Николай Терзийски: "Хроники на неведомото"

Той е сам, в тишината на своя свят. Слуша тишината. И пише. Нима е възможно да се живее по друг начин? Не, той не си е задавал подобни въпроси, застанал над петолинието, никога не се е питал защо и откъде идва всичко – отгоре или отдолу, отвътре или отвън, защо и как се излива върху грапавите листове, накъде трябва да полетят тези безбройни ноти... Та това са въпроси за философите, които прекарват живота си в размишления и препирни. Наричат караниците си дискусии или разисквания, но смисълът от всички пререкания си остава някъде в бръчките между ядно сключените им черни вежди. Нужно ли е да спориш, да прекарваш дните си в отчаяно търсене на някакъв смисъл, чиято дълбочина е безкрайна и няма как да бъде досегната дори и с помощта на най-ароматния тютюн и най-стипчивото вино? Думи... тези... антитези... те могат да вълнуват само ония хора, които не са способни да чуят съвършенството, болката, чистотата, красотата, тъгата, нежността и свободата на тази тишина.

Тишината. От нея той извлича всичко. Да, той е като лозата, която изсмуква силата на земята и я смесва с топлината и светлината на слънцето, за да излязат изпод ръцете му нотите, както натежалите гроздове се спускат от лозята. Не, той е по-скоро рог на изобилието, защото от него излизат безспирно плодовете на божественото обаяние, пълни с животодаряващи сокове, с плодове, които не изгниват. Те с времето се превръщат в ароматно вино, което да се лее над света и да опиянява.

Безспирно.

До края на времето.

Тогава, в този миг, който побира безброй вечности, той не може да се умори, да огладнее или ожаднее, да му се приспи, да пожелае да прегърне невръстното си момче или да погледне разплаканите очи на жена си, да се присъедини към риданията ù по наскоро умрялото им бебе, шестмесечно ли беше или по-малко, първото им момиченце, което си отиде, отиде при двамата свои братя, недоживели до третия си месец, но не, той е тук – над листата, под трептящата свещ на своето вдъхновение, той пише, докато нечия жена хлипа в съседната стая, на хиляди километри от него, на хиляди светове от него, чия е тази жена, нима негова, та той пишеше и докато тя раждаше първия им син преди пет години... Тя се ласкаеше, че е описвал в нотите стоновете на нейната всераздираща болка, но истината е, че той не бе чул виковете ù, той и тогава, и сега слушаше единствено тишината. Не, той не е глух, той може да чува и грозните шумове на света, но... обича единствено своята тишина. И живее в нея.

Лицето му леко потрепва от божествените вибрации, в главата му танцуват хиляди картини, както става всеки път, за да се подредят по съвършения начин, единствено възможния начин, в изписаните ноти... В тези картини бели коне теглят каляската на фелдмаршала, слънцето огрява крепостта „Хоензалцбург“, вятърът пилее сивата перука на архиепископа, бързите струи на Вълтава носят копнежите на някоя планинска девойка, за да ги удави Елба в мразовитото северно море...

Там, сред всички тези картини, е и онова позлатено резбовано огледало. Огледалото, кой знае как попаднало в дома на стария Кристоф, онзи болен от подагра богаташ, той сега е мъртъв, мъртъв е вече от месеци и огледалото го е забравило, но тогава бе жив и неговият разкошен дом бе поразяващ със своето разточително великолепие. Нима е възможно композитор да твори на подобно място, обслужван от лакеи...? Там, между позлатата на таваните и мекотата на килимите, свещите в кристалните канделабри осветяваха това разкошно огледало...

Но не собственият образ поразяваше в огледалото.

 А резбата.

Тази резба криеше тайна. Възможно ли е никой досега да не я е забелязал? Възможно ли е някой въобще да я е разчел? Не, тайната не се криеше в нежните цветчета със стъбълца като оплетени една в друга пъпни върви; не беше и в птиците, разперили криле към недогадимия свят на отвъдното; не беше в листата от ясен и бряст; не беше във всички деликатни детайли, изписани от неизвестния резбар така изкусно, както и той изписваше нотите си сега – плавно и уверено, с убеждението, че различна подредба би била обидна, грозна, невъзможна, престъпна... Не, тайната беше в цялото. Това огледало приличаше на сълза, току-що отронила се от майчино око. Сълза на огорчение. Сълза на разкаяние. Сълза на облекчение. Сълза на неизбежност. Отровна капка, от която потича отровна река. Или не... това огледало беше утроба, чисто, меко и топло лоно, в което се ражда не надеждата, не божественото обаяние, не безсмъртието... а самотата.

Нима е възможно всичко това да се крие в резбата на едно огледало, изоставено в разкошния дом на умиращия старец?

Нима е възможно всичко това да се крие в нотите, които излизат и в този миг изпод ръцете му?

Откъде идва всичко и докъде трябва да стигне?

Не. Той не си задава такива въпроси. Това са въпроси за философите. Той пише. Слуша тишината. Вижда картините. И пише.

Той е посредникът.

А аз... аз съм там, в огледалото.