по заглавие   по съдържание

Александър Сергеевич Пушкин: "Скъперникът рицар"

05.06.2019
Снимка 1

В рубриката "Парите и бъдещето".

Поредица от идеи, предназначени за комикс творби.

 

ВТОРА СЦЕНА

(Подземие)

Баронът

Тъй както млад прахосник чака среща
Със някоя развратница лукава,
Или глупачка, мамена от него,
И аз везден очаквам час да сляза
Във моя зимник с верните сандъци.
О, ден честит! Аз мога вече днес
И в шестия час (непълен още)
Пак да изсипя шепица злато.
Наглед е малко. Но така по-малко
Богатствата растат. Аз четох нейде:
Цар на войниците си повелил
По шепа пръст да носят и да трупат.
И гордо връх се тамо извисил,
Отдето мòгъл веч да вижда царят
И долината – цяла в бели шатри,
И морски шир, де кораби сновели.
И аз тъй носих тука, в моя зимник,
По шепа от привичната ù дан.
Така издигнах хълм, от чийто връх
Да гледам всичко, що е мен подвлатно,
А мен що не е подвластно?... Същ
                                                      Демон,
От тук светът аз мога да редя.
Поискам ли – чертози ще се дигнат;
Рояци нимфи в миг ще се сберат.
Из моите тъй хубави градини.
И музи свойта дан ще носят мен.
И волний гений роб ще да ми стане,
И добродетел, и безсънен труд
От мен награда ще очакват.
Подсвирна ли – и плахо и послушно
Злодейството при мен ще припълзи
Ръката ми да ближе, по очите
Да предугажда моите желания.
Мен всичко е послушно – на нищо аз.
Спокоен съм; Стоя над вси желания,
Аз зная свойта мощ. За мене стига
Това съзнание.
 
(Гледа златото си)
 
                                   На глед е малко,
Ала на колко грижи человешки,
Проклятия, сълзи, молби, измами,
Е то най-тежкия представител!
Тук има стар пендар... Ей, тоз!
Вдивица него ми донесе, но
Половина ден със трите си деца
Под прозора ми на колене плака.
Валеше дъжд, пресекна, почна пак –
Тя – лицемерка – все седи. Аз можех
Да я изгоня, но ми каза нещо,
Че е донесла мъжовий си дълг –
Не иска утре в тюрмата да иде.
А туй? Донесе ми го пък Тибо.
Отде – мошеникът – е него взел?
Откраднал го е или може би
Там на широки друми нощес, в лесът...
Да, всичките сълзи и кръв, и пот,
Проляни за натрупаното тука,
Рекат ли да низвергнат земните недра,
Би станал нов потоп. Във зимника
Удавил бих се аз. Но време е!
 
                        (Иска да отключи сандъка)
 
Кога сандъка сегна да отключам
И жар и трепет ме тогаз обзима,
Не страх, (о,не! От що да се боя?
Със мен е меча мой: ханджарът честен
За мойто злато отговаря), но
Терзай сърцето ми незнайно чувство...
Медиците твърдят, че има хора,
В убийството наслада що намират...
И аз, щом ключа във куфара туря
Изпитвам същото, което те,
Когато умъртвяват човек. Наслада
Примесена с ужас!
 
                                        (Отваря сандъка)
 
                           Ей моето блаженство!
 
                                       (Досипва пари)
 
Елате, стига скитахте в света
Да служите на страсти и на нужди,
Заспете тук сън крепък и спокоен
Кат божества във синеви небесни!...
Аз искам днеска пир да си направя,
Пред всеки мой сандък ще пална свещ
Ще ги разтворя и сред тях възправен
Ще гледам на светналите купчинки.
 
                          (Запалва свещ и разтваря
                          сандъците един след друг)
 
О, аз съм цар!... Какъв вълшебен
                                               блясък!
Аз имам царство мощно и послушно
И то е мойта слава, чест и щастие.
О, аз съм цар!... Но кой ли подир мене
Ще властва тук? Наследникът ли мой?
Безумният и младият прахосник.
Приятел на развратни веселяци!
Щом аз умра и той ще слезе тука,
Под тез спокойни, неми сводове
С тълпа лъстци, придворни алчни.
Той от трупът ми ключа ще открадне
Със смях сандъците ми ще разтвори,
Богатството ми в миг ще се прелей
В атлазени, продупчени джобове.
Той святите съсъди ще разбие,
Калта ще напои с елея царски
Той ще пилее... Но с какво ли право?
Нима аз даром всичко съм спечелил?
Или пък тъй, като играча, който
Подхвърли зара и купчини събира?
Кой знай, какви въздържания горки,
Гнетящи мисли, обуздани страсти,
Всекидневни грижи и нощи без сън
Ми струва то? Или синът ще каже,
Че моето сърце е в мъх обрасло,
Че нямах аз желания, че мен
Не е терзала нивга съвест, - съвест,
Тоз ноктест звяр, сърцето късащ, -
                                                съвест
Неканен гост, дотеглив събеседник,
Заемодавец груб; таз вещица,
Луната що мрачи и гробовете
Тресе и мъртвите от тамо гони!...
Не, с труд и мъка първом спечели,
Че после ще те видя – клетника и аз,
Печеленото с кръв как ще пилееш.
Защо не можех, ах, аз от недостойни очи
Да скриех зимника!... Защо не можех
Пак тук да дойда като бдяща сянка
Да седна на сандъка и да пазя
Като сега богатството от живите!...

 

Превод: С. Дринов

Илюстрация: Валентин Серов, "А.С. Пушкин на пейка в градината", 1899 г.

 

Още по темата А.С. Пушкин в "Диаскоп":

За руската душа и месианизма в "Медният Конник" на А. С. Пушкин II

За руската душа и месианизма в "Медният Конник" на А. С. Пушкин I

Николай Нейчев: ""Руслан и Людмила" на А. С. Пушкин – начало на руския литературен месианизъм" III

Николай Нейчев: ""Руслан И Людмила" на А. С. Пушкин – начало на руския литературен месианизъм" II

Николай Нейчев: ""Руслан И Людмила" на А. С. Пушкин – начало на руския литературен месианизъм" I


 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.