съм, сърцето ми ще изскочи през ушите от страх. Вратата обаче издава глух звук и със зле прикрита подигравка отказва да се отвори – кабината е на друг етаж. За капак и осветлението на входа угасва. През главата ми минава мисъл как ще съм първото десетгодишно дете, покосено от сърдечен удар. Зарязвам вратата-предател и с отработен жест опипвам мястото, където се предполага, че стои ключът за лампата. Но този път не е там. Дълго време усещам единствено допира на студената като мъртвец стена. Най-сетне натискам заветното копче, светлината изпълва входа и помита всички праисторически страхове, загнездени в него. В същия момент пристига с тътен асансьорът и ме поглъща като хапка в празния си търбух. Откакто имам спомени мразя тези своенравни зверове и в момента, в който затварям металната паст зад себе си, се проклинам, че не съм избрал сигурността на стълбището. Но вече е твърде късно. След всичко, което преживях дотук, не мога просто да изляза от асансьора и да поема по стълбите.

Виж и всички публикации в "Образ и слово - Проза" 2013-2018 тук