по заглавие   по съдържание

Кристин Юрукова: "Денят на вси надежди" - "Тютюнотърговците" IV

09.05.2019
Снимка 1

В рубриката "Четиво с продължение"

"Диаскоп" представя новия роман на Кристин Юрукова "Денят на вси надежди" - "Тютюнотърговците", който, по думите на авторката, е пряко свързан с Пловдив.

 

"Хармонии дълбоки,
тайнствени вълнения
душата ми прегръщат,
по-нежни от сестри..."

 

Първа част тук

Втора част тук

Трета част тук

След най-първия побой Гъльо се дотътри пълзешком до нара в килията, преди светът да е изчезнал от съзнанието му, той зачука по стената по затворническия морз, от другата страна чукането му върна името на обитателя от съседната килия, изумителното било, че името било на един от шефовете на разузнаването, с него били лежали при предишното му заключение, доживотното, топлийки бил нагълтал  някога, да не вземе да издаде някого. Смайващо познание – името бе на един от най-прямите и неопетнени комунисти. "Дали пък не е станал някакъв преврат?" - какво ли не бе готов да даде Гъльо в този момент  само и само да разбере какво се е случило. Усещането му за сънуване се засили още повече, когато след побоя отново го заведоха при следовател. Той имаше бодлив като набола брада глас, а гласът му си имаше образ, образ още от времето, когато Гъльо бе имал сетива за виждане, от времето преди Гешевите инквизиции. Гласът сякаш не бил надраснал онази 43-а, бил си останал в нея, в дните, когато разходката на затворниците в двора го беше събрала с Гъльо. От екзалтирания му поглед тогава се усещал хъса му да руши, че да създава по своя воля, и копнежа му за живота отвън, копнеж, който само един шестнадесетгодишен младеж със смъртна присъда можел да има. "Прати жалба за помилване - опитал се Гъльо да го измъкне ако не от затвора, то барем от смъртта и тъй още при обиколката му издиктувал текста на жалбата. Като кон изцвилило момчето, като вол измучало, когато дошла царската милост. И тъй Христос му подал ръка чрез Гъльо, та той тъй заедно с прангите му се поклонил: "Бате Гъльо, вече късче от душата ми е завинаги твоя." "Бате Гъльо - казал сега същият още сякаш мутиращ глас - що щеш тук?" Само това попитал гласът, но ни гък за късчето душа, която уж била негова. Излязъл следователят и отнесъл гласа си, който връщал толкова много арестантски спомени в Гъльовата глава. Повече не се върнал, само за себаб му пратил по вардачите му една чиния мусака от милиционерския стол. С една мусака му плащал дълга си, на толкоз оценил помощта получена някога като смъртник. И после никога този следовател не го изпитва, но имаше други - с лопата да ги ринеш, и всичките си бяха плюли в устата - бой та бой, твърдо бяха решени да помлеят “туй сляпото”. "Каска едно време слагали ли са ти? Не, а ние си имаме модерна техника, къде ще се мери с немската, сега ще се нагледаш на звезди посред бял ден." Като включваха електрическия шлем , тялото му почваше да се тресе като заклана кокошка, а мозъкът му се разлетяваше на искри след взрив, от инквизициите ни петънце светлина не остана пред взора му, дори благодатта на бялата мъглица помътня, помътня и стана на железен мрак, от който и дупчица не може да откъртиш . И стоеше оключен Гъльо и нямаше кой него да помилва, и се срутваха планини отгоре му и великани играеха хоро върху гърдите му, но най-страшното беше електрическата каска, която превръщаше главата му във вулкан, лавата изтичаше в затвореното пространство на килията и огнената река помиташе всичко на пътя си, най-напред съзнанието му, “Само нея не, моля ви се, не!” – Чу се да моли враговете си.

В мига, в който арестуваха Гъльо, жена му престана да спи, ама тъй - абсолютно будна деня и нощя без капка сън. "Кръвта ми застива, Гъльо, на, вледени се, пуста опустя главата ми, сякаш и Господ я напусна, та ей тонинко сън не ми праща, само вампири някакви наоколо я смучат ли, смучат, да съм будна, че все да ме боли. И как да се срещнем сега, Гъльо, като нямам сън да се срещнем." А Пенито, дъщеря им, тъкмо се бе изтеглила на височко - 1, 70 метра, петнадесетина годишна, момееше се вече, силуетите на бедрата и бяха като извивките на Родопите, а кожата и прясно розовеела. Вървеше тя из града, ама вместо рози, паяци се появяваха насреща и октоподите на хорската лошотия протягаха пипала:"Туй е онова нещастниче на Слепия, дето много се ежеше. А сега да го видим, като не на другите, ами дори на отрочето си не може да помогне." Устните й гноясаха, когато изрече след класната си в училище думите:"Аз, еди-коя си, декларирам, че се отказвам официално и завинаги от баща си, защото е враг на всички нас, на смелия комунистически български народ." С нокти пукаше мехурите по устните си Пенито, а леля й я мажеше с кой знае от кога останала помада за избелване - това имаше, това слагаше. Но нищо не помагаше, защото нищо не можеше да изтрие убеждението й, че е предала татко си: "Татко, татко, на земята ли си, под земята ли си, чуй ме, където и да си, трябваше да го кажа, за да ме оставят в училище, нали ти това искаше от мене - да се изуча." Прогниваше Гъльовото момиче от мълчанието, немееше пред целия ужас, който нямаше сила да понесе. "Како" - държеше я предано за ръка Радка и тепаше след нея, а като станеше на жълт лимон, от който само кисело можеш да изцедиш, слагаше я на малкото столче и и плетеше плитки, плетеше и разплиташе и сякаш самата й мъка завързваше, да я омаломощи, че като змия да легне под камък. Радка имаше зелени грахчета от дърветата, с които й боядисваше не само ноктите, но и устните да заприлича на омагъосана русалка със зелени ноктенца и устни. Заедно ходеха на училище, за връщането пак се изчакваха, и не голямата, Пенито, пазеше двете, а обратното – Радка, “заядливото дребосъче”, както я наричаха съученичките й, докато стръвно я щипеха след поредната шестица. Пенито се паникъосваше кански, щом срещнеха милиционерката с огнените коси, бяха я видяла да бие човек с приклада на пушката си и все се страхуваха, че ще вдигне същата пушка, която винаги стърчеше на гърба й, към тях - децата на врага, откъде можеше да знае, че Пенито вече “публично” се беше отказала от баща си. "Тя яде не само деца, но и възрастни" - разказваше Пенито на Рада и й стискаше ръката и сякаш бе камък, от който можеше вода да прокапе, та да стресне милиционерката.

Бе един вторник, "карък-ден", когато Гъльовица ги посрещна с изскочили от орбита очи - бе получила произовка да се занесе храна на Гъльо. След три години изчезване Гъльо бе установено местожовеенето на Гъльо в родната милиция, а след намирането му Гъльовица начаса взе яката  да спи, та сега пък едва успяваха да я събудят за час-два. "Нали ви казвах - трескаво обясняваше, когато беше будна, - виждах го, виждах го спотаен на дъното на огледалото, ако не беше на този свят, и на дъното на огледалото нямаше да е, чак когато ги няма, хората напълно изчезват от огледалото в къщата им, не в чуждото, само в родното огледало може да се разбере това." Очите и се въртяха лудешки из орбитите, а от радост яките й ръце подхвърляха Радка нагоре сякаш бе топка за игра, а една жила на челото й така изпъкваше сякаш се канеше да се отдели от кожата.

Но тогава пропищя и Мариола, и нея канеха да занесе храна и кат дрехи в затвора, Йордан не бил вече в никакъв Лондон, Йордан бил в подземията до Лъвов мост. "Отдавна се мътеше това - шепнеха сестрите й, -  то си беше ясно, че накрая така ще стане, нали Йордан не може без нея, та граница и някакви си комунисти ли ще го спрат да си дойде при нея, дума да не става."

Радка още отпреди разбираше защо майка й Мариола така се държаше понякога с ръка за сърцето, ами нали най-първият й баща, Йордан, бе пуснал корени баш в сърцето й, като от него нямаше ни вест, ни кост, можеше ли да не я присвива сърцето. Като заклинание деня и нощта, по сто пъти на ден Мариола повтаряше до втръсване, сякаш той я чуваше и без телефона: "Умен е, не е като другите будали, знае какво е болшевизъм, няма да остави мишки да му изядат ушите." А Радка често се поспираше до образа на този, който се бе посадил в лелиното й сърце, стоеше си на портрета с вчесана на една страна кестенява коса, с бадемлии очи, в кафявото на които като мехурчета плуваха зениците, със синя прозрачност бяха сенките под очите му, слънцето бе оставило бели петна по кожата му, която бе направена сякаш от най-тънко стъкло, в джобчето на сакото му имаше платно на невидима платноходка - бяла кърпичка, дланта му придърпваше на една страна сакото, за да се види кадифената като котешки гръб сива жилетка с многобройни ситни копченца, под пръстите се показваше златен тумбест часовник, така старателно бил изписан часовника с всичките му цифри, че можеше да се види колко бе часът - 12 без 5. На Рада й се струваше, че този образ се бе изплъзнал като добър дух от бутилката на Мариолиното тяло и добрият дух я питаше какви желания да и изпълни. Леля й обядваше и вечеряше с лице срещу портрета, водеше си разговорите си с него, доверяваше му съкровеностите си от деня, само дето и на него не сервираше, но все някой закъсал негов приятел канеше и той нещо да "куснел", слагаше го на Йордановия стол и не се уморяваше чужди кахъри да изслушва, все “арии на нищетата”, както ги наричаше. През тези години на отсъствието му нищо не бе в състояние да смути ритъма на разговорите й с него, никакви побои и ограбвания не можеха да прогорят хартиените птици на оптимизма - нищо не можеше да му сторят човекоядците от такова голямо разстояние. Радка се бе прехвърлила да спи при тази си майка, за да й топли краката нощем и да не я е страх от тъмното и от милиционерката като Пенито. А сега нощите бяха особено черни, мъхнати и настръхнали при набезите на лешоядите, които всичко разглеждаха като мърша за стомасите си. И Мариола, която преди никога не оставяше ни миг сама и бе носена от мъжа си на ръце високо над всичко опасно, сега халюцинираше от ужаса, изпъваше шия и се заплиташе в собствените си коси, а-ха да се обеси на тях, такава бъркотия.

В един само миг Мариола стана неузнаваема, тъкмо раздавачът бе си излезал напълно безмълвен на заден ход, прогонен от бясните й крясъци. Ето защо телефонът така нелепо мълчал, кой знае от кога него го биели, него го убивали, а тя, идиотката, готвела и чистела, и ходела на пазар, и си правела прически, и се хилела, и бърборела глупости, и си вярвала!  Тънките и прозрачни  ноздри почерняха от зловещия дъх на тленност, устните й се разкривиха като разбита порта, а хлипаниците й се точеха от нея като бита бяла пяна.  Радка тъкмо се стягаше за училище, свари я до вратата, струпана като купчина тор, а в ръцете й - някакво смачкано късче хартия, наведе се Радка и я замоли, с най-милите думи й говореше, и в същото време се молеше: ”Боже, дай ми още по-точни думи да озаптя мъката й, иначе сърцето й ще се пукне, чуй го само как бие.”: "Недей така ма, мамо, изправи се, аз какво да правя сега?" - мъчеше се да я вдигне, но Мариола все повече оловно натежаваше в ръцете й, та и Радка се изсипа до нея: "Ами хубаво, тук ще стоим и ще плачем, като не казваш какво има." Мракът взе да поглъща предметите  в стаята, почти се чуваше как мазно и шумно примляскваше, а те с Мариола продължаваха да клечат на пода, Мариолината блузка бе прогизнала от бялата пяна, а зъбите и взеха неудържимо да тракат. Не знаеше Радка как се утешава човек, който пред очите ти се разпада на части, как да ги събереше тези части и как да ги сглобеше, то с плюнката на детството не ставаше.  "Краката му да се бяха счупили - да не може да тръгне, да се бе до дъно разорил, да няма ни грош за билет за самолета"  - продължаваше да се самоизтезава  Мариола с всъщност напълно правилната мисъл, че заради нея Йордан бе тръгнал обратно, на шиш сама се въртеше и печеше, и потръпваше от всеки талаз на слух, придошъл отвън - за килията под Орлов мост, в която го поливали с ледена вода, докато не се превърнел сам на леден къс, за горещия дъх на молитвата му, който разтапял леда, та се налагали сетне да го реже къс по къс прочутият човекоядец Главинчев, а месото му било бяло и уханно, та на Главинчев хептен му се услаждало. И как всички небесни сили се били събрали в негова защита, та все оживявал като ранните християнски отци, след всяко насичане на късове - пак цял. Нямал шансът да изтрополи като буца пръст с другарите си в бомбената яма в нощта на първи срещу втори февруари 45-а.

Но Мариола пак се изправи, сякаш си припомни, че е  стълбът, на който можеха да се облегнат всичките оцелели Велевци, че и брат й и фамилията му, нищо че черни дъждове продължаваха да я обливат и гарвани да кълвят очите й. Стискаше  в обща прегръдка Велевци и Гъльовци - дано никой друг не се изплъзнеше по нанадолнището, ако пак мълния паднеше, буцата на слетите им тела трябваше да я отблъсне като счупена стрела. Голям бе страхът от голите ножове на милиционерите, които можеха да се забият в шиите им, но велика бе радостта им, че вкусвала от взаимната си обич, която като амброзията имаше небесен произход.

Някога Йордан бил донесъл на Пенито истинска японска кукла от Лондон и й обяснил: "Една такава кукла всеки си прави и сам, наричат си японците: "Ако се случи това и това, което желая, ще й нарисувам едното око, ако се случи и другото, което е още по-трудно за сбъдване, ще има куклата и друго око. И дрехите се диплят така - плат върху плат, всяка гънка - едно изпълнено желание.И със златна четчица рисуват япончетата по тях не само цветя, а техните си букви, така че и дрехите им са като книга, гледай и чети, истински говорящи кукли." Като се разтворили нейде из пространството Йордан и Гъльо и вече никакви ги нямало, един ден почнала Пенито трескаво да рови из гардеробите, нямало кой да я спре, понеже безжизнени стояли в скута ръцете на Мариола, главната къщовница и  управителка на къщата, от тук от там заизмъквала парцали, пишманосвала се: "Стига все щарении, трябва ми и бяло парче", разгеле, и то се намерило, после режела и нареждала: "Радо, права е майка ти Мариола, право казва - не биваше баща ти да тръгва за насам, тук не е място за живеене сега, ето го, оказа се, място за мране. А Лондон е приютил съкровищата на света, стой си там, бе чичо Йордане, пък ни пращай шоколад и кукли, какво друго ни трябва." Разбира се, всичко за японската кукла било обяснено, дори и за другите, керамичните кукли, които японците редели на могилите, в които били погребани царете им, отгоре като прелитали техните си богове, да можели да се ориентират къде да кацат. "Радо, ще нарисуваме първото око, когато се намерят твоя и моя татко, второто - когато си се приберат у дома, те не могат безкрайно да липсват я. Значи, това ще са кукли, посветени на татковците." Шиели, тъкмяли куклите и като че улавяли притъпено убожданията от Мариолиния глас и от пъшканията на Гъльовица: "Ох, прахът им къде ли е разпръснат, навсякъде може да бъде." и "Овършяха ни, не с диканя ни овършаха, а с танк."

И Мариола тъй щяла да изчезне като избеляла фреска, ако нов дъх на нещастие не заблъскал по прозорците им. Къщата се изпълнила с причудливи фигури - ръце с ножове, крака в ботуши, раззинати челюсти, цялото това гъмжило тъпчело в джобовете си  пепелници от кристал  и сребърни свещници, разбивало столове с трясък по пода, ей тъй - за кеф, деряли от къщата кожата на поколенията, приютени тук. Накрая съвсем опразнили къщата - и откъм обитателите и, такова развитие никой не бил предположил. Те смятали, че грабителите ще прииждат като вятър, ще продължават да грабят и взимат, но че и тях ще ги вдигнат като багаж от собствената им къща - не се били сетили, "Кой ли може да е в перверзните им глави, за да предвари поредната им злина?" - викала Мариола. И така ненадейно остатъците от фамилията се видяли натоварени на цигански каручки, чак тогава, те забелязали, мрачно развеселени, че Мариола дращела и хапела и вече изобщо не била мраморът, който чакал да се разпадне на кристалчетата, от който бил сътворен.  Ето че Мариола в новата беда открила зрънцето на собствената воля. За последно им се засмели стъклата, отразили лъчите на изтощеното - и то като тях -  слънце, а кончетата изтопуркали към новия им адрес - мазето на тютюневия склад близо до болницата, от прозорчетата му се виждали единствено обувките и глезените на минувачите, човек се усещал постоянно тъпкан от човешките крака. "Е, преди гледахме живота отгоре - отбелязала Мариола, която отново се била превърнала в "окомуш и урсуз Мариола", както я определял един съсед арменец - сега пък - отдолу, е, какво пък, просто смяна на гледната точка, за да научим нещо, което не сме знаели." Мариола се била "взела в ръце" и очевидно нямала никакво намерение повече да се изпусне, ей колко хора чакали на нея. Само мъката, която се била увила около нея, сега сякаш попила навътре, та цялата била една черна като опушена. "Няма нужда от черна рокля, тя кожата и е в траур."- мислела си Радка и прилежно движела дългата пръчка с валяка, който се топял в кофата с кереча, много внимавала да не изпоокапе пода на тяхното стайче в мазето. "Ето го предимството на малкото помещение - няма да хабим пари за много вар." -  Мариола била поела пак генералството си. Конвулсиите в мозъците им раждали шум от стъпки, шумът от стъпките на любимите им хора, които най-сетне трябвало да се появят след толкова чужди нозе и обувки, наблюдавани от люковете на прозорчетата им, те уж все се задавали откъм извивката на пътя и все не можели да ги достигнат. Въздухът кипял от видения, но нито едно от тях не се превръщало в плът. Накрая и на тях вече им се струвало, че са безплътни, сенки някакви, които нямало как да оживеят, понеже нямали достъп ни до пари, ни до храна. Не можели да запокитят камъни и върху вардачите си, защото и те не се виждали никакви сред пълната самотност на прокажените. Обхванал ги шемет като от височина и точно тогава дошло спасението - позволили им да работят в собствените складове. Всичките новодомци в мазето се изкачвали един етаж нагоре сутрин в шест часа, за да изкарват насущния, дето станал толкова мъчен, в един от складовете на Велевци, само не Мариола - "Ами аз се погрижих овреме за себе си" - сега близките и, при които била укрила свои вещи получили от нея "карт-бланш" да ги разпродават на познати, цените били умопомрачителни - алтън - за 10 хляба, златно колие - и  за по-малко.

следва

Илюстрация: © Георги Чепилев


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.