Пол Ези: "Жан Бенуа – овчарят от Бугаса"

Характери за съвременен комикс из световната литература.

►

Жан Бенуа е овчар от Бусага, малко село, в  близост до Бедаре. Стадото му брои двадесет и седем овце и три кози. Козите и шест от овцете принадлежат на вдовицата Дюрак, десет на коларя Симон, четири на дърводелеца Тома и седем на кръчмаря Бути.

Жан Бенуа е на четиридесет и пет години, но изглежда най-малко на седемдесет. И тази есен, всеки ден на разсъмване, когато в Бусага проникват първите лъчи на светлината, той извежда стадото извън селото. Козите постоянно се умилкват в коленете му, а овцете с обтегнати вратове гледат тъпо пред себе си, вървят бавно и понякога спират. Жан се изкачва на близкия хълм по неравна пътека, посипана с дребни камъчета, търкалящи се под цървулите му. От време на време забавя ход, подсвирва на стадото или хвърля кривака подир някоя заблудила се овца. Десният му крак е по-къс от левия, така че при всяка крачка тялото му бързо се накланя на една страна. Тънък, висок, блед, сух, с вдлъбнати бузи, тъмни очи, набръчкано чело, без зъби, с изтòчен врат, с окъсана дълга горна дреха, с бавна и монотонна походка. Под синята му вълнена шапка, зад ушите му и на тила стърчат безпорядъчно дълги побелели коси. Вместо риза, палто и панталони, тялото му е покрито с всевъзможни дрипи. Когато достигне върха на хълма, той се спира и опрян на своя кривак безсъзнателно гледа в пространството, докато овцете и козите се разпръснат из крехките листа на сладката папрат.

По това време планинските стръмнини, урвите и долините се обливат с нежна светлина от издигащото се ноемврийско слънце. Но Жан Бенуа няма очи за играта на слънцето, слънцето не буди в него никакъв интерес. Природата за Жан е мъртва буква. Пасе овцете и мисли единствено за своята закуска. Ръцете му машинално напипват платнената торба, която виси на бедрото му с печени кестени и шише вода, смесена с вино. По навик продължава да подсвирква на стадото или хвърля към него буци пръст. В девет часа сяда на камъните, изважда половината от кестените и изпива половината от шишето. Останалата половина изяжда и изпива следобеда. Вечер го очаква същата храна, само дето кестените са горещи. Хляб Жан Бенуа никога не получава, защото хлябът е скъп и той няма право на него. Освен кестените и местното вино, печели и по пет франка през майските и октомврийски панаири. С тези пари си купува дрехи. Впрочем през плодоносното лято понякога му дават и малко картофи, които пече на огнището в пепел от лозови пръчки. Тези дни Жан счита за големи празници.

Когато овцете достатъчно се натичат из горния връх, Жан ги повежда по-нататък през скали и лозя, където животните кършат редките листа и оскъдната трева, поникнала между камъните. Той стои ту прав, ту седнал. Погледът му е все мътен и неопределен. Само рядкото подсвиркване и подхвърляне на буците пръст към стадото разсейват досадната дрямка. Понякога се среща със селяни, тръгнали да поправят изпочупените от внезапна буря огради, разменя по някоя дума с тях…

И така до смрачаване. През целия ден нищо не възбужда в него умствена дейност. Жан Бенуа не може да мисли. След залез слънце събира стадото и се връща в селото. Отвежда овцете при техните собственици, а с останалите се отправя към вдовицата Дюрак. Тази вдовица е приютила под покрива си Жан Бенуа. На мястото, където нощуват овцете, е построена стряха върху клатещи се подпорки. В ъгъла е нахвърлена малко слама и на тази слама спи Жан Бенуа.

След като настани животните, овчарят отива в къщата на вдовицата и се намества в кухнята до огнището, на което се варят кестени. Дават му цяла паница от тях и той ги изяжда бавно, после седи два часа мълчаливо, обърнат с лице към гаснещия огън. Става, пожелава спокойна нощ  и отива в своето обиталище.

Така преминават дните - ден след ден без никаква промяна, цели тридесет и осем години. На седем години Жан Бенуа вече пасеше овцете на баща си. Но след смъртта на родителите си остана сам, без средства, без легло. Няколко съседи, също бедни хора, се съжалиха над него и му дадоха в ръцете гега като казаха: паси нашите овце, ние ще те храним. Оттогава стана овчар.

Навремето беше весело момче, тичаше с овцете и без да ги изпуска от очи, събираше гнезда от дърветата, ловеше жаби, хващаше малки зайчета от техните дупки и поставяше примки за дивеч на брега на ручеите, където водата е прозрачна. По-късно младите момичета, негови връстници, също овчарки, започнаха да го смущават. Докато стадата им пасяха заедно, момчето се боричкаше с тях по края на зелената дъбова гора, и тези борби някак чудно го веселяха, възбуждаха в него гордото съзнание на младостта и силите. Една от девойките особено го вълнуваше. Наричаха я Елисавета Лоранти. Висока, пълна, червенобузеста, със смел поглед, развити гърди, мускулести ръце, тя се отличаваше и с мъжка сила.

Когато Жан Бенуя я обгръщаше с ръце, цял се разтреперваше. Често тя го надвиваше в борбата и тая победа му бе сладка и приятна. Той с наслада се смееше, а Елисавета, изправена, величествено сияеше. Но когато стана на 17 години, родителите се преместиха в Монпилие. Жан Бенуа вече  никога не я видя. В неговите очи Монпелие беше огромно недостижимо разстояние - никога не бе ходил по-далеч от Бедаре, където отиваше с овцете два пъти в годината на пазар.

Елисаветиното заминаване възбуди в сърцето му тъжно чувство, което дълго време го гнетеше.

Една сутрин, след две години, от Бусага тръгнаха новобранци. С весели песни вървяха по извитата пътека до хълма, където пасеше стадото на Жан Бенуа. Той се изкачи на една канара и дълго продължи да следи оживената тълпа. Отдалечи се след утихването на гръмките песни в далечината. Заради своя недъг той не можеше да бъде войник и завиждаше на новобранците. Няколко пъти след това в главата му се появяваше смътно желание да замине. Но накъде? С какво ще живее? Овчарят не можеше да си отговори на тези въпроси и мисълта за бягство изчезна безследно, както изчезват без да оставят следа по небето ято жерави, прелитащи с приближаване на зимата.

От никъде не виждаше нито помощ, нито надежда. Бедността го беше заклещила в обятията си и не го изпускаше.

Младите девойки, с които на младини играеше, на двадесет годишна възраст предадоха стадата на грижите на по-малките братя и сестри. Те се заловиха за домашна работа и една след друга се омъжиха. Нито една от тях не помисли да се сгоди за него. Селянките умеят да пресмятат и не се женят за просяци. От това време пълно усамотение обзе Жан Бенуа. Той не намираше удоволствие в обществото на децата, които заместиха предишните му другари. Все пак неясни чувства, все още несломени, често го вълнуваха. Особено с приближаване на есента, той, както и всичките му животни от стадото, усещаше трескава възбуда. Кръвта играеше в жилите му. Мускулите му странно трепереха. Без особена причина чупеше цели клони или се мъчеше да повдига големи камъни. Ако покрай него по пътеката минаваше някоя жена, той жадно, съвсем като животно се загледаше след нея сякаш с намерение да се хвърли върху й. Но полека-лека от недостига на добра храна тия пламенни желания утихваха и когато стана на тридесет години, те вече никак не го безпокояха.

Съвършена апатия и неподвижност завладяха цялото му същество. Разбира се, никой не беше научил Жан Бенуа да чете и знанието на родния му език се ограничаваше до някакви най-прости двеста думи. Той никога не мислеше за бъдещия или сегашния си живот, пък и за какво да мисли? Нему бяха чужди всякакви религиозни и философски понятия. Най-много на Рождество ще отиде на нощна служба в Бусагската църква и някак странно ще го порази блясъкът на свещите.

Годините се нижат една след друга; през лятото е топло, през зимата студено; дъждът го мокри, вятърът го духа. Полека-лека той губи зъбите си, кожата му изсъхва...

Жан Бенуа не се смее и не тъжи. Овцете му също никога не се смеят и никога не тъжат.

След три-четири години Жан Бенуа ще умре. Но ще има ли тогава на света един човек по-малко?

Адаптация: © Христина Мирчева

Фото: © Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.