Габриела Тонин: "Леля Серафина"

Превод от италиански: Юлияна Тодорова

Любовта към четенето за нея беше дар. Неразговорлива и, според някои, малко дръпната, леля Серафина тихичко си чакаше пенсията и когато денят настъпи, си стегна куфарите и замина.

Когато ми се обади по телефона, направо не повярвах. „Здравей, Анна, потеглям. Отивам да опозная земите на Сепулведа. Ще ти изпратя картичка.“

Не ми остави възможност да кажа и думичка, вече беше затворила. Предната седмица я бях срещнала в града, на автобусната спирка, понесла обичайната си малко поизносена чанта от някаква жълта материя и с неизменната книга в ръка, унесена в четене. Трябваше да ù викна няколко пъти, за да привлека вниманието ù.

„Здравей, мила, чакай малко да си довърша страницата“, каза тя. Изпитваше религиозно уважение към героите в книгите, дотам сякаш  ù правеха компания; да спре да чете по средата на страницата за нея беше равносилно на предателство: все едно да каже на приятел „Изчакай да си поговоря с един човек“. Тя се вслушваше в книгите, без да ги съди; страдаше и се радваше на историите им: колко  пъти я бях хващала с разплакани очи или аха да избухне в луд смях! Видях заглавието на книгата в ръцете ù: „Мадам Бовари“.

„Как са Ема и Шарл?“, попитах.

Тя повдигна глава, „Чела ли си я?“, запита ме с вълнение.

„Да, преди няколко години, на една почивка. Стори ми се...“.

„Спри, не ми издавай! Остави ми удоволствието сама да преживея историята.“

 Предложих ù да я закарам, но тя отказа под предлог, че да се чете в градския транспорт е страхотно: едно пътуване се преплита с друго и дори можела да си позволи лукса да направи още една обиколка по пътя, тъкмо да свърши главата в книгата.

Такава си беше: странна.

Така и не се омъжи, може би защото си беше свободен дух, непредсказуема. Въображаемата любов за нея беше по-важна от тази в истинския живот – изтъкана от миризми, кожа и конкретност.

 Идеалният мъж според нея?

Зависеше от изданието с меки корици! Понякога изпитваше копнеж по красивия, но прокълнат мъж, друг път по романтика в смокинг с роза в ръка, но любим ù беше пленителният Владимир, с мистериозните му приключения и броденето в дебрите на нощта: къде ли щеше да отиде тази нощ? От шията на коя щеше да пие нектара на живота?

Леля Серафина трябваше да го узнае точно тази вечер!

И така, предполагаемите годеници или ухажори чакаха на опашка, докато тя беше заета да поглъща страница след страница, в стая пълна с книги без телевизор. Дори в най-оптимистичния случай тия ухажори не издържаха повече от няколко месеца.

Когато бях дете, за Коледните и Великденски празници мама ме оставяше при леля Серафина: беше вълшебно! Леля ми беше избавена от неудобството да ходи на работа; превеждаше книги в дома си и така прекарвах с нея по цял ден. Апартаментът ù беше уютен и гостоприемен, все едно ù беше дали съм изтървала на пода трохички от някоя бисквита, а и можех да си ходя без пантофи. Имах си собствена малка стая със сгъваемо легло и лавици по цялата стена, пълни с книги. Книги! Само книги! В тази стая дишах с аромата на приключенията, неописуем мирис, който ме караше да настръхвам. Спомням си нетърпеливото желание да вляза в стаята и да се заровя из рафтовете, за да си избера най-любопитните заглавия, най-старите и най-пожълтелите книги. Някои имаха илюстрации: спомням си, когато бях малко момиче, как ги прелиствах страница по страница, задавах хиляди въпроси за картинките и героите, докато накрая леля Серафина, изтощена от непрекъснатото ми ръчкане, затваряше своята книга и търпеливо започваше да чете избраната от мен. От ония страници извираше целият свят: чудовища, феи, елфи и гномове изпълваха стаята и ме завличаха в техните истории чрез гласа на леля Серафина. Струваше ми се, че леглото се движи, че огромните ръце на чудовището ме сграбчват, а една феичка винаги ми се притичваше на помощ, за да ме освободи и да ми спаси живота.

В кухнята имаше само няколко чинии в шкаф над мивката и мижав килер. Бюфетът съдържаше книги вместо чаши от порцелан и стъкло.

Леля беше пълна противоположност на майка ми: у нас, ако избухнеше епидемия, щяхме да имаме достатъчно храна, че да преживеем половин година. Обаче тя изглежда живееше от книгите, които поглъщаше.

Една вечер леля влезе в кухнята с малко томче в ръка, тъкмо закупено от книжарницата: „Свят на края на света.“

Беше една от книгите, които човек трябва да изчете наведнъж. Бутна ми я под носа и рече:  „Не мирише ли хубаво? Не ти ли мирише на приключения?! Ще я прочетем заедно след вечеря.“

Побързах да сложа масата, а тя сложи да кипне вода за пастата. Седнахме една срещу друга и зачакахме да се стопли водата. В това време книгата си стоеше на покривката.

Обаче не ù устояхме и неспособни да контролираме повече нетърпението си, ние я отворихме и потънахме. Беше немислимо да се откъснем от страниците. Всяко изречение беше прелюдия към следващото и любопитството ни ставаше все по-вманиачаващо. Бяхме направо отвлечени от един хартиен свят, обръщахме страниците, които оживяваха, пълни с чувства, аромати и звуци; поредица от емоции, които променяха начина ни на мислене.

Слушах я да чете четири часа.

Водата на котлона извря и се изпари окончателно.

„Героите не могат да чакат“, казваше леля Серафина. „Една книга изисква уважение! Само така може да ти се отплати с нарастващо удоволствие, ще ти се отдаде цялата и ще ти разкрие и най-интимните си подробности. Съвършено пасване между разкриващия и слушателя; даващия и този, на когото се дава; нещо като правене на любов, което преминава през различни етапи, преди да стигне кулминацията“…

Сега си я представям в самолета с жълтата си пазарска чанта, пълна с книги, готова да стане част от онези поглъщащи истории без номерация на страниците.

Леля Серафина ме научи да не се лишавам от това удоволствие, да копнея за тишината, която е част от доброто четиво, да се боя от последните редове на книгата, с които идва сбогуването. Отначало изборът на следващата книга за прочит ти изглежда сякаш никога няма да отговори на надеждите ти, но когато най-малко очакваш, те грабва, поглъща те и те въвлича в историята.

Като те изпълни целия, те притежава.

Това ли е пристрастяването? Не зная.

Остава фактът, че и аз, като леля Серафина, не успявам да се сдържа. Ключът е на лавицата: да се отдам ли на ново приключение?

Накратко за автора

Габриела Тонин е родена в Наве, провинция Бреша, Италия през 1963 г. Работи в счетоводството на голяма търговска асоциация в Бреша. През 2005 г. посещава първия си курс по творческо писане, организиран от община Наве. Преподавателката Мирела Флорис веднага успява да запали любовта ù към писането. През 2006 г. заедно с други съкурсници публикуват малък сборник със заглавие „Тестове на душата“. Следват нови курсове по творческо писане, някои организирани от обществени институции, други спонтанни, в къщата на Мирела. Там, през 2008 г. Габриела Тонин се решава да публикува и първата си книга– сборник с разкази и стихотворения със заглавие   „Чувствителни претексти“, издадена от издателство „Беса“.

Илюстрация: © Георги Чепилев

© Христина Мирчева