по заглавие   по съдържание

"Бохемските кафенета на соца": Ресторант сладкарница "България"

29.01.2019
Снимка 1

 

Още по темата:

Писателското кафене "Цар Освободител"

Интервю с Любен Зидаров

Ресторант-сладкарница „България” на грандхотел „България” на бул.”Цар Освободител”е най-известното, а може би и най-старото артистично средище на София, което повече от век играе централна роля в живота на столицата. За времето си това е бил най-представителният столичен хотел. „Грандът”, както го наричат още ветераните-столичани. Построен в модерния за времето си европейски стил от средата на 30-те години, комплексът е бил оборудван с всички съвременни за времето си нововъведения и удобства. Тук се намирали най-луксозните ресторанти и банкетни зали в България, предназначени за заможна клиентела. След 1944 г. историята на хотел „България” завива рязко в друга посока. Новата социалистическа власт не гледала с добро око на неговите посетители, тъй като мястото, имало славата на заведения на „тежката буржоазия”, на „тютюневите магнати” и „монархофашинските управници”. Трябвало да минат години, докато хората отново да започнат да придобиват навика да се събират тук.  Въпреки това, хотелът продължава да приема най-високопоставени гости от чужбина, тъй като дълго време си остава най-представителната сграда в София.

Независимо от превратностите, и днес комплексът респектира с внушителния си вид и строга архитектура, за да ни напомня за една отдавна отминала епоха и начин на живот. Интериорът е променен след няколко ремонта, но щом влезем вътре, все още се усеща духът на Стара Европа. Заради това хотелът често става терен на снимачните площадки на много филми, включително и на холивудски продукции. Тук е бил заснета и лентата „Инспекторът и нощта”.

Изследователите делят историята на хотел „България” и съответно на неговите заведения на два периода - на „Старият хотел „България” с кафене „България” към него, който бил обърнат ул. „Дякон Игнатий” и  „новия хотел „България”, чиято фасада е била преместена от към бул. „Цар Освободител”, какъвто го знаем и днес. Той е на това място от 1937 г.

Тук няма да се спирам подробно на историята на „Стария хотел „България”, защото тя е твърде дълга - започва още в края на ХIХ в., и не е предмет на тази книга. Но не мога да пропусна да спомена за бившето кафене „България”, защото въпреки капризите на историята, сградата е оцеляла до наши дни. Малката едноетажната ъглова постройка (на ъгъла на ул.„Дякон Игнатий” и ул.”Аксаков”) даже е ремонтирана покрай сегашното преустройство на комплекса. В нея дълги години репетираше хор „Кавал”. Първоначално сградата е била на два етажа, увенчана с неголям ъглов купол. Кафенето се е състояло от три помещения, обзаведени с мраморни маси и плетени виенски столове. В централното помещение се играело билярд, а в страничните - карти. Кафенето е посещавано от политици, високопоставени чиновници, лекари, адвокати. „Кафене „България” имаше репутацията на меродавна политическа борса”, пише Димо Казасов. Редовни посетители на кафето са били Ив. Вазов, Ст.Михайловски, П.Славейков, П.Яворов, Ел. Пелин, К.Христов, Г.Стаматов, А.Страшимиров, П.Ю.Тодоров, Ст.Чилингиров, Б.Пенев, д-р Кръстев, Цв.Радославов. Симеон Радев оставя незабравими лични спомени за неговите прочути посетители, които бяха издадени наскоро. „До Първата световна война кафене „България” си остана общопризнатият най-сериозен културен център на столицата, а това значи и на цялата страна, нещо като кафе „Режанс” в Париж, като кафе „Греко” в Рим или „Симплицисимус” в Мюнхен. По-късно новопостроеното Градско казино стана за известно време друго място за вечерни срещи на интелектуалци”, пише Константин Константинов ( „Път през годините”). Бившето кафене „България” изгубва по време на бомбардировките над София през 1944 г. втория си етаж и бароковия купол на покрива.

Сегашният грандхотел „България” на бул.”Цар Освободител” е бил построен през 1934-1937 г. по проект на архитектите Станчо Белковски и Ив. Данчов, като стойността на целия обект възлизала на 85 милиона тогавашни лева. Комплексът заемал голяма площ от около 4,200 кв.м и включвал няколко сгради и помещения, свързани едни с други. Освен с леглова база, той разполагал с концертна зала (съществува и до днес – зала „България”)  и камерна зала към нея, стаи за солисти, хористи и оркестранти, пушални, фоайета, както и помещения за канцеларии, разположени в няколко етажи в отделни сгради (по ул. „Бенковски” и ул.”Аксаков”). Стаи за прислуга, кухни, хладилници, складове, пералня и др.

Грандхотел  „България” в наши дни е известен най-вече с прочутата си виенска сладкарница, която привлича погледа на всеки минувач, който минава по жълтите павета на „Цар Освободител”. Тя е с внушителни размери и огромни витрини, които откриват великолепна гледка отвътре навън към отсрещния парк на Двореца. 6-метровите витрини се спускат в сутерена на сградата – нещо, което пред това не било правено.Огромните прозорци могат да се отворят ръчно (можело и чрез електричество), което за времето си било голямо постижение като се има пред вид големината и масивността на стъклото.

Тук няма да се спирам на историята на сладкарницата и на прочутите заведения, които са се намирали в комплекса до 1944 г. (това е предмет на други изследвания), само ще отбележа, че по време на бомбардировките над столицата, хотелът е от малкото импозантни сгради, които оцеляват. В спомените си от 40-те години Владимир Свинтила описва много живописно  истинска „академия на знанията”, която заварва в сладкарница „България”. Тук се събирала могъща група от публицисти – Иван Хаджийски, Еврем Каранфилов, Петко Войников, Димитър Михалчев,  Цвети Иванов и др. („Многоликият столичанин”). Апартамент №101 на хотела пък бил зает от немския посланик Бекерле. През 1945 г. в хотела отсяда пратеникът на американския президент Труман – Марк Ертридж. По-късно негови гости са били Георги Димитров, Хо Ши Мин, Будьони и още много известни дейци.

Сладкарница „България” дълго време си остава единственото място, където в София се предлагало качествено кафе-еспресо. Тя се славела с това, че има най-стария сладкарски цех в София, който бил снабдяван с продукти от Австрия. Неин прочут специалитет е десертът „Плезир” – шоколадов крем, отгоре посипан с шоколадови пръчици, насипан във вафлена фуния, завита отвън със станиол. Дълго време той се предлага единствено в „България”. Само тук в цяла София ценителите можело да се подсладят с истински „Гараш” и „Добуш” – най-луксозните пасти по време на соца.

Грандхотелът разполагал с 4 ресторантски зали, първи и втори грил, „Бежов салон” и „Червен салон”. Обикновено „Бежовият салон” се използвал за банкети от 20 до 30 човека. „Червеният салон” (любим на цар Борис III) бил за солидни клиенти или за гости на хотела. Балконът над сладкарницата също се използвал за ресторант. Между кафе-сладкарницата и първи грил на ресторанта имало врата хармоника, която отваряли при балове, големи сватби, студентски празници и др. В началото на социализма тук отсядат делегатите на първите партийни, отечественофронтовски и профсъюзни конгреси.

През 50-те тръгва модата на маскен баловете. Те се правят обикновено за големи празници и Нова година в многобройните зали на хотела.

„През 50-те ресторант „България” имаше много голямо преимущество, - пише в спомените си Крикор Асланян. - Покривът му беше подвижен и лятно време го отваряха, пушеците излизаха като от комин, за да отстъпят мястото си на свежия витошки въздух. В дъното на първи грил имаше подиум, на който свиреше оркестърът. Не само хапвахме вкусно, но и танцувахме под звуците на отличен оркестър. Много от тези музиканти свиреха и в биг-бенда на Емил Георгиев на неделните джазови концерти в зала „България”. От дансинга една красива двойна стълба водеше към втори грил. Това е балконът над основната зала, който опасва целия ресторант.” В зимната градина целият покрив над средната част, която имало отвор от 11 метра в диаметър, се отварял лесно с помощта на електрическо задвижване.

През 50-те-60-те години истинска атракция предизвиквала появата на мистер Сенко – целия в бяло с бял мерцедес. В ресторанта свири прочутият за времето си оркестър на братя Будакови, с които известно време концертира и Леа Иванова. През годините, когато сценичните изяви на примата били силно ограничени, тя обичала да посещава „България” с приятели. Някои идвали специално да я зърнат и често нейните появи в салона на ресторанта завършвали с импровизирано изпълнение под натиска на горещите й поклоници. "Леа Иванова не беше добре приемана тогава, имаше разни предрасъдъци, но в дадени моменти тя се появяваше. Щом си спомня за нея, веднага си я представям – с едно финно шалче, което тя развяваше и се въртеше. И пееше със страхотния неин, особен тембър. Имаше неповторим глас. Няма друга певица с такъв трептящ, много неповторим нисък тембър. Пееше много вдъхновено. Даже не мога да кажа танцуваше. Тя живееше. Това ми е най-силният спомен от „България”", разказва журналистът Дамян Обрешков. Стари софиянци пазят спомена и за таланта на Сашо Сладура.

По-късно, към 80-те, трима мастити историци редовно се срещат тук. Всяка събота по обяд на раздумка се събират Илчо Димитров, Дойно Дойнов и Стефан Дойнов. И досега заради ключовото си местоположение в сладкарницата редовно могат да се видят политици, депутати, бизнесмени, интелектуалци и български емигранти  от по-възрастното поколение, които поради носталгия обичаха да отсядат в хотела, когато се връщаха в България.

Бирхалето или механата на хотела (намирала се в мазето) е едно от най-култовите заведения в столицата през 50-те , особено през 60-те години, а дори и през 70-те. Обикновено в петък вечерта или в събота, тук се изсипвал интелектуалният елит на нацията. Тук можело да опиташ деликатеси, които не се предлагали навсякъде - телешки език с масло и мозък пане. Гвоздей в менюто била огромна порция меса на скара, която се казвала специалитет „България” за четирима.Тогава навлязла модата да се пие газиран пелин(газирано пелинoво вино). Една вечеря за двама излизала 22 лв. Когато представял сметката, популярния келнер бай Дамян, не пропускал да отбележи: „Сметката ви е еди колко си без бай Дамян”. През 70-те цените също се запазват доста прилични. Така например една мастика, една малка водка и салата стрували 1 лв.-1,20 лв., припомнят си софиянци. Атракцията на бирхалето бил портиерът – изключително начетен, с три висши образования, който бил леко не с всичкия си. За майтап клиентите го канели да рецитира „Илиада” на Омир или други литературни произведения. Той знаел много от тях наизуст и обичал да демонстрира изключителната си памет.

През лятото градината на комплекса привличала най-много клиенти. Масите били разложени амфитеатрално, на 3 или 4 нива, с голям дансинг, на който излизал оркестър. Влизало се откъм ул. „Аксаков”, като входът бил точно до концертна зала „България”.  В градината са снимани някои от ключовите сцени във филма „Бон шанс инспекторе”, спомня си Иван Донев, син на режисьора на лентата Петър Донев. „Тогава бях войник и служех в едно близко до София поделение. В 10 часа, след вечерна проверка, взимах едно такси и отивах в „България” да присъствам на снимките. Работеше се нощем и още помня Камелия Тодорова с онези пера. Всички кабаретни сцени - Камелия Тодорова с триото, Велко Кънев с кмета бяха заснети в „България”. Когато тръгваше да се развиделява, започвах да се притеснявам –как ще стигна до поделението. Взимах такси и отново на войнишкия хал. Голяма еклектика беше.”

Мариана Първанова

(следва)

ИК Гутенберг 2017
 
Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

Фото: Ресторант-сладкарница "България", архив ИК "Гутенберг".

 
 

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.