Дейвид О. Даулинг: "Как писателският уъркшоп в Айова спасява прохождащата професионална кариера на Кърт Вонегът"

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

►

В средата на 1960-те в предградията на Кейп Код Кърт Вонегът – чиито скици с мастило и ръкописи с подписа му сега събират до 5 000 долара всяка – е непознат и книгите му не се публикуват. „Спаси ме писателският уъркшоп на Пол Енгъл в средата на 1960-те”, спомня си Вонегът, „а той не ме познаваше, пък и не мисля, че изобщо беше чувал за мен. Той не четеше такива глупости.“ Като заместник в последната минута на Робърт Лоуел, който „реши да не се яви” за мястото си на гост-лектор през есента на 1965 г., Вонегът направо подскача при тази възможност. „Парите ми трябваха. Имах нужда от стимулиране. Имах нужда да сменя пейзажа, особено онази среда, лишена от литературен живот. Съседите ми в Кейп Код не ме четяха, изобщо нищо не четяха, така че там се чувствах като безполезен гражданин,” казва той. Писателският уъркшоп крие обещанието да превърне забравения писател на книги с меки корици в известен автор на литературния небосклон.

В опита да бъде избран достоен заместник на Лоуел, един от доверените съветници на Енгъл потвърдил, че „аз съм действително писател, обаче съм без пари и имам много дечурлига”, спомня си Вонегът. Невероятният скок от писател на свободна практика, автор на популярна художествена литература – което го оставя „абсолютно непубликуем и изплашен до смърт“ – до световно признатия писателски уъркшоп в Айова поднася на Вонегът точно възможността да спечели сериозното признание, за което е жадувал, както и финансовата стабилност, от която отчаяно се нуждае.

Изведнъж озовал се сред елитни автори, Вонегът започва да полага сериозни осъзнати усилия да се преоткрие. Тъй като образованието му е основно в областта на науките, „той всъщност не е чел много от великите романи, които колегите му обичат да обсъждат“, отбелязва Томас Марвин. Това означава, че „за първи път в живота си от него се очаква да говори за писане, което го принуждава да се замисли по-дълбоко за процеса на творене.“ Той се старае да изчете всичко, което може да намери, вкл. метафори за голф, да се опита да обясни правилната форма и ритъм на творческото писане. Пристигането му в Айова предизвиква подмятания, че е незначителен търговец на книжки от популярния литературен жанр, „банална научна фантастика“, както се изразява един студент в Писателския уъркшоп. Точно тази обида щеше да остане без последствия, ако не е бил брилянтният студент на Вонегът Джон Ървинг, който скача в негова защита, предотвратявайки сборичкване в един бар – класическа драматична сцена в град Айова от 1960те – по повод  естетическата същност на любимия му ментор.

Когато Вонегът с Норман Мейлър споделя, че пише за списания, той веднага осъзнава, че стигмата на масовия пазар ще направи трудно влизането му в интелектуалните културни среди. „Прав си, като казваш, че това, което пиша, е лековато”, отвръща той на Мейлър. Докато периодичната преса, която приютява научно-фантастични творби, запада, пазарът на книги с меки корици направо процъфтява. Малко преди да се присъедини към писателския уъркшоп, Вонегът осъзнава, че едно резюме и начална глава на творба може да му осигури аванс от 3 000 долара. Той започва да наподобява комерсионално агресивния „Paperback Wirter“ – хита на „Бийтълс“ от 1966 г.: „Ако наистина ти харесва, можеш да имаш правата / за една нощ ти донася милион.“ На въртящи конзоли в дрогерии, автобусни депа и гари се мъдрят първите романи на Вонегът „Сирените от Титан“ и „Майка нощ“. „Изграждах си стратегическа база, признава той по-късно, с нискокачествени книжки с меки корици.“

Макар че „Котешка люлка“ предизвиква положителни критики след публикуването си през 1963 г., творбите на писателя реално остават незабележими. „Дори не пишеха рецензии за романите ми“, спомня си той и продължава: „Ескуайър“ публикува списък с имената на тогавашния американски литературен свят и гарантираше, че всеки жив автор с най-малкото достойнство е някъде из него. Аз не бях... и това ме караше да се чувствам по-ниско качество човек.“ Фаустовската сделка – жертването на личния престиж в замяна на продаващия се жанр художествена литература – го оставя безпаричен. Дори и малкото литературно признание за изданията с твърди корици на „Котешка люлка“ и „Бог да те поживи, г-н Роузуотър“ се обезсмисля, тъй като те също вече не се публикуват.

Вонегът не се нуждае от литература, която да го спаси от този вид кичозна култура, която прави най-съкровеното у героя му Килгор Траут невидимо. Вместо това той има нужда да внесе научно-фантастичната си естетика – един неизбежно популярен жанр – в роман на идеи. Той написва такъв роман на идеи, „Кланица 5“, който може да се смята за най-великият му роман, в град Айова.

Като първият писател в областта на популярния жанр, присъединил се към лекторите в писателския уъркшоп в Айова, Вонегът има чувството на аутсайдер, когато се запознава с Енгъл през 1965 г. Енгъл му прави впечатление на „слаб мъж с посивяла коса, все едно е съдия във Върховния съд, облечен като Хари Белафонте“, любопитна смесица от политическа хитрост и бляскав шоубизнес. През 1965 г. Енгъл тъкмо е назначен с шестгодишен мандат в Националния съвет по изкуствата, който включва Джон Стайнбек, Ралф Елисън и Сидни Поатие. Абсолютно незапознат с научната фантастика, Енгъл със сигурност не е имал намерение да включва автори от популярния жанр в програмата*. Въпреки това Вонегът се възползва от начина, по който след Втората световна война популярно осъвременени класически произведения като „Прекрасният нов свят“ на Олдъх Хъксли и „Великият Гетсби“ на Фицджералд започват да излизат със сензационни корици, вдъхновени от криминалния жанр. Процъфтяващите продажби на следвоенни книги с меки корици в индустрията на издателския бизнес включват оригинални заглавия в областта на „всичко за Холокоста“ и „всичко историческо“. Дали „Кланица 5“ продължава тази съмнителна традиция две десетилетия по-късно?

Вместо да позволи този въпрос да се задава за негова сметка, Вонегът избира да го предотврати, по-специално чрез деликатната етика на създаване на нещо забавно от човешката загуба и трагедия. „Внезапното нахлуване не сложи край на войната един ден по-рано, не спаси човешки живот, нито на американски войник, нито на руски или на някой затворник в концентрационен лагер“, казва той. „Само един човек се възползва от бомбардирането на Дрезден“, изрича Вонегът с голяма пауза. „Аз.“ Негативността на чувството помрачава всякакъв потенциал за хумор в него. „Имах по три долара за всеки мъж, жена и дете, убити в бомбардировките.“ В контекста на издателската индустрия и огромната капиталистическа машина на търговията с книги, признанието на Вонегът отразява както чувствителността му към паметта на убитите, така и стремежа му да се изкачи от позицията на жанров писател до автор с литературни достойнства и с хонорари от авторски права, от които най-после може да не се оплаква.

Дейвид О. Даулинг, 7 май 2019

---------------

* Програмата стартира през 1936 г. Пол Енгъл е вторият ù директор, под чието ръководство тя се превръща в значима институция на национално ниво. Енгъл успешно осигурява дарения от бизнеса в продължение на двайсет години. До 2018 г. автори, завършили писателския уършкоп в Айова, печелят 17 награди „Пулицър“, както и много National Book Awards и други литературни отличия. Шест поети-лауреати на САЩ също са били част от програмата. – Бел. пр.

За Дейвид О. Даулинг

Авторът на статията Дейвид О. Даулинг е доцент в Школата по журналистика и масови комуникации в Университета в Айова. Творчеството му включва „Партньорства и пазарът“ и „Протежетата на Емерсън“.

Фото: Yale Books, London