по заглавие   по съдържание

Кръстьо Раленков: "Нещата, в които си сам" - "Кислород"

18.12.2018
Снимка 1
АВГУСТ
 
Нямах сили да съжалявам, 
че не съм се пробуждал достатъчно. 
Гледах кораба, който напускаше бавно 
изнуреното южно пристанище. 
 
Вдишвах гъстата влага, наслоена във жегата, 
сякаш някой внезапно ме бе нарисувал 
посред някакъв  
маслен и  
тежък пейзаж. 
И разсеяно слушах 
тази глъчка, протегната 
чак до мен от съседния плаж. 
 
Помня, мислех си глупости разни, 
например, 
че морето дори да се блъска, няма как да се счупи. 
И че утре, навярно, ще съм вън от опасност, 
стига само да стигна до утре. 
 
Беше август, дълбок като всеки упадък. 
Хоризонтът - клиширано син. 
И напомняше с нещо неподвижното лято 
самоубил се делфин.
 
 
НЕЩАТА, В КОИТО СИ САМ 
 
Вечер над Хелзинки. Шепна ти лапсуси 
вдън ухото на "Нокиа". 
Привидно лениви рекламни надписи 
острят наоколо нокти. 
 
Смееш се, после ми казваш: "Арнолд!.. 
Старея! 
Старея!.. 
Страх ме е!" 
Но какъв отговор бих могъл да ти пратя, 
за да заспиш  
спокойно във Лахти? 
 
И затова опаковам несръчно 
всичко с една неспокойна шега, 
сякаш намествам нещо изкълчено 
със колеблива ръка. 
 
Няма упътване. И не ти рекламират 
нещата, в които си истински сам. 
Нямам представа как се умира. 
Как се живее - също не знам. 
 
 
ПО ВСЕ ЕДНИ И СЪЩИ УЛИЦИ
 
От много време аз минавам 
по все едни и същи улици живота си. 
 
По "Гоце Делчев", после по "България", 
до зоната на НДК. 
 
Това е път, но не и пътешествие. 
 
Не помня как или кога, 
усмихнато, 
по тениска  
и с избеляла раница, 
очакването просто си е тръгнало. 
 
Не помня точния момент, когато 
оттеглило е сянката си неизвестното. 
 
А ето, случило се е в една прашинка време, 
докато тайно, зад гърба ми, 
животът се е договарял със смъртта. 
 
Аз паля, родово обременен, 
цигара пред двореца на културата, 
екстраполирам, че дворците и културите 
навярно също тъй се договарят. 
 
И гледам как се зеленее снизходително 
отрязъкът от Витоша, рамкиран между сградите, 
 
а някога невръстно и безкрайно, 
сега небето е с големина на анекдот. 
 
Досещам се за самоличността на зрелостта: 
 
тя е убиец 
с диплома по право. 
 
И много време вече се отдалечавам 
по все едни и същи улици от себе си. 
 
 
ДЛЪЖНИЦИТЕ 
 
Неохотно и строго небе - 
като дълъг тефтер с вересии. 
Мършав циганин гладно краде 
две изгрели кайсии. 
 
Аз на свой ред задигам и него, 
и глада му, и двете кайсии. 
В паметта си ги вписвам прилежно, 
заедно с псето, неспряло да вие. 
 
Не по-малко съм гладен навярно, 
просто нашият глад е различен. 
После някой от мен ще открадне, 
после нечий глад аз ще засищам. 
 
Някой ден, щом открадна достатъчно, 
ще се връщам красиво през думите 
и обилно преял с необятното 
ще кръстосвам спомен и хрумване 
 
за земята - космично селце 
за небето - тефтер с вересии 
за длъжници с посвоему гладно сърце. 
За сърцето. И другите дреболии. 
 
 
СБОГОМ НА ЛОКОМОТИВИТЕ
 
    В памет на Гриша Трифонов
 
Когато Гришата излезе през югоизточната порта,
ноември беше
странно топъл
за нашенските ширини.
 
По двата бряга на Марица рибарите все още хвърляха
надеждите си във реката.
За тежест - с мъничко олово.
(Понеже, бога ми, какво са надеждите ни без олово?)
 
Когато Гришата излезе през югоизточната порта,
ноември беше
чудно топъл.
 
Ноември беше страшно объл във обичайната си жизненост.
И слънцето бе слязло ниско. И слънцето дереше дреха,
в игра със шипковите храсти,
и даже лекичко кървеше...
(Понеже струва ли си да си пазиш
и кожата, и дрехите с далечност?
Не е ли то да пазиш страховете си?)
 
Когато Гришата излезе през югоизточната порта,
жените стихнаха като китари. 
И мрачно дълго пиха карнобатите, загледани след бялата му риза.
(Понеже тъй платната си сънуват
неплавалите кораби, заседнали
на трийсет километра от морето.)
 
Мълчаха на изпроводяк локомотивите
във Карнобат, във Пловдив, в гара Комунари.
И братовчедите им във Бургаското пристанище
мълчаха.
(Понеже как да се сбогуваш
по-истински и по-интимно
със себе си и седемдесетте,
когато Гришата излезе през югоизточната порта...)
 
 
Илюстрация: ©Георги Чепилев, Август, 17 декември 2018
 
 
 
Стихотворенията са от книгата на Кръстьо Раленков
"Кислород", С. 2018
Изд. Литературен кръг СМИСЪЛ
Редактор: Виолета Христова
Художник: Радослав Коцев - Даро
 
Публикува се със съдействието на автора и издателството.
 
 
 
Кръстьо Раленков в "Диаскоп":
 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.