Милена Кацарска: "Какво му трябва на човек"

Бележки върху стихосбирката на Кръстьо Раленков "Кислород"

Литературен кръг "Смисъл" 2018

Запознах се с родения през 1965 година Кръстьо преди около 6-7 години в едно място забравено от .... властите. За бог ще стане дума след малко, както и защо бюрократично-дежурно споменавам годината на раждане на Кръстьо. В тази някога по партизански героична община (Георги Дамяново) с фабрики и ТКЗС-ета – едните разрушени и затворени сега, другите раздробени на малки парцели, една пенсионирана журналистка и учителка по български език и литература беше спретнала конкурс за гражданска поезия „Елате ни вижте!“ с реверанс към потъналия в прах патриарх и беше убедила кмета, който дава работа на съселяните си в частната си фабрика за лимонада, както и отрудените хора наоколо да не задрямат опуснати в края на работния ден на полето, а да послушат поезия, дошла от „големите места“. Поетите (и придружаващите ги лица) бяха специални гости, заради които домакините излязоха за малко от ежедневието си, за да се пременят и да разведат гостите си по най-варосаните места. Та хората в община Георги Дамяново си дишаха, живееха и работеха (каквото има) близо до домовете си, земята и по напуканите асфалтови пътища в околията. 

Оказахме се с Раленков на една маса и се заговорихме. Без да се простирам нашироко, видя ми се интересен – малко скитник, вероятно по душа, с хазартен,  в известен смисъл анархистичен дух. Оттогава изтече доста вода или, иначе казано, една стихосбирка – първата му, „Денят на еднодневката“ (2013), в която мечката на първата любов нагази сина му и настана време за акули, после поетични и литературни конкурси, както и доста имейли, в които хвърчаха други, нови текстове за класация, мнение или просто прочит. Та чела съм го и го чета, което е и единствената квалификация, която притежавам и която оправдава в момента факта, че ви занимавам с моите мисли по въпроса за твореца пред нас и за новата му стихосбирка „Кислород“. 

Ще започна с две фактически наблюдения. 

Първото е годината на раждане, която отчетох мимоходом и която го поставя в параметрите на едно поколение. Поколението на поетите, родени през шейсетте, което раздели почти по равно активния си живот не само между две политически системи, а между две епохи - Гутенберговата и виртуалната, и може би по тази причина, при всичките индивидуални различия на своите представители, неизменно носи окраската на една културна дуалистичност, на един културен драматизъм. Многоцветно и разнопосочно поколение, побрало немалко разпознаваеми и талантливи автори, люшнати в амплитудата от Камелия Кондова до Мария Вирхов, от Петър Чухов до Александър Секулов, от Балчо Балчев до обговаряният тук Раленков. Поетическият заряд на това поколение черпи сякаш силата си от бездната на своята двойнственост, преработвайки колизията на социалното и менталното си битие в една бликаща отвътре многопластовост и многоплановост. 

Второто ми фактическо наблюдение е, че в текстовете, поместени в книгата "Кислород" нито веднъж няма да чуете призован „господ“ или да видите изписан „бог“, освен когато Кръстьо не казва „сбогом на локомотивите“, изпращайки Гриша Трифонов – горе-долу така както Уитман написа „На един локомотив през зимата“, сбогувайки се с Линкълн. Защо ми се вижда важно това и как тези два факта са свързани? В българското писане има един синдром, особено характерен за поколението около Раленковото и предхождащите го. Най-общо казано това е синдромът, който „тръшка“ поетичния глас между Алековото „Пази, боже, сляпо да прогледа!“ или Йовковото „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ и Фотевото „Господи, колко си хубава!“ Не ме разбирайте погрешно – нямам ортодоксално-религиозни, а по-скоро естетически резерви към  „споменаването  всуе" на името Господне.  Мисълта ми е, че понятието "Бог" и корелираща с него религиозна символика, твърде често се употребяват за  щяло и нещяло в нашата литература, без да имат действителна, органическа връзка с текста и неговия смисъл, и на практика представляват от една страна отказ от изображение и от друга - симулация на смисъл. За мен това е признак на интелектуално безсилие както към улавянето на силата на чувството в момента, така и към артикулирането на житейска позиция с каквато и да било трайност или проста чистоплътност. С изключение на двамата-тримата „първоизточници“, които говорят от своите контексти, останалите за мен са имитатори или най-малкото поетични гласове, отстъпващи в привиден свян от разбирането за своята отговорност. А може би в мен е прекалено утъпкана протестантската традиция. Както и да е. Вероятно заради промяната на правилата на играта, която витае и броди като призрак, макар да й се придава ретроспективна тежест като на „хвърлени окови“, следходните поколения пък влизат в други игри и си играят играта, така както знаят или умеят. В това отношение Раленков не участва в играта, поне не чистосърдечно или убедено. Той се заиграва – дали с поза, доза анонимност или пост-модерен жест, но не фанатизирано, нито в стройна система, нито пък с подкупна детска наивност. Иначе казано, стои ми встрани, без да изпъква, но и без да е напълно отстранен. 

Доста съм се чудила как да обясня на други това особено усещане, което имам, когато чета текстовете на Кръстьо и в известен смисъл дори имам огромно НЕжелание да го „закарфича“, да го препарирам като ентомологичен екземпляр, и няма да го направя. Обаче, като взех в ръцете си книгата "Кислород", с избеляло-синята корица, и зачетох някои от познатите и непознати редове в тази наредба и в този подбор, се замислих дали причината да не губя интерес, още от онзи разговор на маса, не е в това особено, мога да го нарека "ретро съзнание", в тази своеобразна поколенческо-историческа оптика, която ми говори по някакъв начин. Крачи по едни и същи улици, което не затъпява, а прояснява мисълта. Дава си сметка за собствения си житейски опит и контекста, който го е дялал и изпипвал. И ако през очите му понякога виждаме кинолента от 80-те на българското кино, то е защото това е част от неговия опит, който е разпознаваем и осъзнат – без високопарни квалификации. Това „ретро съзнание“ нито е винтидж, нито хипстърско ретро. Не е оцветено в мъглявата просмукана мъка или благоуханната пасторална идеализация на носталгията. Просто е, каквото е. Скита, пътува с влакове, „хваща стоп“ към себе си. Понякога почти се приближава до друг или до другите. Сменя посоките, движи се както навътре, така и навън, но най-често на ръба между двете, които дълбае. Ако се изгуби, хваща категоричността на компаса за ориентир, а не GPS-а, макар и да не е задължително да поеме на север, защото може да съотнася и да работи с релации. И въпреки, че в текстовете неизменно да присъства някакъв детайл или жест, трансцендиращ изображението по посока на някакъв едва ли не метафизичен "semper idem", това съзнание си остава витално и някак сетивно. Движи се и мисли. И за двете на човек му трябват, дори и когато усещаме, че не стигат, няколко молекули кислород. 

Милена Кацарска, Катедра „Английска филология“, ПУ „Паисий Хилендарски“

Фото: Деница Китанова, Връчване на наградата „Петър Ковачев” 2014, Плевен

• "Въздишката на единака"
• "Портрет на художника като поет"
• "За "Бароковата Манолита""

© Христина Мирчева