Ирена Георгиева": "Капани на властта"

Подкарвам мондеото в обедното задръстване. Дълго чакам на светофара на „Черни връх”, после поемам с бясна скорост по бул. „Вапцаров”. До „Сухата река” не е далеч, подминавам и румънското посолство и след пет минути се въртя из улиците на квартала. Те плачат за ремонт и имат вид на такива, които трудно биха издържали до следващите избори, освен ако последните не са след месец. Скоро намирам улицата, а за номера се ориентирам по полицейската кола, спряла в далечния й край. Спирам зад служебния автомобил. Вътре има някой. Подминавам го без обяснения и с периферното си зрение виждам как оня озадачено се размърдва и се готви да ме догони. Нямам време за него. Влизам в двора на малка едноетажна къща с безрадостен вид. Цветът й е мръсно сив, положен толкова отдавна върху стените, че майсторът, направил това, сигурно вече отдавна не практикува занаята си. Старата и олющена дограма е напълно в унисон с прашните прозорци. Пътечката, която пресича занемарения двор, е покрита с изпочупени каменни плочи. Една котка ме гледа подозрително от някакъв изхвърлен навън и стоящ насред двора шкаф. Човек трудно може да отгатне предназначението му. Когато я приближавам, на небезопасно според нея разстояние, тя скача и бързо се покатерва по едно изкривено от старост дърво, по чиято гладка кора разпознавам череша. Такава имаше в двора на баба ми. Изкачвам трите стъпала и се озовавам на малка площадка пред полуотворената дървена врата в естествен цвят. Още оттук ме лъха зловонието на котешка урина, примесена може би с човешка. Все пак не съм експерт по миризмите, но влизайки навътре, откривам нови елементи, допълващи и без това непоносимия букет. Фиксирам текстилната тапицерия, покриваща стените на коридора, стария вдлъбнат фотьойл, намиращ се по неизвестни причини там, и  установявам част от източниците, пропити със стар, напластявал се с годините прах. През отворената врата на едно неголямо, но за сметка на това пък мултифункционално помещение, съвместяващо ролите на кухня, трапезария и всекидневна, виждам другия полицай, застанал прав, да разговаря с възрастна жена. Тя седи на стол до кухненска маса, покрита с изтъркана и прорязана тук-там мушама. И двамата усещат присъствието ми и се обръщат към мен. Вдигам ръка, за да успокоя кварталния:

- От ГДБОП[1] съм колега – вадя документите си и му ги показвам отдалеч. - Аз поемам случая.

Сержантът не изглежда много разочарован. Жената повдига съсухреното си лице и ме поглежда. Тя е дребна и слаба. Облечена е в стари, може да се каже дори парцаливи дрехи. 

- Здравейте, казвам се Николай Дамянов, аз съм полицай. Искам да ви задам няколко въпроса. Имате ли представа къде е синът ви, днес не се е явил на работа?

- Нямам никаква представа…

В този момент влиза и другият представител на реда.

- Какво става… -  успява почти да зададе въпроса си той, но изглежда, улавя някакъв сигнал от колегата си и питането му увисва във въздуха.

Без дори да поглеждам към него, продължавам да разпитвам жената.

- Кога го видяхте за последен път?

- Вчера следобед - отговаря тя и забелязвам липсата на поне два предни зъба в устата й.

- По-точно?

- Дойде си към пет часа, не знам откъде. Донесе ми хляб и мляко.

- Колко време остана?

- Малко. Отиде до стаята си. После излезе.

- Каза ли къде отива?

- Не, не ми каза.

- Често ли прекарва нощта навън?

- Откакто си има приятелка, да. Почти всяка вечер.

- Познавате ли приятелката му?

- Не, не я е водил тук.

- А знаете ли как се казва тя?

- Веднъж го чух да говори с нея по телефона - Нина.

- Случайно да знаете къде живее?

- Някъде в квартала, но къде точно, не знам.

Погледнах кварталния.

- Познавам две момичета, които се казват Нина. Едното е отрасло тук, другото живее на квартира. От Русе е.

- Откакто излезе, синът ви обаждал ли се е?

Отрицателно поклащане на главата.

- Някой друг посещавал ли ви е?

- Не.

- Звънял ли е?

- Телефонът звъни, но аз не го вдигам. Мен никой не ме търси.

Преценявам, че жената няма да ми каже нищо, свързано с изчезването на сина й. Изглежда, я е държал съвсем изолирана.

- Може ли да погледна в стаята му?

- Гледайте – казва примирено жената, махвайки с ръка към коридора.

Връщам се натам и влизам във вратата отдясно, която бях забелязал още в началото. Стаята е прилична. Едно легло, покрито със сравнително ново одеяло. До него гардероб. Бюро под прозореца със задължителния компютър. На поставка до тях - уредба и безброй дискове. Две полици на стената с няколко книги. Вглеждам се внимателно – приоритет сред тях имат каратето и други спортни техники. За украса са предпочетени различни сувенири и няколко плаката на банди, които не познавам. Виждам две купи и няколко медала, окачени на тях. Зачитам се – Републикански шампионат по карате. Е, човекът не си е губил времето само по момичета. Под полиците срещу леглото е разположена най-скъпата вещ в стаята – черен лъскав плазмен телевизор. Отварям двете чекмеджета на бюрото. Нищо интересно. Отделям внимание на гардероба. Тук ме изненадва обилното количество прилежно окачени или сгънати по рафтовете дрехи. Толкова не съм имал никога. Поне седем-осем чифта панталони – сини, черни и сиви дънки, и още повече памучни блузки и тениски. Този човек явно е бил маниак, освен че е можел да си го позволи.