по заглавие   по съдържание

Здравка Евтимова: "Зелените очи на вятъра" II

30.01.2019
Снимка 1

Още по темата:

Здравка Евтимова: "Зелените очи на вятъра" I

Господи, виках му, ако не им запалиш къщата ти, аз ще й драсна кибрита. Много го мразя, като го гледам – комшията, мъжа на Ана -  хващам нож и добре, че е Вяра у нас. Някой път ми прилича на  къртичина, ниска такава и тлъста, викам си - Гошо, тебе ти се смеят заради тая жена. Гошо, ти  струваш колкото продънен покрив, човече. Тече ти на главата, а ти се правиш, че не ти тече. Щото Вяра е тлъста, затуй ходя напред, далеч пред нея, като съм в Старо село. Там  хората ме познават.

         - Къса си и си дебела – викам й. – Добре, аз ще си затворя очите и няма да те гледам. Ама като излязя до кръчмата, недей да ходиш покрай мен, не ми звънкай по телефона, че ме е срам, дето те вземах.

         - Добре – вика ми тя. - Добре, Гошо.

Иначе е разбрана  - и къщата върти,  и свети в къщата. Тя сама взема та я омаза, щото аз не вярвах, че  такава - хем бъчва на дебелина, хем стол на височина - ще се оправи. Аз не  можех, а съм мъж гора.

Още ми е в главата Ана, момичето на дъртата знахарка Ана. В техния сой жените все Ана се казват, детето – и него кръстиха Ана. Като го гледам, искам да го мразя, но Господ така ме е омесил, така ме е дълбал, щото не мога ни с очи, ни с ръка,  ни с глава да мразя дете – та макар и на Андо, дето като го видя, нож търся, камък хващам и искам да го затрия, от очите до  връзките на обувките да го закопая. Такъв ме опекъл Господ – викам му аз: - Господи, вземи отбий се до мене някой ден и си поправи работата. Омеси ме пак. Виждаш Ана, моята Ана, за която не спя и като чуя  за нея, ножове под кожата ми лъсват. Ана не е негова вече, на някакъв богат, та лилав от пачки глупак от София се хвърлила, та станала жена – не е Андон, значи какво ме интересува мене?

Трябва да се оре, сега пари човек бере, работи, докато има земя и камък за оране.  Пари да си сложа в джоба. Парите те правят два пъти мъж. Без пари си жена – гледай го Андя,  тънък тънее, ще се прекърши, но пак нож сатър търся, като го видя. По-нисък от втората си жена. Виждал съм как тя го връзва с въже да изтрезнее и му викам – „Браво Господи, тоя път не се изложи,  а се постави като мъж, човече. Браво.“  Андо  и той с мен трябва да оре, той е тракторист, беше механик, но от пиене механиката му изветря от главата. Ако не беше оная грамадната, сигурно общината на нейни разноски щеше вече да го е заровила. Тогава, Господи, сигурно щеше кажеш за мене, „Тоя човек е зъл като  онзи пес, дето умря от бяс преди две седмици. Тогава, Господи, щях аз да дам двеста лева да му купя дървен кръст. На мършо,  кръст забивам в земята над главата ти, че ми взема Ана!

Но не би. Оная великанката - много грамадна, почти на височина ме стигнала – един ден както си ядем аз и Вяра, и Шушомирчо – Вяра готви така, щото  ти се иска и тенджерата, в която е сготвила, да изядеш – тогава пристига, точно докато аз оглозгвах кокалче от кокошката - идва грамадната – ни „добър ден“, ни „здрасти“.

         - Ти - вика ми и тупа с юмрук по масата. – Не се заяждай с мъжа ми. Ако се заяждаш с мъжа ми, все едно се заяждаш с мене. Ще те бия.

Седя аз и си глозгам кокалчето, ама много го глозгам, щото ако не го глозгам, ще взема ножа да й отрежа нещо, я глава, я крак. После ще ме изсипят направо в затвора. Не ми е за мене, нито ми е за Вяра – ей онова дребното насреща, синът ми - то ми е навсякъде.  В главата, в ръцете, в джоба го нося. Снимка съм му сложил в портфейла и навсякъде го влача с мене. Един път  го бях загубил, снимката му бях натирил някъде и детето се разболя. Кашля, разбираш ли, като че самосвал пясък в устата има и не може да го извади от гърдите си. Гори. И аз си викам - Господи, спаси ми го. Той ми е най-хубавото нещо. После на гръб до Черни връх ще те кача, Господи. Ако искаш, църква ще ти издигна,  да има къде да отсядаш, като останеш без дом и те прогонят от някое място. Обаче Господ не чу, някъде далече заминал и не помогна. Докторът и той не помага – по едно време аз се сещам: снимката на това дете не съм сложил  в портфейла си и не го нося с мене. Не му давам сила.

Веднага сложих снимчицата в портфейла, а портфейла – отляво,  в джоба на ризата – както ми тупа сърцето, така силата ми да попива в дребния. И силата ми отиде у него. Аз го гушнах, ама така близо до мене го гушнах, щото  полека вземах неговата лоша температура и му дадох моята здрава температура. Детето се успокои и взема, та заспа. Тогава Вяра, нищо, че е къса  като нощната лампа, дойде при мене и ме целуна по челото. Какви са тия лигави работи – питам я, а тя вика: – „Ти го успокои, Георги.“

Оттогава го нося все с мене – една снимка  - още като беше на три години, слаб като цигара. На снимката - косата му червена, та пърли повече от моята. Очите му като на Вяра  - сини и бодат. На детето са много хубави, на Вяра не са. За Вяра никак не ми е – тя е кротка като старите керемиди, дето съм ги наредил на плевнята. Няма да мръдне, няма да се изкриви, капка не пуска, от двеста години все е керемида и след двеста години пак ще е керемида, а под нея сухо и топло. Тази моя Вяра навсякъде ще помине, при всеки – ако не съм аз, ще отиде при някой вдовец, някой разведен или при някой стар ерген и ще каже, както на мене каза:

         - Вземи ме при тебе – ще му рече. – Ще готвя, ще чистя и няма да те ядосвам.

Така направи и с мене – държи спретнато дори на тавана, в мазето е подредено,  грее, та лъщи от чисто, и си викам аз на своята глава: – „Виж, бе. Съборетината, дето мама  ми я остави, била хубава. Светла била пустата му стара къща. Вяра я боядиса. Вика ми – „Георги, аз ще я стегна.“ – и я омаза сам-сама. Резил. Жена, дето е голяма колкото единия ми крак, сама разстила вар и боя по стените, та й помогнах. Тя вика: – „Георги, я тука изкопай.“ Аз викам: – „Слушай, ма, аз не те прибрах тука да ми разпореждаш къде да копам.“

-  Добре - вика тя. - Извинявай  - и като взема правата лопата, гледам я  - мишка с лопата. Рови, що рови, па се ядосах, изскубах от ръцете й лопатата, и дай, дай. За десет минути няма обърнах земята, а тя ми вика: – „Благодаря“. В тая къща никой на никого не викал „Благодаря.“ Нито мама на тате, нито тате на мама, и двамата бяха едри и хубави хора. Силни – роса да стиснат, на камък ще я направят, такава сила, особено у мама. Тя не приказваше, мама, но ни пляскаше през устите, като бяхме виновни.

Разкървявала ми е устната, но с право. Бях скачал от Видибог, оная ми ти скала - звяр, във вира и си бях строшил главата. Викам си - няма да имам сила да се прибера у дома, едва долазих и гледам мама какво ще каже. Ако викне на баща ми: - „Василе, доведи поп Димитър да го пее, ще ровим Гошо – аз да си знам. Да не лазя повече, а да си умра на прага. Тъй и на тебе, Господи, ще ти е по-лесно да ме вземеш горе при тебе. Аз съм яко момче, мога да ора. Ще ора при тебе. Ще ти насадя липа като нашата. Тогава да видиш на какво се казва липа, Господи.

Обаче мама не викна поп Димитър да ме пее, не ме ровиха, а ме опаса здраво през устата с опакото на ръката. Изми ми кръвта  и вика: - „Следващия път като си разбиеш главата, щом скачаш от Видибог, не се прибирай, а умри по пътя някъде.“ Аз много пъти скачах от Видибог, но не си разбивах главата. Та мисълта ми е, че мама като те плеска, значи си здрав на камък. Тате и той си го знаеше. Затова щом я види да замълчи и да гледа земята – на зле вървят работите. Мама  е гневна и ще лети перушина. Затуй и тате гледа само в земята и мълчи, дано се размине перушината. Даже вземе метлата, та премете кухнята. Ей това най-много успокояваше мама. Мама имаше яка и силна коса. Една такава червена, та люта от червено, и моята е такава люта от червено,  щото характерът й люти и не прощава на никого. Баща ми си знаеше за тази лютивина. За да я укроти, той изяждаше всичката манджа, дето мама беше наготвила. Майка ми, лека й земя, сега е при Господа и сила му дава, както аз давам сила на моя Шушомир – но готвеше по-зле от готвача в кръчмата.

Един пръст лой в супата, картофите  мразеше да ги реже, целите ги пускаше, за да не им се губела  ползата и вика на мен и на баща ми: – „Яжте!“

 Аз не ям, тя само ме поглежда, по-добре да ме  беше опасала през устата с опакото на ръката. Седя един час, още един час, а то мазно, като че нафта ядеш. Баща ми, горкият, седи, яде, пот му капе от челото и пада в чинията, но той гълта, докато не види дъното на тенджерата. Мама идва да провери и като види дъното,  вземе та му налее една чашка ракия. Манджи не можеше да върти майка ми, но ракията й беше  сребърна и златна, силна оттук до Кюстендил, Перник и Стара Загора. Това беше най-големият огън, дето човек може да опече от джанки. Сипваше на тате в една малка чашка – още си я пазя, ситна като напръстник. И тогава, като изпие тоя напръстник от нейната дива ракия, баща ми  - още го виждам – как се усмихва.

Очите му, и те сини като мама, но косата му съвсем нормална, не е оранжев зор като мамината, а кафява и кротка. Е това, викам си аз, е щастието – да се усмихне мъжът с уста, брада, с коса, риза и обувки - всичко да му се усмихне и да каже: – „Тоя път уцели ваксата, Господи. Добре, че ми даде тая чашка, Господи, та да разбера какво си мислил, кога си омесвал щастието за хората. Евала Господи, да си жив и здрав от мене. Бива те, човече.“

Затова аз си запазих тази чашка и си казвам на ума – след някоя и друга година ще грабна Ана. Тя учеше в нашето училище при даскал Иван Георгиев. Даскал Георгиев ме наказваше, де що ме съзре, но си бях виновен и не се сърдех на даскал Георгиев, да е жив и здрав горе, при Господа и на него да разправя за Вазов и да свири в неделя с акордеона. Ана казваше  - „Не плачи, майко, не тъжи“, казваше „Да се завърнеш в бащината къща“ и аз запомнях само онова, дето казваше Ана, а не дето ни го набиваше в мозъците даскал Иван Георгиев, да му е светло горе  при Господ, и дано Господ има  силна ракия, щото даскала я обича такава - твърда и корава, както само в Пернишко я опичаме.

Викам си:  Ана – дребна като пуйче, пък като ти каже да се завърнеш в бащината къща, ти иде да бягаш от час, да се завърнеш в бащината къща при мама и да й кажеш: - „Мамо, извинявай, че скачах с челото надолу от Видибог.“  Мама ще се хване за главата и ще си рече – „Извинявай ли?“  В тая къща никой не казва „извинявай“ и ще ме заведе при фелдшера в селската лечебница. „Това дете откачи“ – ще прошепне. - „Дай му някакви хапчета, че да си върне ума назад в главата.“

И понеже Ана беше толкоз слаба, чантата с тетрадки  и тефтери три пъти по-тлъста от нея, аз й взимах чантата и я носех от тях до училище и от училище до тях. Отначало Ана ми даваше закуската си – „Вземи вика, Гошко, задето ми помагаш“ - и аз само това чаках. Излапвах я на хапка и половина, но после ми светна на ума: ти си просто момче, Гошо. Тя и без това е хилава, а като ти й ядеш хляба със салам и масло, ще вземе от слабост да се спъне пред училището и да умре.

         - Ще паднеш пред училището и ще умреш – казах й аз на следващия ден. – Сядай тука пред мене и докато не изядеш тоя салам с масло, няма да те пусна да си ходиш дома – и тя седна. Яде и се мъчи, преглъща и още повече се мъчи, че ми дожаля. В нашата къща на никого не му дожалява. Ако му дожалее, мама се заеме, та го прасне през устата, за да му върне жалостта дето трябва. Ана съвсем  забрави да дъвче, изкриви  й се лицето от коравия хляб. Затова й викам: – „Добре не яж, виждам, че се мъчиш.“ А тя ми вика:

      -  Ти, Гошко, си добро момче, затова ще ти разкажа – вика - една приказка.  - В нашата къща никой не разказва приказки, защото приказките са измишльотини на ония в учебниците, дето ме изпитва на тях даскал Иван Георгиев. Но нейната приказка не беше измишльотина – а за един царски син, който убил дракон, още един дракон – не съвсем дракон, ами ламя, после още една ламя и скъсал чифт железни обувки. Това си беше чиста лъжа за железните обувки, ама хайде от мене да мине – защото накрая се оженил за принцесата.

         - И аз ще убия ламя и дракон, Ано - казах й. – Само ми ги покажи. Аз съм силен.

         - Ти си най-силното момче в училището – рече Ана и аз се размислих– ей така се усеща тате, когато мама му сипе в напръстника от оная нейна корава ракия. Не змей, двеста змея ще натръшкам един до друг, само Ана още един път да ми каже че съм най-силното момче.

         - Ако ти си принцесата, ще размачкам на пита де що змей диша огън в Старо село и ще се оженя за тебе! – казах й аз.

         - Аз не съм принцеса, Гошко – вика ми тя.

         - Как да не си -  втрещих се аз. – Ти ако не си принцеса, Ано, ни една принцеса няма под цялото небе от Старо село до София.

После й берях от нашите ягоди и й носех, от нашите малини, щото мама я биваше да ти отгледа дървета и малини. Ръцете й Господ беше омесил само дървета да гледат. Ако под сянката на някое дърво застанеше мама, дървото от благодарност през нощта два метра порастваше.

Баща ми веднъж вика:

       - Тая Ана, да знаеш...  - и не довърши. Баща ми, дето е два метра, щом не си довърши приказката, значи нещо лошо ще вземе да довърши след един час. Така ти оставя време да си събереш ума, да свиеш юмрук и да не вземеш да се отпуснеш като варено пиле в чорба.  Така мама имаше време да стане и да грабне нещо в ръка – точилката, сатъра, все нещо, с което да уплаши лошотията.  - Тая Ана, твоята де, от училището, дето й занесе шест кила малини досега....

         - Ще ходя в гората на Голо бърдо и ще ти набера десет кила малини, татко. Ще ти ги върна - викнах аз. - Мразя да бера малини, но щом ти е за малините…

         - Не ми е за малините, сине... – отново не си изказа приказката докрай той и значи към лошо нещо ще я поведе. – В техния род жените не читави. Майка й усеща като някой ще умре. Дядото на твоята Ана не можа да удържи, уплаши се  и си плю на петите. Не знам къде потъна, жив ли е, заровили ли са го някъде. Да остави Старо село, най-хубавото място в България. Най-хубавото е, да го знаеш от мене. Не слушай Иван Вазов в учебника на даскал Георгиев. Иван Вазов нищо не знае, щото не е идвал в Старо село, Пернишко, и не е скачал с главата надолу от Видибог в Струма. Да ме прощава. Та тоя, дядото на Ана, заряза най-хубавото място и избяга. Никой не знае къде го е духнал вятърът. Имаше градина пет декара - сливи, ама сливи като юмрука ми, ябълки, които са потят и от тях капят капки злато. Една круша имаше, сладка като каца мед, абе какво да ти разправям! А той да си вдигне парцала и да се потроши някъде. Голяма любов бяха двамата. Измама е любовта, да го знаеш. Ракията в напръстника е истината.... Разправят, че на това място още от турско време живеела знахарка, Гошко. И добри, и зли  магии правела – то е грешно да се казва магии, то е или да помогнеш на човека да остане и нивата си да оре, или да го заровиш. Оттогава който там живее – не дай Боже да си жена и там да се родиш - нещо ти става. Усещаш кога смъртта се промъква и ако комшията ти е приятел, му казваш: – „Пази се, брат, оная идва да те сложи в чувала.“ Ако съседът не е приятел на жената, тя си трае и  ни се чуло, ни се видяло за тоя човек, само кръстът му стърчи като оградата пред кметството, дето дори за ограда не става.

         - Не ме интересува знахарката, татко - казах му аз. – Искам Ана.

Баща ми спусна глава между коленете. Така правеше, когато не искаше да каже нещо пред мама, но все пак го казваше. Не я гледаше – нейните очи бяха по-сини от неговите и ги натискаха към чорапите му.

         - Гоше – захапа приказката баща ми. – Да знаеш, аз и Господ сме приятели. Не съм го казвал на майка ти, щото щеше да ме накара да му искам пари, че да купим двата бостана до нашия. Но ти обаждам – а съм казал нещо на Господ, а ме е послушал. Имаме се с него. Хората с червена коса са приятели на Господ, щото сигурно и неговата рижа. Знам ли, не ходя на черква, че да видя как са боядисали образа му по иконите. Да знаеш, сине. Ще накарам Господ да направи така, щото да не се ожениш за Ана. Да я отбие от тебе или тебе да отбие от нея.

Да, баща ми каза на Господ това, дето го бе мълчал още в началото, преди да заговорим.  И Господ го послуша. Отби Ана от мене, а това значи, че отби деня от мене, есента, лятото, зимата и пролетта отби, топлото и студеното раздели, извади сърце, дроб, кръв тоя Господ от мене, после ми ги върна студени като замразената риба в селския магазин. Но не можа Господ - макар че навсякъде свети и светиите командва - мене Господ не можа да ме отбие от Ана, ами още по-дълбоко я заби в мене, и както бях замръзнал - сърце и дроб и кръст - само като за нея се замислех, тогава се стоплях.

Раснахме един до друг с Ана, един до друг пораснахме и с Андо, моят най-добър и свестен комшия и съученик. Заедно се изучихме по механика, че да вдигаме на крак остарели и потрошени трактори, редосеялки, комбайни - де що машина влиза в нивята, можеше с Андон да я изправим на гуми, ако нещо се бе пречупило в нея. Слаб и мършав беше още от малък Андо – такъв им е родът, от троскот изплетен. Как ще чакаш троскот да ти надебелее и мускул да завърже? Друг път. Аз го имах за брат, а той се разболя. Така кашляше, че чак у нас се чува. Майка ми, Бог да я прости, му носеше мед. Майка ми мед вадеше, пчели и кошери въртеше, и света можеше да върти, ако някои й го дадеше. На бедните щеше да дава  напръстник ракия, та сили да им даде - хляба си да изкарат. Мама носеше на майката на Андон мед, сушена мащерка и сушена лайка, и бял сушен равнец. Всичко, що сушено имахме, майка им го занесе, щото в нашата къща ние не боледувахме. Думата „болест“ не знаехме какво е – от старост си отидоха и  мама, и татко. Боже пази ги добре при тебе. Като дойда, ще ми разправяш. Внимавай. Мама не обича като те погледне, ти да й вървиш напреки. Спри за малко да говориш, ако си решил да речеш нещо лошо. Дай й време, да си събере силите, Боже, и всичко ще оправи, вярвай ми. После ще ти даде напръстник от нейната ракия и ще кажеш:

      - Страцимиро, като за пръв път съм правил жената, тебе съм направил, Страцимиро.

Но Андон, моят съученик, не се оправи и тогава дойде старата Ана, знахарката от Старо село, от която мъжът й избягал.

         - Мирише ли ти на смърт, Ано? - попитал бащата на Антон.

         - Да – казала направо тя и всички се втрещили. – Но момчето може да скрие от смъртта, ако се качи навръх Голо бърдо.

Как да се качи Андон на Голо бърдо, като беше толко слаб? Червеят, дето лази между буците в нивата, има повече сила от него.

         - Хайде Андоне, хайде Тончо – казвали и баща му, и майка му. – Изпълзи до Голо бърдо. Там ще оздравееш.

Но той не можел да изпълзи. Съвсем никак не можел да си отвори очите даже. Така ден, два, три - дъртата Ана рекла, че й мирише на печени бадеми, а това значи на смърт, защото смъртта само печени бадеми яде, нищо друго. Аз много не ги вярвам тия приказки, но все се случва: като дъртата Ана рече: – „Тук някой пече бадеми“, я на другата сутрин, я след два дни виждам некролог на човека, окачен на вратата на кметството. Затова и аз се бях уплашил  да не залепят некролога на моя приятел Андон. Дядо поп Димитър дойде да чете на Андо, а Андо блед и жълт като лимонада, даже още по-жълт. Тогава в тях дойде Ана, моята Аничка, дето й избирах най-хубавите малини от нашите, най-медените круши, от които капеше злато, най-крехкото месо, дето мама ми даваше да ям, за да стана силен мъж. Тя дойде в Андонови.

         - Андоне – казало Анчето. Това моята майка ми разказа, а като нещо ти разкаже моята майка, значи истината е точно такава. Тя не измисля, не украсява, не укрива и не съкращава. Дума по дума говори истината. Като си мисля за истината, знам - истината е висока и здрава. Тя може да прави тухли от кал и да плясва детето през устата, когато е виновно. Тя може да сипе ракия на мъжа в напръстник и така да му даде онова, дето Господ е направил, за да разберат мъжете какво е радост. Е това е истината – майка ми.

         - Андоне - казала Ана. - Гушни ме, Антоне, и ме занеси навръх Голо бърдо.

Викам си аз – как ще я вдигне този мършав  като мотика Андон? Дали пък не й е казал нещо хубаво, ей такова, дето даскал Иван Георгиев търсеше и изравяше из учебниците? „Две хубави очи“ - и по натам не знам, но Андон ги знаеше тия две хубави очи, и за  други очи знаеше. Пишеше едни такива измишльотини  - като ни ги прочетеше даскал Георгиев - и на мене понякога ми ставаше едно такова широко около врата. Грейваше ми пред очите. Викам си, гледайте бе, вижте какъв Андон е пораснал до мене в Старо село. Все едно писалката му е купена от София, такива хубави работи пишеше, и хич на никого не се оплакваше, че го карат да дращи.  Нито роптаеше, като ни караха да измисляме някое съчинение. Браво на Андон. Може, подозирах аз. Възможно е Андон да е написал „Две хубави очи“ за Ана. Де да го знам, не ги разбирам очите и стихотворенията. Главата ме боли от тях.

Но както беше слаб Андон и като беше жълт, че ако го пуснеха в Струма, цялата река, горката, щеше да пожълтее, Андон станал, залюлял се като махало, но накрая се задържал прав. Гушнал моята Ана. Тя тежеше колкото пуйче, ама от най-дребните пуйчета, и така цял ден я носил нагоре до върха на голо бърдо.

Не знам дали й е разправял нещо хубавите очи. Чуя ли „две хубави очи“, ми става лошо и като видя снимката на оня писател, дето ги е измислил, ме заболява  ей тука,  под сърцето. Като слязоха двамата от Голо бърдо, Антон оздравя,  ожени се за моята Аничка. Доста  по-късно след Голо бърдо им се роди момиче. Аз вече имах моя Шушомир. Господи, само заради Шушомир вярвам, че те има. Никой друг не може да опече такова хубаво нещо, като моя Шушомир. Щом ме вземеш горе при тебе, ще оправям всичките ти машини – трактор, редосеялка, брана, комбайни – да си жънеш и сееш, без никак да се плашиш от аварии. Казвам ти го. Аз съм син на Страцимира – хем висока, хем яка,  хем като те плесне, значи си го заслужил, Господи. Ти си я направил такава, щото си гледал каква е истината – майка ми Страцимира е истината. Затова на нея кръстих сина си Страцимир, но със Страцимир е много трудно да си извиеш езика, и ние си го прекръстихме на Шушомир. И той е с червена коса като мене и като майка ми Господи, а ти знаеш, че червенокосите сме ти приятели. Не се подмазваме. Бием се, не лъжем. И ако си ни приятел, никога няма да те зарежем насред път.

Аз исках да го убия, този мършав Андон. Сега пак искам понякога. Това понякога е толкоз често, че е всеки ден, всяка нощ, всеки час. Само като погледна към къщата им, хващам ножа или се навеждам за камък. И за повече камъни се навеждам. По едно време взех да си викам – млъкни де, виж каква грамада – новата му жена -  се изсипа у тях. Тая ще им събори къщата. Видях как връзва Андо с въже и го оставя на двора като чувал с тор. Видях как Андон обикаля около вратата и не смее да си влезне – не смее да прекрачи вътре в къщата, дето горкият му баща и горката му майка направиха от нищото.

Изровиха глина от реката, тухли пекоха, майка му копа царевици на всички  семейства в Старо село, за да платят варта. И моята майка им е давала заем, майка му  продаваше всички домати, дето изкарваше от техния бостан – то половината камъни в техния бостан, как ще изкараш домат от камък? Но тя изкарваше и направиха къщата, а грамадната се настани там като невестулка в кокошарник. Ако беше моя жена, щях да я застрелям. Обаче гледам и все очите си обръщам към детето на моята Ана и на Андон.

Много силно го наблюдавам това дете и все повече ми прилича на моята Ана от детството. И тя беше такава никаква, копче на радио, кошче за боклук, не човек. Гледах това дете - страх го от дърветата, от тревата го страх, от вятъра се плаши, страх го да седи само, а Андон пиян-залян. И заради това дете исках да го застрелям Андо.  Не виждаш ли, че на Ана прилича, бе, дърво! На моята Ана прилича.

Той не вижда, детето няма какво да яде, гладно,  ще се скъса на две части от глад. И се промъква при дупката между моя двор и двора на Андон. То едни бъзове, гъсти като грес бъзове и коприва – нарочно ги завъдих там, овча тор сипвах, за не ги гледам с моята Ана. Отначало си виках – това е негово дете, нека мре от глад, но както си го викам това – взех един ден косата и окосих копривата до листо, за да може да се мушне това девойче в нашия двор. Шушомир и той има такъв характер като моя - твърдо е хлапето, на камък е се е метнало,  и си мисля - ще бие детето на мижавия Андон. Но Шушомир, на мене се е метнал, не може да бие дете, дето прилича на моята Ана. Гледам - дава й от нашите кюфтета. Гледам - дава й малини, както аз бях давал на времето на майка й, и си викам: - „И той ли така ще се мъчи?“

Тоя мой Шушомир, заради който аз повярвах, на облаците, че горе има господ. Моята Вяра, майка му  – тиха като котките - и на врабчето ще даде да я кълве, и на мен ще даде да я мачкам – тя ми роди Шушомир. Ще ме види мама от небето – а нея Господ от истински и правилни работи я е произвел. Ще види старата как злобно като вол се карам на моята Вяра, и няма да се стърпи. Отгоре ще ме опаше през устата с опакото на ръката – и аз го заслужавам. Майка ми никога няма да обърше човек по устата, ако човекът не лъже и е мъж. Моята Вяра оставя в една паничка  от нашата чорба, ама паничката била от порцелан, та се счупила, както я оставила  посред бъзето за онова ситно момиче. А аз, като гледам бащата му, като зърна Андон, брадва търся, за камък се навеждам, но отскочих до селския ни магазин. Честен кръст - като кръста на гроба на мама и на баща ми - такъв честен кръст правя! Купих едни железни паници, нанизани една в друга, и ги оставих направо на бюфета. А аз съм човек механик, нищо не оставям ей така на бюфета направо, всичко подреждам на място. Викам си: - „Дано Вяра ги види тия железни съдини и да сипва супичка на дребното в тях.“

Моята Вяра може да остави патица да й изкълве окото, може 

да се отмести, та по пътя да мине някое куцо куче, но като види железни паници на бюфета, знае – още същия ден - дори не бяха свършили новините по радиото – тя сложила супичка, картофи и две парчета месо, най-хубавото месо избрала моята Вяра. Наблюдавам я, полека ходи, както е къса като столче, към дупката при бъзовете, дето бях окосил копривата.

         - Анче-е - вика моята Вяра и детето дойде. – Това е малко супа за тебе, Анче.

И викам: - „Господи,  добре че имам червена коса, та си ми приятел. Иначе откъде щях да намеря такава жена, ниска като столче, да отдели супа затова малко дете и да я занесе при бъзовете?

После взех да не обръщам око към ножа, като видех Андон. Сух, та изсъхнал, пие ракия върху ракия, направо от бутилката и вика пиян като чук:

         - Вземаха ми Анчето. Вземаха ми детенцето. Анчето.

И моят Шушомир вдигна температура. Фелдшерът в чудо се видя. Аз сложих още една снимка на момчето в портфейла си, една негова снимка залепих с тиксо точно върху сърцето – сега ще му се смъкне температурата, викам си, но температурата не се смъкна.

         - Вземаха ми Анчето, тате – бълнува моето момче и се топи в ръцете ми. Какво да му кажа аз, мъж като гора, дето ми бяха вземали Ана.

         - Никой не може да ти вземе Анчето, сине. Не се бой - излъгах го аз и си мисля –„Сега мама от къщата на Господ ще се протегне да ме плесне пред устата. – Що лъжеш внука ми бе, лъжец такъв! - ще викне тя.

Но не викна. Шушомир заспа. Повярва ми, глупавото червенокосо петле. А аз какво да правя? Аз какво?

Вземах, та налях от моята ракия. Научих се да пека джанките както мама, и който пийне от нея, вече не ми вика „Гоше“, а ми вика Майсторе! Но какъв майстор съм аз. Майка ми беше майстор. Тя. Налях едно голямо шише от  най-майсторската ми ракия,  па взех та ритнах дувара между мене и Андон. Тоя дувар го нямаше. Аз го иззидах да не гледам как моята Ана ходи в неговия двор. Сега бутнах дувара, прескочих у Андонови и седнах до него.

         - Вземаха ми малкото – вика ми той. – Ония от София.

         - Стегни се – викам му.

Но как да се стегне. Не знам.

Не искам нож. Не искам за камък да се наведа.

Пихме двамата с него. Пихме толкова много, че не се познаваше хора ли сме или  купчини пясък... купчини пясък.

 

Откъс от новия роман на Здравка Евтимова
"Зелените очи на вятъра"
ИК Жанет 45, август 2018
Редактор: Борис Минков, Здравко Дечев
Оформление: Христо Гочев
Брой страници: 284
Цена: 17 лв.
 
Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

Снимки: © Диаскоп

Здравка Евтимова в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.