Биляна Курташева: "По ръба на сравнението. Яворов и "Ролинг Стоунс" и други не/възможни интертекстове"

Роберто Боланьо и краят на магическия реализъм

Малко след това попаднахме на рецензия в съботната литературна притурка на “Гардиън”. После си купихме „The Savage Detectives”, английското издание на „Диви детективи”, с меки корици, превод Наташа Уимър. Почнах да чета и помня усещането едновременно за откритие и за déjà vu, за нещо вече видяно, познато и свое. Мексико сити от 70-те, град пълен с обещания и още повече с опасности, младите скитащи самопровъзгласени поети, прекъснали студенти, бесни читатели, налудни основатели на нетрайно литературно течение и още по-нетрайно списание, врагове на традицията, влюбени в нея... Това (при все разликите в мащаба и контекстите) бяха нашите 90-те, разказани безмилостно, с любов и омерзение[1]. Стори ми се, че по особен начин, дори без да знаем, Боланьо ни принадлежи, и оттогава аргументите ми в тази посока - литературни и паралитературни – само се увеличават. Продължих да чета каквото ми попадне от и за него на английски.

Позволявам си да започна с личната си читателска траектория, първо, защото съм убедена, че срещата с двата големи романи на Роберто Боланьо, „Диви детективи” и „2666”, е биографично събитие. И второ, защото тъкмо „Диви детективи”, първия му голям (и като обем) роман, писателският му пробив в самия край на 90-те след години на нищета, скитане и неизвестност, та тъкмо този роман е важният вход към неговото писане. Достатъчно драстичен, но все пак по-милостив в хоризонта на посмъртно издадения му апокалиптичен мега-опус „2666”, по който Боланьо работи до самия край на живота си през 2003 г.

Боланьо е силно автотекстуален (тук терминът на Радосвет Коларов пасва идеално). Една и съща история или герой може да се яви многократно в различни конфигурации в текстовете му. Някои разкази се разгъват до къси романи или влизат като сегменти в големите му текстове, и обратно, отделни романови епизоди заживяват самостоятелен живот в следващи книги. И все пак твърдя, че събитието Боланьо се случва в двата големи романа – там е глобалният залог и размах на писането му, пренареждането на хоризонта и на най-подготвения читател, пълното напрягане на полифонията и полихронията, светът – и литературата – в пределната им неустоимост и опустошение. 

Боланьо на български

Издателски и пазарни обстоятелства подреждат по по-друг начин пъзела Боланьо на български. От 2012 г. започнаха да се появяват негови книги в две издателства – „Рива” и „Жанет 45”. „Жанет 45” публикува разказите „Телефонни обаждания” (прев. Нева Мичева), „Рива” - първо някои от малките романи – „Чилийско ноктюрно” (прев. Стефка Кожухарова) и „Отдалечена звезда” (прев. Людмила Петракиева). От същата година е и първият, струва ми се, български критически портрет на Боланьо като цялостна фигура на фона на латиноамериканската и испаноезичната литература в един едновременно четивен и специализиран текст на Лиляна Табакова във в. “Култура” - „Срещу нежеланата забрава”[2].

През 2013 г., годината на протеста,”Рива” издаде превода на “2666” (прев. Катя Диманова, Мариана Китипова, Маня Костова) – рецепцията на тази извънмерна във всяко отношение книга тепърва предстои. През 2015 г. „Жанет 45” продължиха с разказите – „Кучки вероломни” (прев. Нева Мичева), а през 2016 г. „Рива” публикува краткото „Лумпенско романче” (прев. Лилия Добрева) и „Неволите на истинския полицай” (прев. Маня Костова) – друг посмъртно издаден ръкопис на Боланьо, открит в архива му на части с нееднаква степен на завършеност (впрочем завършеността при него е относително понятие), писан през различни години, в известна степен паралелен и допълващ, а и нещо като чернова на „2666”.

Въпреки изброената вече немалка библиография у нас като че ли все още не сме свидетели на онзи рецептивен бум – читателски и критически – който в САЩ получава името „Боланьо-мания”[3]. Но вероятно неслучайно тя „избухва” именно след „Диви детективи”, книгата, която още чакаме, обещана от „Жанет 45” в превод на Нева Мичева. През 2016 г. „Литературен вестник” публикува чудесно подбран откъс, придружен от бележка на преводачката[4].

Впрочем важно е да забележим, че популярността по никакъв начин не означава превръщане в мейнстрийм. Боланьо е толкова мейнстрийм, колкото би могъл да е Борхес. Гарантираната алтернативност, отвъд-комерсиалност и на двамата идва най-малкото от потискащо широката, изненадваща и често трудно смилаема ерудуция, съчетана с непрекъснато говорене за литература вътре в текстовете им. При Боланьо тази ерудиция – донякъде парадоксално – се съчетава с тотална липса на концесия спрямо установени жанрови, наративни, тематични, а ще рече и пазарни, калъпи. Възможен пример в тази посока е отказът от развръзки в много от текстовете му, което оставя читателя в тъмното, в бездната, радикално подхлъзва удобните му култивирани навици и хоризонти.

И още един конкретен пример. Достатъчно е да забележим, че „Диви детективи” – при все hard-boiled обещанието на заглавието - във формално отношение почива на един консервативен, достолепен и най-често скучен литературно-исторически жанр: литературната анкета. В класическия си вид тя предполага разпитване на доказан, заслужил и най-често в преклонна възраст автор за живота и творчеството му, и то разпитване от мастит критик. Боланьо успява от това да направи бестселър, като вместо да чертае пътя към канона, избира да следва разклоняващите се пътеки на провала. Така едновременно иронично подрива този жанр и му дава нов, неочакван живот.

Някъде през 90-те невидимият и докрай неидентифициран анкетьор в романа се движи в литературните низини и периферии на Мексико Сити, после и по света. Събира информация за двама неуспели поети от 70-те - Артуро Белано (алтер его на автора) и Улисес Лима (на неговия приятел Марио Сантяго Папаскяро), като дава думата на серия от говорители (близо 50), повечето от които – също неуспели автори, изпаднали от лодката на литературата, непостигнали славата, разпилели амбицията, жертви на неравната борба между писането и живота. На свой ред тази структура е усложнена, повдигната на втора степен: самите Белано и Лима бродят из Мексико Сити през 70-те, разпитвайки за отдавна забравена, изчезнала поетеса от 20-те – Сесареа Тинахеро. Това търсене на изгубена, непризната от никого литературна майка е центростремителната сила в романа, която уравновесява центробежността на разбягващите се в пространството и времето устни истории. Именно тази следа отвежда към пустинята Сонора, мястото, което ще всмуче като черна дупка света на „2666” (но за това – малко по-нататък).

Събирачът на свидетелствата в „Дивите детективи” се оказва нещо средно между предан литературен изследовател, натрапчиво ченге и чувствителен антрополог.

(следва)