Диана Тенева: Да усетиш безкрайността в "Препрочитайки себе си"

04.04.2019
Снимка 1

Отзив на Диана Тенева за стихосбирката на Вангелия Атанасова

"Препрочитайки себе си", изд. Аб, София 2018

Усещане за небе със звезди, слънчев изгрев над Тракия, цветна стихия и полъх от страната на изгряващото слънце, нова земя и ново небе, усещане за простор, въздух и криле, попътен вятър, който да издува платната ни, за да не бъдем „самотни острови“, ето това всичко може да се побере в едно име - Вангелия Атанасова. Поетесата продължава да търси отговори на извечните въпроси за смисъла на битието, на собственото съществуване, на избора, на вярата, болката на самотата, приятелството и любовта в седмата си стихосбирка "Препрочитайки себе си".

За n-ти път чета и препрочитам тази тъничка на пръв поглед книжка (дело на Издателско ателие Аб, София, 2018 ), и не мога да се откъсна от нея - всеки път откривам думичка, фраза, образ, които ме карат да размишлявам с часове и с дни да преживявам откритието си.

Чета и се опитвам да видя и открия света по нов начин – този на лирическата героиня, която въпреки лесната си ранимост е решена докрай да се бори и премине през живота, водена от силата и чистотата на чувствата си по отношение не само на материалните, тривиални битовизми, но и по отношение на стойностните неща от живота, които ще ѝ помогнат да преодолее и премине отвъд болката, и уповавайки се на своите морални устои и пориви за хармония и любов, ще достигне до съществено значими прозрения.  

Стихотерапия

Да не забравям усещането за простор,
С вода небесна да изплаквам болките си
и да ги простирам върху ръба на хоризонта
и да отминавам… Да отминавам!
И да оставям след себе си у някого
усещането за простор!…
По пътя си неравен да търся, намирам и
раздавам думи за сближаване…

 

Именно търсенето на нови думи и мисли ще водят героинята по Пътя й в търсене и постигане на идеала.

Искам поне една моя мисъл
да се издигне толкова високо,
че да заприлича на онзи самотен връх  

/от стихотворението "Искам поне една моя мисъл"/

Онзи връх, от който изпълнената с любов лирическа героиня ще извика:

Скала, надвиснала над пропаст – държа се,
макар и да изглежда това невероятно!...
Винаги наранена любов –
по-силна и по-жива от мене самата…  
 

/от стихотворението "Автоснимка на кръстопът"/

Това медитативно-съзерцателно измерение на първия цикъл „Усещане за небе със звезди“ завършва с порив за „стих, изтъкан от дъждовни нишки, от лъчи на небесно светило“ и съвсем естествено прелива във втория цикъл „Слънце над Тракия“, който в композиционно отношение е изграден около идеята за любовта към старинен и вечен Пловдив. Стиховете са населени с интересни личности, забележителни сгради, паметници – символи на културните наслоения, придали облика на този град през вековете. Тук, в този цикъл читателите ще преоткрият знакови личности, сгради и местности, колкото реални, толкова и възможни черти на авторски автопортрет като Кючук Париж, Бунарджика, Джендем тепе, Хисар Капия, Къща Ламартин, Стария градски часовник, където заедно с тях ще премине през време-пространственото преплитане и разпръскване на „семената на бунтовните души“, за да достигне до саможертвеното и себеотрицателно прозрение:

 Готови ли сте като мене да замените името си
с един девиз –послание:

МИР ВАМ!... 

/от стихотворението "Шалом Алейхем", посветено на Шалом Яков Рабинович, световно известен писател-хуманист, живял в дореволюционна Русия/

От този цикъл в съзнанието на читателя остава прекрасният лирически образ на героинята, която възкликва: 


И всяка страница на този живот 
е небесна врата, 
(издялана с огнена страст и кротко търпение) 
между тъмнината 
             и необятните простори на Белия свят.

/от стихотворението "Човекът-книга", посветено на големия българин и несравним книжовен деятел Христо Г. Данов/


С много страст и невероятно смирение Вангелия Атанасова, заедно със своята лирическа героиня, ще се втурне в следващия цикъл „Полъх от страната на изгряващото слънце“, където, водена от Башо („Учи се от бора да бъдеш бор“), ще излее най-съкровените си прозрения за смисъла на живота, който никога не може да е еднозначно и окончателно формулиран...

Дъждовна мрежа
тънка празнична дреха
на мойта мъка.

 

Спасението от житейските и екзистенциални противоречия е единствено и само в любовта, защото, както знаем, самият Бог е Любов!

        Самотно птиче
на прозореца каца
           вече сме двама
 
          Ята отлитат
по пътя на слънцето
          оставам с тебе

 

Особено внимание е отделено на парижкия цикъл, преизпълнен с еуфорични чувства, но без заслепение, а със съзнанието, че това е свят, от който сме неразделна част...  От височината на Монмартър кой не би възкликнал:

 

   Париж - сън сбъднат...
   Връх, от който извира
   цветна магия!

 

Сред романтичната разходка по мостовете на Сена просветва прозрението:

Нещо повече
от това да преминеш…
Да си вече друг!…

 

Не липсват и тъжни размисли... Париж е прекрасен, но не е раят на земята!

При спускане в метрото, не можеш да не направиш неизбежната съпоставка:

 

Горе - шармантно...
           Долу - бучи черен свят.
            /"Се ла ви!" - казват./

 

И все пак над всичко доминира  усещането, че "този град е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК..." ( По Хемингуей )

 

В синхрон със звуците и думите на Жо Десен - " О-о, Шанз-Елизе, тук има всичко,каквото поискаш..."    спонтанно се ражда тристишието-съпреживяване:

 

     Улица - песен...
     Вдъхновените стъпки
     бележат ноти.
 

И като заключителен тих акорд и тънък щрих на всички кратки хайку - послания -- едно плахо обръщение към ВСИЧКИ ХОРА, близки и далечни, знайни и незнайни:

 

Милион нишки
ни свързват невидимо…
/дали го знаем?/

 

Дали знаем, че съществуват нишки и между небето и земята. Ето това се опитва да открие поетесата в последния цикъл стихове „Нова земя и ново небе“. Дали все някога ще стигнем до

един разкошен къс небе
с някакъв непознат досега искрящ цвят,
който за миг е толкова чист и завършен,
че звучи като Божи глас
и събужда наоколо дъха на приказка…  /„Фрагмент“/

 

Ето го стремежът на цял един осмислен живот - към извисяването, към нова земя и ново небе, където „може би има КАНАЛИ, по който могат да преминат нашите най-достойни, най-праведни, най-светли мисли и чувства и пренасят най–ценното на ЧОВЕШКИЯ ДУХ някъде във висините - на Нова земя и Ново небе!“ („НОВА ЗЕМЯ И НОВО НЕБЕ“).

Поезията на Вангелия Атанасова е необятен космос, населен с множество открития, всяко от които излъчва собствена аура и светлина, и до които читателят стига ненатрапчиво воден от вродената интелигентност, такт и деликатност на авторката. Сред бруталната агресия на гласове от интернет пространството, нейният глас остава по човешки топъл, мек, разбиращ и всеопрощаващ.

 

За Вангелия Атанасова

Вангелия Атанасова е завършила СУ „Климент Охридски“ – „Славянски филологии“ и има специализация по Драматургичен анализ от СУ и ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Автор е на седем стихосбирки, редица журналистически материали, литературоведчески изследвания, преводи от хърватски на поетесата Весна Парон и от сръбски на поета Божидар Тимотиевич. Дълги години е била преподавател в Националната гимназия по сценични и екранни изкуства – Пловдив.

 

  • Снимки: Капка Шомова. Юбилейна вечер на Вангелия Атанасова в Пловдив, Конферентна зала на НБ "Иван Вазов", 25 март 2019 г.

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.