НОСТАЛГИЯ

Разказ от книгата на Иван Чолаков „Сам в дъжда” 

Вече месец Гъби Гъбев бе безработен. Рядко излизаше от къщи, но днес реши, че е време да отиде до Бюрото по труда. Последният път госпожицата там упорито го увещаваше де се преквалифицира на мозайкаджия или бетонаджия. По избор. Днес обаче явно бе в по-добро настроение, защото веднага го поде с агитацията да стане бодигард.

- Ама защо? Вие не сте стар – упорстваше тя. – Всявате респект още отдалече. Малко таекуондо, малко това-онова и готово. Хората пари натрупаха от това, така да знаете!

- Аз искам да работя – каза Гъбев нерешително, - нямате ли място за плановик някъде?

- Откъде да го намеря това място, пък и кой ти планува сега. Всеки гледа ден да мине, друг да дойде. Нали виждате какви са времената. Днес едно, утре друго, пък ако искате – госпожицата се надвеси напред през гишето, - има едно добро място в Обредния, но нали разборате, за това трябва нещо по-така...

Гъбев явно не разбра, защото премигна смутено и даде път на следващия поред едър мъжага, който изложи съображенията си за преквалификация от миньор в кранист.

Вкъщи Гъби се прибра тъжен. Малкото скъпи спомени засилваха у него неприятното усещане за непоправимо нещастие. Искаше му се всичко да се върне както преди и той отново да бъде на своето бюро, сред стари папки с планове и разчети. Отдавна бе забравил и простил присмехулните погледи на своите колеги по повод на износените си дрехи и дебелашката им шега да вижда понякога на своя стол кошчето за буклук. Сега всички, с които бе работил, чувстваше като едно голямо семейство, от което бе отлъчен. С умиление си спомняше прекрасните моменти на доброволното дружно участие в ленински съботници, селскостопански бригади, освещаването на неговата коридориниера. Последното бе най-прясно в съзнанието му и той с умиление си спомни как вестта за новото му жилище се разнесе из Плановия отдел на завода. Отвсякъде в стаята надничаха завистливи колеги, които искаха да се уверят, че новодомецът е жив и здрав след голямата радост. Митко Ребуса (наричаха го така, защото нямаше кръстословица, която да му се опре в работно време) подхвана Гъбев още на другия ден.

- Ей, Гъбка – Митьо много обичаше умалителните имена, - кога ще почерпиш по едно – тъй де, хаирлия да е. Знам аз сега, секции, фаянс, теракота, ама не бъди такъв пинтия, де.

- Ами аз да отскоча до лавката, ама не знам кафето там дали е хубаво – обърка се Гъбето, - пък и в работно време сме, знам ли какво ще каже шефът?

- Ти шефа го остави на мене, а лавката на ахмаците – отсече авторитетно Ребуса. – У вас кога ще дойдем, подарък да подготвим? Ти само кажи и ние сме на линия.

- Той и шефът това пита – намеси се в разговора Рашо Гашев, съседът на Гъбев по бюро. – Ще поканим и синдиката, тъй де, и той е сега сила.

В уречения тържествен ден неговото коридорче и тоалетна се оказаха твърде тесни. Наложи се да отворят входната врата, за да могат всички гости да се настанят добре. След първоначалните възклицания, предизвикани от архитектурния замисъл на жилището, вниманието се насочи към яденето и пиенето. После дойде ред на тостовете, песните и речите. Профсъюзният лидер си бе избрал място, близко до тоалетната чиния и след като си пийна порядъчно, непрекъснато държеше сифона, мислейки, че е ръчна спирачка на влак. Шефът на отдела в края на разпивката пък така загуби представа за времето, че от мястото си при отворената врата постоянно натискаше звънеца и повтаряше:

- Ето ме, мила, прибрах се.

Гъбето не яде и не пи нищо. През цялата вечер стоеше свит в своя ъгъл и скоро забравиха за неговото присъствие. И тъй като повечето от гостите бяха профсъюзни активисти, след първите тостове за новодомеца разговорът тръгна като на почерпка след събрание. Дори в края някой предложи гласуване, но никой не му обърна внимание, защото всички бяха доволно пияни и горящи от желание да продължат освещаването другаде. Гъби Гъбев ги изпрати до входната площадка на блока и напразно се мъчеше да ги убеди да поемат в правилната посока към автобусната спирка. Групата уверено тръгна в обратната, шляпайки смело в калта и пеейки с цяло гърло: „Ела и виж от мен какво направи, ела, па понарадвай ми се ти...”

Като спомен от това преживяване за Гъбето останаха трите му подарени макрамета, които така и не знаеше къде да окачи, и новата пощенска кутия с надпис: „На милото ни Гъбе – от сърце”. Нея Гъбев постави до етажерката със скъпите нему неща: снимката на своите родители, стария часовник с ланец и сгънатото на четири удостоверение за участие в работническа спартакиада. На това мероприятие той отиде не само защото бе дисциплиниран служител, но и воден от любопитството да разбере смисъла на издигнатия лозунг: „Масовост, масовост и пак масовост – преди всичко и във всичко”. На стадиона почти насила, въпреки ниския си ръст, бе включен в заводския баскетболен отбор, за да го спаси от дисквалификация. В мача Гъбев не взе участие и с нищо не допринесе за загубата на своя отбор, но получи споменатия документ, който грижливо пазеше от прах и забрава.

И сега погледът му потърси утеха в тези дребни наглед неща, но...

А и дъжд отдавна нямаше.

илюстрация: Георги Чепилев