по заглавие   по съдържание

Мариана Първанова: Писателското кафене "Цар Освободител" - "Бохемските кафенета на соца"

14.01.2019
Снимка 1

Писателското кафене „Цар Освободител” на бул.”Цар Освободител” и ул. „Раковска”  е било най-известното интелектуално средище в София между двете световни войни. Сградата оцелява по време бомбардировките над столицата през Втората световна война, но като кафене престава да съществува след 9 септември 1944 г. В очите на тогавашните българи обаче то продължава да стои като символ на онази епоха, в която са творили Елин Пелин, Йордан Йовков, Сирак Скитник, Добри Немиров, Спиридон Казанджиев,Никола Танев, Борис Денев, Андрей Николов, Иван Пенков, Чавдар Мутафов, Константин Щъркелов, Илия Бешков, Яна Язова.

Те са изобразени от Александър Добринов в прочутия му шарж за кафенето от 1935 г. как оживено говорят, спорят, пушат, драскат върху листове, смеят се, рисуват, свирят, а някои откровено позират. Сред тези над 100 прочути личности художникът е нарисувал келнерите Коста и Иванчо, които виртуозно слаломират между масите. Тайното разрушаване на сградата на легендарното кафене през 70-те години предизвиква шумен скандал, чиито отзвук още не е отшумял до днес. 

Кафенето е открито през 1908 г. в партерния етаж на къщата на Тодор Ив.Балабанов и първоначално в него се е влизало от към ул.”Раковска”. От улиците имало големи стъклени витрини - нещо рядко срещано за времето си. По парижки маниер през лятото се опъвала тента и се подреждали масички навън.Негов съдържател е предприемчивият охридчанин Илия Юргев, който с тънък търговски усет пресметнал, че по-добре да дава на вересия кафе, за да се застояват тук прочутите писатели, отколкото да ги плаши с високи цени. Така те можели да служат за безплатна реклама на заведението.

Кафе-сладкарницата била разделена на две обособени помещения, на различни нива. Масите били с кръгли мраморни плотове и дървени столове. Чевръстите келнери се промушвали в свободното пространство, за да предлагат на клиентите чай, кафе, сладолед и изискани виенски сладкиши. Само тук се приготвяли кафета синджирлии, т.е. с много мехурчета на повърхността - сигурно “предзнаменование” за пари. Клиентите доста се чудели как кафеджията бай Стоян успявал да постигне това чудо, докато един ден се разбрали, че тези мехурчета не ставали сами. Бай Стоян ги правел със сламка, в която духал, след като наливал кафето в чашите, си спомня Драган Тенев.

Сладкарницата заемала стратегическо местоположение - между Двореца, Народното събрание и университета. Затова тя станала любимо място за журналистите. Тук винаги можело да се “залови” някой политик, общественик или друга актуална личност. Кафене „Цар Освободител” е възпяно като „Дома на клюката и мълвата” от стария българанец Стефан Илчев. Той дори съчинил стих за съдържателя му, който все се оплаквал от клиентите с типичния за Охрид език :

“Аман! Като овце на сенка се фатиле и пет пари не са ми заплатили! Ни ти ядат, ни пият! У зян ке ме фкарат! Саде седат, лулинята апат,току се скарат, па чомбраз задрапат,по сокакот коконите зяпат,пушат, дремат и муите лапат”.

През следващите десетилетия кафене „Цар Освободител” се превръща в неофициален интелектуален клуб от типа на „Прокоп” в Париж. Поети, писатели, журналисти, артисти, художници, учени имали своя запазена маса тук. Съвременниците говорят за него като за носител на онзи европейски дух, познат от виенските и парижки кафенета, известни с демократизма си –с часове можело да се  застояваш само по на чаша кафе, но затова пък разговорите в компаниите били оживени и плодотворни. Кафенето си имало свои неписани закони и постоянни посетители. Така например в него не се разрешавала консумация на алкохол, но само Стоян Омарчевски се ползвал с привилегията да си поръчва ракийка с мезе. Никой не се чувствал удобно да седне на някоя маса,ако не бил поканен. Постепенно по някакъв неписан етичен закон тук започнали да влизат повече писатели, по-малко художници, музиканти, артисти и други. „И затова се казваше „писателското кафене”, спомня си Христо Радевски (в.”Труд”, 19.ХI.1992 г.). .). „Обикновено в кафене „Цар Освободител” баща ми Елин Пелин сядаше на маса в компанията на проф.Ал.Блабанов, художникът К.Щъркелов и Асен Белковски, когото баща ми много ценеше като изключителен талант и интересна личност. В кафенетата се сервираше хубаво турско кафе (често на вересия до поредния хонорар) заедно с коняк. Много популярни бяха марките „Курвоазие” и „Метакса”, както и сладките ликьори”, разказва Боян Иванов.

В епохата на социализма писателското кафене е превърнато в магазин за сувенири, имало е и галерия„Призма”,в която се правели малки изложби. На втория етаж се помещавали административни канцеларии, по едно време заети от Комитета за културни връзки с чужбина. Дори  в известен период на ъгъла с „Раковски” е имало и аптека, както се вижда от старите снимки.

В средата на 70-те години започва обществена дискусия за събарянето на старите сгради в София, заради“модернизация” на центъра, подобно на другите големи окръжни градове.Обсъжда се план за разрушаване на всички сгради от Двореца, Природонаучния музей, Военния клуб до сегашното австрийско посолство, включително и на кафенето. „По едно време се пръсна слух, че целият тогава „Руски”, сега „Цар Освободител”, ще бъде разрушен и ще се строи нов социалистически булевард, - пише Христо Радевски. – Заговори се, че кафенето ще бъде съборено. Защо? Никой не обясняваше.” (в.”Труд”, 19.ХI.1992 г.) По-нататък той разказва как бил потърсен от в.”Труд”, които искали съвместно с в.”Литературен фронт” да защитят зданието като уникален паметник на културата.

И наистина на 14 юли 1977 г. двата вестника едновременно излизат с мнения на Христо Радевски, Емилиян Станев, Младен Исаев и на Националния музей на българската литература в защита на кафенето. „Днешната съвместна публикация има една обща цел – да запознае читателите на нашите два вестника с някои моменти от миналото на сградата на „Руски” 5. И да убеди отговорните фактори, че е добре да възстановим прекъснатата традиция, като се възстанови старото кафене и да се даде за използване на Националния литературен музей”, се казва в уводното каре към тези материали. Христо Радевски пише, че сладкарницата била характерна с това, че е посещавана от писатели и други хора на изкуството от най-различни лагери и направления. „В своите издания те спореха и се ругаеха, в сладкарницата някои не се поздравяваха един друг, но всички се отбиваха там.” И предлага в залата на бившата сладкарница да се поставят портретите на писателите, идвали тук, заедно с техните автографи, с техни мисли или кратки откъси от техни произведения. Да стане малък музей на интелектуалната история на нацията, допълва от своя страна Емилиян Станев. Или клуб към литературния музей, добавя Младен Исаев, който си спомня, че това „било демократично кафене, в което витаела сърдечна, непринудена атмосфера”. Ако тази идея се беше осъществила, днес щяхме да притежаваме една от най-ценните реликви на София, такива каквито притежават други европейски градове. 

Острата реакция на интелектуалците кара тогавашната столична община (кмет е Иван Панев) да преустанови първоначалните си намерения. Христо Радевски разказва как е поискал среща лично с Тодор Живков, за да го убеди, да преустанови подготвяното разрушаване, която обаче така и не се състоява. Как е имал среща в Софийския градски комитет на партията, на която присъствали редица известни поети и писатели, както и арх.Никола Николов, който се изказал, че „това кафене вече е негодно”. „Ако писателите искат свое заведение, ние ще ви направим на подходящо място друго, удобно кафене”, казал той. Сякаш надделява предложението на творците кафенето да остане, но малко след това сградата е взривена и столичани осъмват пред купчина развалини. Парцелът е превърнат в градинка.

(следва)

 

ИК Гутенберг 2017
 
Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

На изображенията:

1. Изглед към Писателското кафене - в център, заедно с Военния клуб и градинката пред него често присъства в пощенските картички от Стара София, архив: Любомир Юруков
2. Между Военния клуб и Руската черква в София през 1908 г. е било открито прочутото Писателско кафене, архив: Любомир Юруков
 
 

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.