Кристин Юрукова: "Денят на вси надежди" - "Тютюнотърговците" II

В рубриката "Четиво с продължение"

►

"Диаскоп" представя новия роман на Кристин Юрукова "Денят на вси надежди" - "Тютюнотърговците", който, по думите на авторката, е пряко свързан с Пловдив.

Първа част тук

От всички майки Рада предпочиташе Мариола, смяташе я за омагьосана кошута, която нощем търчеше по горите да събира треви и коренища за ядене, а в ранна утрин измиваше драскотините си и щедро ги поръсваше с розовата пудра, дето се мъдреше под издуто пухче върху резбованото шкафче пред огледалото. Пръстите и миришеха на бор, когато я къпеше и обличаше, а Рада се опитваше да близне някое от тези гальовни пръстчета и да притисне мократа си кожа до разстланата мекота на гърдите и, беше готова да се закълне, че те туптяха като зайчетата, дето се отглеждаха в стопанството. Тя гледаше да се задържи колкото може по-дълго, легнала по гръб в металната вана със слънчева вода на терасата, а голите ръце на Мариола, цели в пухкава щедра пяна сякаш бяха извадили току-що телцето и от собственото и тяло, това изригващо непрестанно белота тяло. Общуването с  танцуващите и ръце беше като долавяне на далечни шепоти, Рада тайно бе погълната от чувството, че те подреждаха някакви нови същности в нея, досущ както  сгъваха и диплеха бельото и дрехите в многокрилите гардероби, затова съвсем притихваше и със смирение чакаше благодатта на допира им. Мариолината кожа и тя беше атлазено-сърнешка, а очите и бяха мокри като след порой и в тях бяха пръснати като в жилището и всякакви диви цветя и шишарки.  Вкопчваше се Радка за Мариола, та чак залепваше за нея и усилие трябваше да я отделиш от нея, че да ходи да си върши работата за деня. "Като удавниче, милото" - въздишаше Лина, когато тя не бе наблизо да я чуе.”А може тъкмо нейната ръка един ден да ми подаде сетната чаша вода.” – казваше Мариола и се ослушваше непрестанно за стъпките на Рада, където и да бяха, тя трябваше да ги чува.“Стълбът на къщата” - така наричаха Мариола, и всички, не само Радка, се убедиха, че тя е наистина стълб, една от онези колони, които се извисяваха пред входа на "Света Марина" или онзи, залепен за фасадата на една къща на Главната улица, понесъл цял Атлас с кълбото на плещите му, когато страданието започна да протяга пипалата си към тях, за да включи мирната им колония в абсурда си. “Назад, нямаш място тук! – размяташе Мариола срещу нахълтването му метли и тигани, какви ли други оръжия притежаваше една жена. – Адът да си стои на отреденото му място, какво извира от подземията си на повърхността?”  Наравно с мъжете или дори вместо мъжете се разтърча Мариола по институциите, когато хиляди тонове тютюн им бе конфискуван в Сяр и Кавала по девети септември, “Целият ни годишен оборот!” – диреше справедливост сякаш някой много бе заинтересуван от оборота им. Държеше здраво юздите  на тракийската компания, и най-първо пое изцяло финансиите и, никой чужд нямаше вече нужда да знае кое в коя сметка е и как са се придвижили сметките, за нея най-важното беше парите да си останат в чужбина и да не потекат към новите властници. За една нощ всичко трябваше да бъде премерено и претеглено, защото не се знаеше още колко нощи щяха да бъдат отпуснати на компанията, за срока, който на самите тях бе отпуснат, Мариола нямаше време да мисли. Тя започна да дава нареждания, дето и отсъстващият Йордан не би дал, и най-първо изпъди главния счетоводител: “Не му е чиста работата, все с новите властници ходи". Тя, дето все разумно и хладно говореше, сега ядно  ръкомахаше, цялата яростна и запотена и сама се шегуваше със себе си: “Селското изби по мене, като капките пот изби, ама е истинско.” Само Радка допускаше до себе си след тези избухвания на безпомощност, тя сядаше на скута и, галеше я по косата, плетеше и плитки и я утешаваше, макар че нищо не разбираше. А събитията бързаха да потвърдят правилността на решенията и, изненадващо главният им счетоводител се изнесе в чужбина, “на лечение в Швейцария”, гласеше официалната версия, а за Мариола неофициалната беше от ясна по-ясна – “Пратиха го в Швейцария не само да хване следите на Йордан, но и следите на парите ни, прехвърлянето на техни сметки с едно фалшиво пълномощно няма да е никак невъзможно.” Но и това не разклати стълба и, пак търчеше с масивните си крака с огромни стъпала,  клатейки се напред-назад при бързането, а очите и си  бяха по прежному бистри и зорки, само дето бяха като при стрелба присвити – да вижда по-добре мишените, които си поставяше. Тя съвсем наистина си въобразяваше, че с разум и упорство, достойни по сила на размерите на бедите, можеше да е подготвена за идващото. Мислеше си, че поразиите единствено раздухваха ветровете в нея, а тези ветрове щяха да  запушат устите на враговете на компанията  с камъни и дърве и да изпотрошат зъбите им, ако ще да са колкото ятагани.

Марийка държеше второто място в класацията за майки на Рада, жената на Въльо беше разказвачката на приказки, за каквито Мариола отдавна нямаше време. Стаята и жужеше като кошер от хиляди герои, бързо трябваше да затваряш вратата като влизаш, за да не плъпнат навсякъде златокрилите им орляци, "Да, като мишките са - клатеше Марийка глава с коса, навита на усукани книжки, - за тях прегради няма, а така бързо се размножават, ето го героят от една приказка още колко приказки може да нарои." За българските приказки Марийка разказваше, че били закопани в сандъци в земята заедно с другите книги, когато османският завоевател глътнал земята ни. Някой издал мястото, където били скрити и хоп - изгорили ги. "Да, ама не орляците от приказките - само се раздухваше пламъчето в очите и, - те излетели и намерили усти, от живата вода на които да се хранят, и ето ги - от уста на уста чак до нас. А вашите уста ще ги разкажат на вашите дечица." Много внимаваше Рада да запомни всичко, щом ще го разказва на децата си, цял живот искаше да чува хилядите ковашки чука, които ковяли свещници, камбани и и боздугани за нови герои.  Рада си мислеше, че Марийка много повече приличаше на златните плодове, на небесните дъги, които се превръщаха на разноцветен дъжд в приказките, отколкото на някоя друга жена, но не и го казваше, за да не вземе да развали магията и. Зениците и бяха колкото копчетата на зимното и палто - огромни, a от думите и небе и земя се сливаха, когато ги водеше на стопанството, между занзъникащите през есента дървета с подобните на устни листа с карминено червило по тях, но и между бръснещия сняг зимата, който навяваше по нивите купчинки сняг за игра. В земята на чифлика се бяха преселили всички онези приказки за елмазите в Бяло море и за смарагдите на Бигла и Круша планина, за юнаците, които никога не остарявали и въртели бичовете на южния вятър и на северния, с тях можели да си отворят пътя и по суша и по море, а на небето се качвали, колкото да си вземат злато за зениците си.

От мъжете в къщата Рада най-много жалеше Гъльо, но и любопитството и към него беше най-голямо, та нали той беше като една голяма пещера, в която не прониква слънчев лъч.   Тя не забравяше нито за миг, че той почти не виждаше, и се дивеше на това, че сложеше ли той ръка върху главата и и проговореше ли, по-скоро от ръката му, отколкото от думите му  потичаха такива пъстроцветни картини, които можеха да са дело само на някой много екзалтиран художник, не на слепец – тежко карминено до прозирно зелено, синъо, в чиите дипли се криеха всички нюанси на синчеца и на морето, толкова блестящо бяло, което можеше да се открие само в плътта на мраморните богини от албума за Акропола.. Той обичаше да стои с изправен гръб на пейката в двора, когато не депутатстваше, клепачите му бяха вечно спуснати надолу, едни големи, изпъкнали клепачи като похлупаци на часовник, бавно говореше, някак през големия си нос, тя и главата му беше едра, едва се крепеше на бялата якичка на ризата му и от време на време се люшкаше от вътрешен вятър. А гласът му, гласът му беше чуден като сребърна струна, изопната зад изпъкналото му, широко като синия чело, Рада ликуваше, когато успееше да накара тази струна да зазвъни. Песъчинка по песъчинка събираше Радка живота на къщата, онова чудо на общия живот, изплъзващо се и неуловимо, чародействата на  жените, под чиито ръце кръвта и ставаше на мед, на вино от френско грозде, на струи мляко от женска гръд, лепеше тя песъчинките със слюнката си - това беше нейният принос за здравината на къщата. И тази висока крепост на къщата им бе вдигната сякаш от вкаменелостите на първите Нашовци, на техните най-първи хора, изглеждаше несъкрушима, яко пазеше обитателите си от кахъри, зад тях съществуването сякаш щеше да продължи все така по волята на обитателите - всред приказките, смеховете, шегите на приятелите им, които сякаш ръсеха със светена вода пространството.

Всъщност лошо време бе улучила Рада за появяване в къщата, най-лошото откакто пловдивският дом на Нашовци съществуваше. Скоро схватката със света вънка започна, а никой в къщата не бе подготвен, жените все така събираха цялата си сила за прегръдките на мъжете си, те знаеха как се умира от наслада, но не и от побой. "Заразно е това виене вънка - рекоха мъжете, когато се дочу вълчият вой и скоро вълчите нокти на все нови и нови зверове се впиха в събраната им на една настръхнала топка тела. Тъкмо Радка започна да усеща, че светът е далеч по-широк, отколкото е предполагала, а поводите за радост далеч повече, отколкото скромното и сърце можеше да си представи, когато кълбото на тегобите взе яростно да се навива под пръстите на съдбата - злобна старица, която изстрелваше с очите си отровните стрели, очите и стреляха по обезумялото гъмжило на града, над което като вълни над вода се носеха ридания. Радка и се искаше да се засели вдън гори тилелейски, за да не чува всеки ден за смърт, струваше и се, че възрастните играеха някаква грозна игра, за да я сплашат, да я подготвят за нещо истински лошо. Не можеше безконечно нещастието да им раздава причастието на страданието, не можеше тя все да стои със запушени уши.

Първа заплака безутешно жената на Занко,  Лина, сълзите и се лееха по стълбища и площадки, а тя лежеше в грамадното семейно легло, извита на една страна досущ повалена от изстрел, ноктите и деряха копринените чаршафи и самата и кожа, посягаха и към очите и - да ги извадела, че не съзряла смъртта, която вървяла по петите на Занко. Обвиняваше се, че била толкова слаба като жена, та не го бе задържала тук, където със сигурност нямало да бъде застрелян от сръбски партизани, че не го скрила нейде, докато войната свършила, пък после ако щял и военен съд да го съдел.

През хълцаниците и се долавяха понякога и думите и, все едни и същи - нощем го виждала наведен над кладенец да  и иска вода, като на девойче искал да и напие водата, а тя все жаден го оставяла. "Ей тъй и приживе жаден го оставах, къде по-голяма бе жаждата му от засищането и " - хвърляше камъни отгоре си, докато не се разбра, че тялото му не можело да бъде донесено в България, щото никъде го нямало. Рукна тогава Лина ведно с гирляндите на сълзите си като пълзящо растение към онези земи, които го бяха погълнали, щура се  към Велес и Битоля, към Кавала и Дедеагач и знаеше ли още къде, отваряше всяка пора на земята, разравяше всяка буца пръст и накрая го стигна в кладенеца, където плуваше с издут корем, натовари го на каруца и изви над конския гръб камшика, удряше и стенеше, селата по пътя и чуха оплакваческата и песен дума по дума - за  бялата му брезова кожа, за туптящите му слепоочия, на които още пърхали пеперудите на целувките и. Дружинка донякъде и беше лелята на Петър Турдоглу, която беше извадила своя покойник от шахтата и го бе погребала със свещеник и кръст в местното гробище. В Пловдив конете не свиха към Централни гробища, а към ябълките на Велевото стопанство, за да дадат овошките своя дъх на Занко и в рая да му ухае на родни ябълки. И върху сандъка, който Лина зарови под едно садено от него дърво, криво и чепесто с корона, която предеше облачната прежда, първо тупнаха няколко ябълки, червени и кръгли като любовта им. По лицето и бяха полепнали паяжини от храстите, край които беше минала, пръстите и не се опитаха да ги свалят, усещаше с кожата си допира им и си мислеше – “Това ще ми е траурния воал. Тънкият прозрачен есенен въздух му е пък на него савана,  над съня му ще трепкат бронзовите листа и сенките на птици.” Запалено нейде  стърнище прикадяваше това странно погребение.

Вкъщи Лина веднага бе поета от Мариола, всяко събитие в дома им и щастливо, и гробовно се ръководеше от генералския нрав на Мариола, защитницата на всички в къщата увиваше сега нагнетената атмосфера с превръзките на душата си, които бяха топли като майчини чаршафи. Слугините, които до една бяха от родния им край, приготвяха тертеплийски житото вместо с орехи с бадеми, както се правило това в Беломорието, отгоре наредиха кръглите очета на стафидите. Това беше първото жито, което Радка раздаваше под контрола на майките си,  с поглед опрян в стафидите си мислеше "Като че Бог ни гледа през тези многобройни очета", а край тях тупваше на земята някоя презряла ябълка сякаш да потвърди наличието на Божията мисъл за човеците. "Много рано почват тези деца с ходенето по гробища, не случиха на родители" - мимоходом отрониха Мариолините уста и като за утеха добавиха: “В шадраванчето ще пуснем рибки и костенурки и каквото там кажете.” Мариола беше готова на всякакви радикални мерки срещу Лина като установи склонността и да се изплъзва от действителността с припадъци, пляскаше я по бузите, поливаше я с вода: "Хайде, буди се, никой друг не може да носи твоята болка." Начаса докараха и шивачка, която да и ушие за един ден костюм от коприна за траура, после в "Света Марина"  на службата почти никой не забеляза, че Лина  пак припадна, Мариола и Марийка, които я държаха от двете страни, с щипане до синъо я върнаха към протяжната мелодия, която сама размахваше черни крепове. А то и в църквата почти никой  нямаше, руснаците бяха вече в страната, а се знаеше, че в Русия храмовете се изгарят и събарят, та това се чакаше и за българските църкви. На всичкото отгоре покойникът беше убит от най-верните съюзници на руснаците, та по-добре беше да стоиш настрана от семейството му – да ти е мирна главата. Поради липса на хора за помена, житото и сладките раздадоха набързо вън на случайни минувачи, дори и обичайните просяци се бяха изпокрили от идващото.

След погребението Мариола зае пак мястото си до бюрото на Йордан, нали го отменяше сега, както винаги, когато не беше в страната, нарочно седеше прекалено изпъната като свещ - за да е работоспособна,в стаята не даваше да се пали печка пак по същата причина, не само от спестовност. Опитваше се да установи защо сметките нещо не се вързваха, впиваше безпогрешната си интуиция все по-дълбоко като жило в така познатата и материя, но беше сигурна, че обичайните и знания за пазара сега не можеха да и са от полза, нещата се изплъзваха вече от всякаква логика. Не ставаше въпрос да се предпазиш от този или онзи нелоялен клиент или служител, а от държавата, която се канеше да ти вземе всичко. Йордан преди даваше някакви  указания от странство, последно и се бе обадил от Лондон с многозначителното изречение: “Мисията в Кайро неуспешна.”, от което и беше станало ясно, че не англичани и американци, а руснаци ще цъфнат в страната.  Толкова се гордееше Мариола с неговия ум - "Няма да им падне в лапичките" - хвалеше  далновидността  му пред сестрите си и правеше заклинания Бог да го задържи надалеч от нещастната им страна, чиято кръв вече пръскаше чак до хоризонта. Гледаше Мариола да зарива любовта им под купчини пепел, да не се набива в очите на новите властници. "Защо ли се върнахме тогава?" - За пръв път я чуваха да съжалява за нещо, разказваше как бяха отпътували с Йордан с последния параход от Америка за Европа преди започването на Втората световна война, "Ако не бяхме заминали, сега щяхме да сме заедно." Стоеше Мариола на страж пред телефона, звъннеше  ли,  кожата и се опъваше като на барабан и въздухът край нея започваше да трепти, кой знае как и телефонът и още не бе отнет. Стоеше на страж до телефона, ако допуснат свързването му с България, да може да му нареди: "Не се връщай, месата си яж, но за назад дори и не питай." Гледаше победоносоно мълчащия телефон – колко предвидливо гласът му не се обаждаше: "Инстинктът му за съхранение работи, няма да им се сервира на тепсия." Макар и разделени, двамата бяха излъгали коварната съдба.

Покушенията върху къщата започнаха наред с покушенията срещу хората вътре. Отначало идваха някакви униформени, скрити зад вратите, хванати за ръка, Радка и Пенито ги наблюдаваха, по никое време идваха и разпардушинваха вещите, някакво съкровище диреха, "Да не е съкровището на бея?" - питаше Радка кака си - Да им кажем, че може да е в двора, да престанат да бият майките ни." Лина и Марийка позеленели търчаха и носеха де що бижута имаха, но не и Мариола, а те точно от нея искаха съкровището – ръмжаха, че мъжът и е в Лондон и кой знае какви народни пари бил изнесал там, а тя, урсузката, се правила на сиромахкиня.  И до участъка на няколко пъти я влачиха за косите, но не и не - "Нямам, нека докажат противното." Доказването на обратното и струваше строшаването на няколко ребра и смазани бъбреци, както се разбра по-късно. Като се върнеше, се хвърляше върху пианото, докато не им бе и то секвестирано, блъскаше по клавишите, никакъв Шопен, никакъв Моцарт, дори не и  Бетовен, някаква каша само. Марийка викаше “Много е революционно, да не си го чула в участъка” и се загръщаше в стоте шала, с които се бе увила в звънтящата от студ къща.Заключителните акорди винаги звучаха обаче победно с думите: "Съдбата се погрижи за нас, щом Йордан не е тук." Звуците я зашеметяваха и Мариола най-сладко заспиваше върху капака на пианото - то беше гръмоотводът за лошите и мисли. Спеше с влажна отворена уста, а в краката и често като коте мъркаше Рада, гледаше да е неотклонно край нея при заспиване или събуждане, за да отнася всичките и целувки и да попива лошите и предчувствия за завършващия и започващия ден. Видеше ли гърба на униформените, тя почваше да имитира простотията им и да им се надсмива: "Какво е това? – питат, защото не са виждали хладилник, вземат го за шкаф, такъв шкаф не им трябва и отминават. А персийският килим го вземат за изтривалка, удобно просната изтривалка в средата на хола." Като приятелката си еврейка някога Мариола бе "разпръснала" овреме най-ценното от жилищата им при познати. Най-голямата пазачка на съкровище бе една бойка леля Марче, която недочуваше, но която и преигравала с недочуването, появеха ли се  грабителите в къщата и на улица "Иван Вазов". Кой знае защо Мариола даде и у нея вещи, та нали и леля Марче бе от семейство на тютюнотърговци, братовчедка на Кудоглу, нали и нейния дом бе обект на "секвестиране". Вземеха ли нещо Мариолино от Марчето, тя пристигаше с клетви на уста и нали недочуваше, крещеше, та и мъртвите да я чуят: "Отмъкнаха чиниите ти, слава Богу не онези с платинения ръб, да ги загърли дано я, да се задавят, чумниците! Не искат те само вещите ни, не-е-е! - проточваше "е"-то Марчето. - Душите ни искат, но няма да им ги дадем." Заканваха  се на “пищовлиите” Мариола и Марчето и ги подиграваха, бърбореха и се смееха, понеже всесилните пропускаха най-важното – че пред Бога бяха най-черните грешници, а да имаш пропуск пред Него значеше да си загубен. И някъде в засрещането на интонациите на битата Мариола и полуглухата Марче се раждаше неизменното заклинание за Йордан - "Няма да им се хване на въдицата, те смятат жена му да ползват като мюре, което да го доведе, ама няма да стане. Умничък ни е той."

следва

Илюстрация: © Георги Чепилев