Кристин Юрукова: "Денят на вси надежди" - "Тютюнотърговците"

В рубриката "Четиво с продължение"

►

"Диаскоп" представя новия роман на Кристин Юрукова "Денят на вси надежди" - "Тютюнотърговците", който, по думите на авторката, е пряко свързан с Пловдив.

Стовари Асен момиченцето Рахил от Беломорието да бъде спасено  сред жените на братята си, напращели от грижовност, всяка от тях имаше такива огромни запаси на внезапни устреми, каквито има  бездетната жена, и същото количество страхове, че никога няма да отгледа нищо друго освен някое коте.  Те в сънно примирение вече и сякаш не очакваха, че обичта им някога ще може да се излее в свещения съд на едно дете, макар че продължаваха да се молят нощем насред любовните спазми за чудото на оплождането, бунтът им срещу еротиката само като наслада продължаваше, тя трябваше да е отключването и на вратата на новия живот, не просто едно оплитане в мрежите на сетивата. Те го виждаха и чуваха този живот, носеха в себе си образите на децата, които си бяха избрали да родят, но кой знае защо децата се движеха само в мислените пространства и объркваха пътя към реалността. И тези образи сега преляха в образа на Рада, невидимото намерило нейната матрица, “Казвайте й Рада” обяви Асен  и те не се усъмниха, че това бе името й, въпреки че детето наричаше себе си по друг начин. Рахил те приеха за име на майка му, за която бяха убедени, че  е някаква пазена в тайна връзка на Асен и затова не смееха да питат коя е и каква. Умът им не го побираше, че мъжете можеха в най-важното да са толкова глупави и да се държат като непораснали. Самият Асен  хукна да й вади кръщелно свидетелство с родители Йордан и Мариола, не искаше да пише себе си за баща, нека момичето си имаше истинско семейство и най-важното – майка .  Лелите се надпреварваха да прилъгват Рахил-Радка - Радка на името на последната Нашова жена, в собствените си жилища, гледаха да си отчупят и те късче радост от погачата на живота й. И нелепата пропаст между детето и света изчезна, ръцете му бързо се напълниха, не бе то вече онова бродниче, застанало с неясна вина на прага им. Тя бързо  проговори езика им като многознайката Пени, дъщеричката на Гъльо, а очите й не гледаха издълбоко като от кладенец, а шареха, бягайки насам-натам и се катереха като слънчеви зайчета. И все пак българският й бе като шарена купчинка стъкълца, като проблеснеше някой лъч в главичката й, тя посягаше към поредното стъкълце и казваше убедено – “Да, това значи това и това”, а друг път, когато същото стъкълце се гушеше в тъмното, момиченцето със същата категоричност произнасяше: “Това не го знам, никога не съм го чувала.” Първите месеци след пристигането Радкино тя учеше българския съвсем по "птичата метода", никакво писане, само повтаряне на звуци, които да отворят неподозирани прозорчета в съзнанието й . С глави, наведени една към друга, Пенито и Рада разговаряха по цели дни, че и нощи, когато им разрешаха да спят в една стая, Радка гледаше да залепва главата си  до главата на братовчедка си, беше сигурна, че думите прескачаха от едната глава в другата и оттогава Радка разбрала какво означава някой да ти е благодетел. Наученото се разгаряше в нея, когато стигна до сърцето и, Радка проговори на български. Ведно с езика Мариола я учеше и на инатлък: " Не бива да захвърляш никога нещо преди да си стигнала до самия му край, тъкмо накрая те чака най-хубавото, там е наградата ти, няма как по-рано да я получиш, там са и хората, с които трябва да споделиш по-нататъшния си път." Накрая  на обучението и Мариола отметна назад глава и обяви следващото обучение, непрекъснатото учене и непрекъснатата игра трябваше да погребат завинаги болката, която бедното създание инстинктивно не можеше да не усеща, всички пътища за проникването и в съзнателния му живот трябвало да бъдат откъснати: "Татко ти Йордан е в чужбина, а аз имам толкова много работа с фабриката и складовете, оправяй се нататък сама, вече можеш да играеш и вън с деца, не само с Пенито. Сега пък Пенито ще те поеме за френския, от колежа го владее вече по-добре от мене, да не се излагате при онзи добър учител."  Френският учеха по една книга пълна с приключения и чудеса - книга за Свети Франциск Асизи. "Ако искаш да разбереш какво е станало по-нататък със Свети Франциск Асизи и прокажения, трябва да научиш още стотина думи" - изнудваше я Пенито и я подмамваше все по-надълбоко в дебрите на езика. А от учителя Генчев имаха големи книги с цветни миниатюри, които се отваряха като олтара в Краков на Вит Ствош, както им бе обяснил учителят им, когото бяха издигнали вече в ранга “учител по всичко”, Те бяха посипани   с лилии и спирали на цветове и охлюви, с морски звезди и кубчета на кристали, с лабиринти и модели на небето, които приличаха на бодливи таралежи, сред които те се движеха като Алиса в страната на чудесата.  В “Златната книга на часовете” можеха да се видят позлатени с истински златни листове страници, в които слънчевата колесница се рееше сред изрисувани в синъо Кентаври и Лири, които се оказваха съзвездия. Под тях средновековни монаси с островърхи обувки ловяха звездите с ръце сякаш са пеперуди , за да ги опишат. Под картинката на едно дете, далеч по-малко от тях, стоеше текстът, че това е гениалният математик Карл Фридрих Гаус, който още на три годинки коригирал сбъркана сметка за заплата на баща си. “Ех, - въздишаха си децата, - ако бяхме като него, щяхме да кажем на Мариола какво да прави със сметките.”  В “Книгата на звездите” фигурки с дълги червени рокли и с кръгли чалми на главите се разхождаха с пергели по небето или се катереха като акробати в цирка по дървени дъги, които представляваха модели на изчислените от тях орбити на планетите. Децата бяха безкрайно впечатлени от решителността на изобразените хора, тези картини изиграха за тях по-велика роля от която и да е проповед за смисъла на учението, за цял живот те останаха за тях партитури на видимото и невидимото, които така си мечтаеха да продължат. За момента само прекопирваха миниатюрите върху оризова хартия и ги оцветяваха с цветни боички и с бронза за печка, а вместо сребро, отгоре лепяха станиолови хартийки от шоколади. Книгите за Свети Франциск не им отстъпваха по хубост, а те дотолкова се бяха встрастили в историята на светията, че излизаха на терасата с поднос трохи и се опитваха да разговарят с гълъбите на френски. Тогава от Радиното гърло започваха да клокочат звуци, за които тя твърдеше, че са също думи, досущ като тези на български и френски и дори можеше да о0бясни всяка какво значи, говореше на гълъбите и с тях - не се знаело гълъбите кой език предпочитали. Двете ходеха в католическата църква "Свети Лудвик" да носят цветя и по някоя ябълка на фигурата на светията, облечена сякаш в обикновен чул и вързана с просто въженце. Благодаряха му и затова, че им разкрил истината докрай - че не само Гълъовица или Мариола и другите са им роднини, но и братът Слънце, и сестрата Луна, та дори и бездомните кучета и гълъбите, които носели бълбукащ поток в гърлото си като Рада с нейните незнайни думи. Първом чрез уроците на Свети Франциск се учела да дишат в толкова много гърди - и в гърдите на сипката, и в гърдите на враната, колкото и да била проскубана. Когато всички се съберяха на една маса, Рада се закачаше и  шегуваше с Асен, усещаше буца в гърлото си от вълнение, седнеше ли до него, за нея той беше татко и, колкото и да не си признаваше, нищо че всички и говореха за някакъв далечен Йордан, в съзнанието и беше закотвено пътуването им насам, макар че вече не помнеше откъде беше това насам, никога нямаше да се изличи кой я бе довел тук, тя свято вярваше, че преди всички други до съществото и бе застанал Асен и никой друг, чрез него неопределеността беше получила форма.  Той си имаше и свой прелюбопитен  начин, по който описваше нещата, на детето му допадаше да проследява как той чертаеше бавно всички извивки на някаква картина с цветни тебешири и зад всяка извивка се тулеше загадка, получаваха се ухаещи на тайна и на далечни земи миниатюри като в книгите на господин Генчев. Във всеки случай тя вече знаеше, че майки  и бяха Мариола, дотърчалата от Швейцария за нея, и Мария, и Линка, а татковците - тези и тези, но най-глaвният – Асен, голям смях падаше от това изброяване, но важното беше, че тя бе стигнала до облекчителната въздишка на “И аз имам мама и татко, и то не един и една.”. "Момиченцето с многото майки и бащи" - така я знаеха и в махалата и и завиждаха, че мъжете и жените от най-хубавата къща на града и бяха роднини, те мислеха, че по-други хора живеят в нея, както по-друга беше къщата – като лебед сред ято гъски. "На първо време главната ти задача е да играеш" - внушаваха и многото майки и някак между другото бяха уроците по френски при  онзи добряк Генчев в началото на улица “Иван Вазов”, при който я водеше набучилата фиба до фиба в косата си - “за хубост невиждана” - отколешната му ученичка Пени. Навътре в двора беше кабинета му, купищата хартии шумоляха с думите на Гъоте, преведени на френски от него, а уроците включваха както френската граматика и лексика, така и стихосложението на сонета, собствените му сонети на френски нямаха брой и чет, децата ги изслушваха прилежно заедно с Верлен и Рембо и по незнаен начин непонятни строфи се фрязваха в съзнанието им сякаш гласът му ги гравираше по кристалите в дома им, та сетне те звънтяха със съвсем различимите стихове. Рада не разбираше само защо в началото нямаше право като другите деца да играе на улицата, а винаги само в двора, но много и не питаше, защото децата прииждаха в двора им и заради игрите, и заради вкусните филии с мармалад или лютеница, които майките им раздаваха. Като упоено насекомо Рада бръмчеше вкъщи сред багрилата на дъгата, сред небесносинъото, карминеното и златното, разтопено в безброя от кристални съдове и вази, неизличимо впечатление и правеха сребърните прибори и знаците на разкош, които тя никога не бе имала, красотата бе абсолютната господарка на къщата и като тиранин диктуваше правилата на хармониите, а стенните часовници само отброяваха покорно шествието и. Рада си бе извоювала правото сама да нарежда масата, с две протегнати напред ръце крепеше тънката слюда на чиниите, после ги броеше  и си казваше - сега ще дойдат и  джуджетата, и Снежанка – и все гледаше да сложи някоя допълнителни съдове и за тях и то все от тези с платинения ръб. “Добре, нахрани и куклите си – не се сещаха многобройните и родители за кого ги бе приготвила. Есен и зимъс носеше плисирани или широки карирани поли, а през лятото  - рокли на волани, лачените обувки бяха обект на особена грижа от страна на слугинята. Тя най-обичаше да ходи с Мариола или Лина на стопанството, във фонтанчето нямаше златни рибки, но отраженията на малките вълнички върху каменното цвете, пораснало във фонтана, го превръщаха в стъклено кълбо, по което се гонеха бледи вихри като разпуснати коси на русалка, ветрецът на ябълките приятно замятаха яката на моряшкото и костюмче, а на нея и се струваше, че онези коси на русалка обвиват нейните рамене.

Блестящи дни до искрящи нощи за Рахил-Рада в къщата на пъпа на Пловдив в опита и да стане дете на всички тези мъже и жени, които бяха най-щастливи, когато бяха играчките, с които тя си играеше. С кръвта си изживяваше превъплъщението си, с небцето си - прилива на непознати сокове, а с очите си виждаше ангелите-закрилници, които стояха от дясната страна на всяка жена в къщата, слугинята умееше да изрязва крилатите фигури от гланцова хартия и им правеше коронки от бронза, с който се боядисваха печките. Кой знае защо ангелите не предпочитаха мъжете, или пък тя много-много не се въртеше край бащите си, та и затова не забелязваще кой бе край тях. В едно беше сигурна - че вече бе Радка и че никога не е била друга. Мариола можеше да си отдъхне, каквото си бе намислила, беше се изпълнило изцяло, Радината болка от загубата на всичко беше зазидана нейде в нея в златно ковчеже, не поскърцваше зловещо и не можеше вече да и стане убиец. Рада се катереше по дървеното стълбище с извитите орнаменти на фамилната къща, за да се спуска по дебелото си дупе върху перваза на стълбището от най-отгоре. Усещаше се  като пират, който се товари с безценна плячка, когато минаваше от жилище в жилище. На първия етаж у Марийкини предпочиташе едрите охлюви на  креслата, чиито странични облегалки бяха завити точно като черупка на охлюв. С Пенито често ги нареждаха на влакче и няколко деца по даден знак се хвърляха към влакчето и винаги децата бяха с едно повече  от броя на вагончетата, скачаха отгоре им до насита, а здравите пружини ги  отхвърляха така на високо, че с ръце достигаха стъклените кошници на абажурите, та Радка я хващаше страх някое да не излети през прозореца като Питър Пан. На втория етаж любимата и спирка беше огромният бюфет в коридора, неговите витрини бяха като град от стъкло, погледнеше ли човек вътре, щеше да забележи и балерини, и кавалери, и скиори, и цяла зоологическа градина, сътворена от кристал. Фигурките били ужасно скъпи - напразно се опитваше Лина да ги държи настрани от бюфета, в един момент все пак омекваше и тогава стъклените фигурки плъзваха по масите и по пода. Не беше рядкост да се отчупи листенце от кристалната роза или хоботчето на някое слонче, но въпреки това следващия път на Лина пак не и даваше сърце да им откаже. У Йорданови безспорно най-хубавото беше огромното черно пиано, в което като лилия се оглеждаше абажурът, а като риби - лицата на околните. Но ето че от чужбина нейде от много далеко от татко и Йордан пристигна цял балетен театър от кристал, със сцена от раковина и със завеса от перли, оттогава Радка часове се губеше в него, ей тъй събличаше човешката си кожа и се впускаше вътре в какви ли не пируети под звуците на Чайковски и Рахманинов от грамофона. Светкавично възприе Радка светлината и уханията на къщата като родни, имаше си за тълмач “буля ти Пена”, както Пенито, подражавайки на една на слугините, произнасяше името си, кой по-добре от нея знаеше под кои коренища и под кои фотъойли се пръкваха джуджета, и най-същественото - кои бяха добрите, кои - лошите, под кои листа гъмжеше от калинки или скакалци за ловене, под кой клатещ се камък бе зарито съкровището на бея, който някога бе живял тук, а сега на лунна светлина можело да се забележи чалмата му на двора, ей тъй - само чалма без човек под нея, навярно човекът бил под земята и под нея невидим ходел. Притискаше се Рада към братовчедка си, трепереща от страх, обаче молеше - "Още". И Пенито тогава хептен се разфантазирваше - от пръстите му капела кръв, която котето лочело, а като метнел ятаганът си, той изсвистявал високо над клоните, докато не заемел мястото на самата луна, "естествено при новолуние" - уточняваше братовчедка и. Отгоре на терасата на къщата бе най-голямата сладост - оттам се съзираше цялата гола хубост на града, от едната страна като пръстче розовееше камбанарията на католическата църква, като патинирана корона се висеше камбанарията на новата “Света Петка”, а в далечината с позлатен молив пишеше в небето старата “Света Петка”,  от другата страна меденееха двата купола на Военния клуб, който сякаш бил избутан напред от зелената пяна на Цар-Симеоновата градина. Тази градина беше нещо като продължение на двора на къщата им, плочите по градинските алеи бяха нашарени от стрелките на тяхната любима игра с Пенито - "пътни знаци", чертаеха стрелките и пространството се включваше в правилата, които те му диктуваха и всяка причина си имаше вече следствие, а всяка посока – свое съкровище, което само те знаеха, понеже бе поставено от тях. През деня растителността си стоеше в градината, но нощем, когато къщата набъбваше от приказки, дърветата настъпваха, клонаците им увиваха къщата, а бръшлянът шумолеше по стълбището,  кристалите като очи блестяха между кадифето на листата.

следва

Илюстрация: © Георги Чепилев