по заглавие   по съдържание

Кирил Маричков: "Някои говорят за микрофони, но мисля, че ДС имаха такъв огромен апарат от "сътрудници", че не им бяха необходими микрофони"

10.03.2019
Снимка 1

Кирил Маричков е роден на 30 октомври 1944 г. в София. Включва се в първата българска рок група „Бъндараците“ /1962/, по-късно е един от основателите на група „Щурците“ /1966/. Фронтмен е, басист, певец и основен композитор на своята група. В списъка на създадените от него песни са хитове, като „Рок в минало време“, „Вкусът на времето“, „Конникът“, „Клетва“, „Вълшебен цвят“. Успоредно с ангажиментите си с „Щурците“, се изявява като филмов композитор – филмите „Вчера“ (от него е хитът „Клетва“), „Адио, Рио“, „Индиански игри“, „Вампири-таласъми“, „Дунав мост“ (от него е песента „Моят свят“,1999).

В началото на 90-те Кирил Маричков се включва в политическия живот, тогава написва и изпява песента „Аз съм просто човек“. През 1992 г. основава заедно с Константин Марков (басист на „Тангра“) рок радио „Тангра“. Свири и в сборната група „Фондацията“.

Мариана Първанова

 

Трябва да кажа, че по кръчми почти не съм ходел. Едно беше кръчма, друго – кафе-сладкарници, както ги наричаха. В моето детство най-известен беше Руският клуб. Той минаваше за най-добрия ресторант. Много трудно се намираха места, даже ставаше със записване. Запазваш си маса, но не за този ден, а след три или четири дни. Причината за това беше, че клубът (защото не беше кръчма) беше хубаво заведение, с хубава кухня, а освен това тогава имаше изключително малко заведения в София. Първите ми спомени са как дядо ми ни водеше там цялото семейство. Сервираха страхотни десерти, един от които много обичах и се наричаше „чантички“. Защото приличаха на чантички – нещо полуотворено, което се затваря. Не знам точно как бяха направени, но си мечтаех за тях.

По-късно, в тийнейджърските години, имаше различни „модни“ заведения. Спомням си „Бамбука“ например, където почти не съм ходел. Това беше мястото, където можеше да видиш разни артисти от едно време – театрални и филмови. Много рядко, но имаше и едни такива „old fashion“ хора, които си пазеха по някой хубав костюм от много отдавна и си го поддържаха в някакъв вид. Това бяха малкото оцелели „господа“ от едно време, намираха се и такива. Един от тях беше Аспарух Лешников. Тогава още не знаех, че е бил световна звезда с групата „Комедиен Хармонистс“. Много интересно беше да видиш този елегантен господин в заобикалящата го сива и одърпана действителност. Освен това в „Бамбука“ се виждаше и друго, както и по другите места – че сме под непрекъснатото наблюдение на Държавна сигурност. Слушаха и докладваха. Години по-късно имах възможност да видя някои от тези „доклади“ – какво се е говорело и какво се е правело. Някои говорят за микрофони, но мисля, че ДС имаха такъв огромен апарат от „сътрудници“, че не им бяха необходими микрофони. По-скъпо щеше да им излезе. Разполагаха с достатъчно много доносници, а ние лека-полека разбирахме кои са те. Знаехме ги. Казвахме си: „Ей този сега ще седне на нашата маса“. Значи внимавайте какво говорите. Някои хора не знаеха и пострадаха, защото общо взето на такива места се говореха неща, които не трябваше да се говорят тогава. Например, че Съветският съюз не е най-великият и че не могат една свястна кола да направят, а на „запад“ правят такива.

 

ИК Гутенберг 
 

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

 

Още по темата в "Диаскоп":

Любен Зидаров: "Илюстрация работя вече 40 години"

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.