по заглавие   по съдържание

Цветелина Петрунова: "Призраци на настоящето"

03.06.2019
Снимка 1

Когато бяхме стигнали до най-далечните предградия и дискът беше свършил, той пушеше поредната си цигара и почти не говорехме. Пуснах го отново.

– Няма ли вече да ме попиташ къде отиваме?

– Няма значение.

Облегнал се беше на вратата от страната си и ме гледаше с цигара ту в уста, ту в ръка.

– Защо спря, да не би да ти дойде акъла в главата?

– Чакам да започне песен, която е подходяща за път.

Запях тихо с Ричард:

 – But you’ve got that spiriiit….shelter meeeeee. Its a crazy world for a mixed up boy and a mixed up giiiirl...

– Ти си напълно луда.

Избрах един сервиз на случаен принцип и влязох сама с колата. Когато приключих вътре, след като бях позабавлявала механиците с рядката си идея за обезобразяване на напълно незаслужаваща това кола и след като ги бях убедила, че клиентът винаги има право, дори когато произвежда непрактични и налудничави концепции, излязох и го заварих покатерен на купчина метални отпадъци. Стоеше с гръб към мен с ръце в джобовете, загледан някъде отвъд малкото си възвишение над малкото си, невидимо за нас царство. Дълго време след това често щях да забелязвам стремежа му да бъде постоянно на по-високо от останалите хора, винаги стъпил на по-горната стълба, на тротоара, на всяко естествено или направено от човека възвишенийце, на всеки случайно захвърлен предмет. Притежаваше рядък и напълно безполезен нюх към неравности, естествено влечение към тях и несъзнателен стремеж да съществува на по-високо, да преодолява плоското.

 Изведнъж ми се стори глупава идеята ми за колата, както много често се случва с всяко импулсивно взето решение, както и с голям процент от внимателно обмислените. Можеше ли да има някакво значение за него какво се случва с колата му? Едва ли щеше да забележи промяната от височинката си, с целия този друг свят в краката си. Сега беше твърде късно корабът да бъде спасяван, но можеше да се опитам да евакуирам пасажерите с минимални психични травми. Колата така или иначе изживяваше последните си безоблачни дни, все някак щях да покрия щетите. Може би не го беше толкова грижа за нея, нищо, че я беше кръстил. Хората постоянно кръщаваха разни предмети. Всички тези страхотно рационални мисли взеха да ме осеняват една след друга постфактум, докато гледах от въображаемата си спасителна лодка със свалена шапка и смесени чувства, под съпровода на тържествено-героична музика, поредния кораб, който бях потопила.

– Измисли ли още думички? – прекъсна трогателната сцена той, вдигнал лице със затворени очи към слънцето.

– Какви думички?

– Към определението за мен, което съчиняваш в главата си откакто си ме срещнала.

Нищо не можех да отговоря на това. Затова стоях зад гърба му и зяпах въображаемите талази на неумолимия океан, погълнал поредното корабче от внушителната ми, вече съвсем подводна флотилия. Понякога се случваше част от тялото ми да вземе решение, независимо от другите. Както сега, главата ми отказа да се вдигне, устата ми си стоеше стисната. В такива моменти винаги успявах да се изумя от самоинициативността и едновременно глупостта на тялото си, чувствах се като пълен идиот, само няколко дни след предишния път, когато си тръгнах по пижама и знаех, че никога няма да се върна отново. 

По обувките му виждах, че се е обърнал към мен и усещах, че ме гледа по топлото място, което погледът му оставяше там, където косата ми се разделяше на път.

– Няма ли да погледнеш произведението си?

Не успях да открия нотки на нищо в гласа му. Не звучеше ядосан, нито много щастлив от това, че колата му вече нямаше покрив. Краката ми решиха да го последват на няколко крачки разстояние и не можех добре да го виждам. Седна на шофьорското място и завъртя ключа.

– Още може да пали... – каза, а аз зяпах лицето му, застанала отстрани до съсипаната кола, за да прочета някаква реакция. Той ме погледна сериозно и безизразно.

– Хайде, или мислиш да оставаш тук?

– Ще ми заемеш ли малко... да платим на хората все пак – изрече устата ми с леко небрежен тон, от който се засрамих, неимоверно скандализирана, и си обещах да не ù проговоря повече и да бъда крайно строга с нея до края на живота си. Знаех, разбира се, че беше права, но подобен тон... Стана ми много горещо, особено на лицето, и през цялото време, докато го чаках да се върне в колата, седях хрисимо настанена на седалката до шофьора, където беше истинското място на всеки провалил се капитан, и се чудех как различни усещания като срам и яд имат напълно еднакво физическо проявление върху лицата на хората и колко тесен диапазон от усещания всъщност могат да изразяват лицата на повечето от тях.

Когато се беше върнал от сервиза, след като беше платил на механиците, и чак когато колата отново беше в движение, кой знае защо му обещах повече да не унищожавам вещите му, да не го гледам, да не го анализирам и да не добавям думички към определението за него, даже да забравя цялото определение. Вместо да мълчи, устата ми беше поела пак някаква глупава инициатива, този път да оправя нещата. Отбелязах си наум да ù напомня по-късно с назидателен тон, че ако иска да продължава да е част от такъв сложен и чуден организъм като тялото ми, ще трябва занапред да съгласува действията си с останалите му части, на първо място с мозъка.

– Е, не е нужно чак да не ме гледаш – каза той съвсем естествено, сякаш обсъждахме трафика и не беше намерил нищо объркващо в кратката ми пледоария. – За останалите неща съм съгласен.

Твърдо решена да не обелвам дума, докато не притежавам отново собствената си уста, се наместих удобно в седалката, която се опита преко сили и въпреки преклонната си възраст да ми се стори по-мека, и затворих очи, за да се порадвам мълчаливо на последното слънце за деня. Може би съвсем малко се бях унесла и когато колата спря, се събудих и зачаках пак да тръгне, за да се опитам да спя отново. Както когато преди много време пътувахме с баба и дядо към село с нощния влак, който спираше по гарите, а аз със стиснати очи чаках да потегли, за да може движението да ме приспи отново. После, задрямала, предчувствах предстоящото спиране и се разбуждах още докато наближавахме следващата гара и през усърдно стиснатите клепачи виждах редуващите се лампи, предшестващи самата спирка, после чувах оглушителните спирачки, тряскането на вратите на вагоните и купетата, изхлузването и поставянето на чанти и куфари в багажниците над седалките, после тишината на очакването да потеглим отново. И точно тази тишина и покой, който във всяка друга ситуация би ме приспал най-добре, в тази ми се струваше непоносим. Тишината и покоя на очакването. 

 

За Цветелина Петрунова

Цветелина Петрунова (1980) е родена и израснала в Перник, преди да се премести в София, за да учи в Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ първо журналистика, а после английска филология. Магистър е по Британска и Американска литература и е защитила магистърска теза върху пиесите на Х. Пинтър.

Преподава английски в Перник и София.  През март 2019  изд. „Скалино“ публикува дебютния ù роман „Призраци на настоящето“.

 

  • Откъс от романа на Цветелина Петрунова "Призраци на настоящето", изд. Скалино 2019
  • Публикува се със съдействието на издателството.

 

Интервю на Ивет Лолова с Цветелина Петрунова в "Диаскоп"

 

Илюстрация в "Диаскоп": ©Георги Чепилев

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.