Кристин Юрукова: "Денят на все надежди" - "Тютюнотърговците" V

В рубриката "Четиво с продължение"

►

"Диаскоп" представя новия роман на Кристин Юрукова "Денят на вси надежди" - "Тютюнотърговците", който, по думите на авторката, е пряко свързан с Пловдив.

Първа част тук

Втора част тук

Трета част тук

Четвърта част тук

Гъльо и Йордан ги съдили по един процес - процеса на тютюневите компании, а Асен и Въльо отдавна били в лагери, пускали ги и ги прибирали, но никой не ги удостоявал с процес, така барем за пред хората, а и да се знаело колко години ще се превъзпитават.

В избената стаичка на Мариола ден и нощ езичето на кандилцето облизвало мрака, та на Радка и на Пенито не им било никога страшно вътре, това пламъче сякаш идвало от една друга страна на светлината, в която не изритвали децата и родителите  им от дома им, в която никой не изчезвал, а децата не били принуждавани публично да се отказват от родителите си. Пред очите на децата Мариола остаряла за дни, не само косата и побеляла, но само след седмица едва се вдигала прегърбена на две от стола, краката и се мъкнели като пречупени едва-едва. Ужасно ги било страх, че след като била станала за седмица на баба, в следващата седмица щели да я намерят умряла. Затова влизали в стаята и след училище винаги двете, хванати за ръка, говорели и нещо една през друга, за да преборели мъртвешката тишина вътре. 

И когато изглеждало, че времената в които Мариола командвала цялата къща заедно с домакинствата на сестрите си и на брат си завинаги си били отишли, ето че един обед, когато се върнали от училище, двете чули удивени гласа и отпреди - гладък и не търпящ откази. "Седнете до мене - говорел гласът, а заедно с него потрепвало и езичето на кандилцето, сякаш той идвал от самото кандилце. Приласкала ги Мариола,  нямало ни следа от отчуждеността и от света, само до преди часове тя била напълно недостъпна, а сега им припомняла весели случки с Йордан и Гъльо и за малко да повярвали, че тя била готова и да се засмее. Разказите и сякаш ги примамвали в другия, вече изживян живот без лишения и насилие, на устата им било да попитат: "А кога ще си идем вкъщи? - и - Какво ли ни е донесъл татко/чичо Йордан от Лондон?", когато тя със свойствения и леко заповеднически маниер се разпоредила: "Вдруги ден с Пенка заминаваме за София, Радка няма как да вмъкнем в залата, още е дете." "Какъв ужас - свило се сърчицето на Пенито, - нима вече не съм дете и трябва да понасям целия кошмар на възрастните?" "А, пък да ви кажа за какво отиваме - ще съдят Йордан и Гъльо. Има толкова работа за вършене - човекът в нея, свикнал винаги да има работа за вършене, сега отново бил сбрал силите си в шепа, макар че самата нея можели да съберат в шепа, така се била стопила. - Ще се молите най-усърдно - така, както аз съм ви учила. Ако искате да им помогнете, ще се молите деня и нощта. Помните ли какво съм ви чела за княз Борис? Като оставя престола на сина си, облича монашеската власеница и по цяла нощ стои на каменния под в църквата на колене и измолва добро бъдеще на страната си. Засега достатъчно е да измолите милост поне за съпруга ми и брат ми. Бог чува най-много децата, че са най-близо до него."

Не можели да си намерят място Пенито и Радка от това откритие - тях, малките, още нищо невидялите и неразбралите, Бог най-първом щял да послуша. Не било лесно да разговаряш с него, преди го били молили за подкрепа за уроците си или да премахне зачервеното им гърло, но никога преди такава отговорност не била кацвала на раменете им. И тук ли бил през цялото време, когато шепнели, много внимавайки да не изпуснат някоя дума? Млад ли бил или стар, какъв да си го представяли? Иди разбери дали не го сърдиш с мърдането на главата си или с бърсането на нослето насред молитва. Разквасвали устните си братовчедките с айряна, който им бъркала Мариола, и наистина следващите дни се надпреварвали кой повече молитви ще кажел наизуст, докато били заедно, а нощес се будели с чувство за вина, че са заспали, вместо да продължат да чукат по портата на Бога.

Когато децата разбрали, че смъртта била отминала Йордан и Гъльо, те сякаш се слепили в съзнанието им от праха им, който оплаквала Мариола преди, отново на живи хора, сетили се и за куклите, с аркансила за мигли им нарисували по едно око, затаили дъх, зачакали кога Йордан и Гъльо щели да се появят и на входната врата на къщата им, за да изрисуват и другото око.

И Йордан, и Гъльо се появили пред двете братовчедки, но на съвсем друга врата, на огромната колкото къща врата на съдебната зала, в която се разпореждала някаква прясно ослепена богиня, с превръзка на очите, "И на нея ли са слагали електрическа каска като на татко?" - питала се Пенито и зачакала тя да се смили над баща и, нали била на неговото дередже - без очи.  

Лицето на Мариола в деня на заминаването им изглеждало така сякаш било загубило цялата си кръв и двете треперели, че нямало да може да стигне до София. Радка прошепнала на Пенито на изпроводяк: "Да не престанеш да се молиш, той и тук, и в чуждия град е все край нас и слуша."

В столицата преспали у госпожа Ветка, и нейният съпруг, комисионер на тютюни, бил в кюпа на съдените, "Ври той в казана на ада , тук на земята" - смешно бърчела носле хазайката им, досущ като рижото си коте, което цяла нощ прескачало креватите и драскало по вратите, "На лош дух се обърна и то горкото, разбира, че нещо нередно става" - извинявала им се Ветка. Наетите от Мариола адвокати били двама, третият бил посочен от държавата, Пенка наблюдавала леля си, докато говорела разпалено пред тях, вадела от лъскавата си кожена чантичка някакви документи и се опитвала да им ги връчи, но и двамата се отбранявали и нищо не искали да вземат. "Лельо - искала да и каже, - не виждаш ли, че те искат час по-скоро да млъкнеш."

Звуците в мраморния съд били чисти и ечащи, Пенито зяпала захласната гладките снаги на колоните, трептящите нишки на зеленикавия мрамор и не можела да се начуди защо в такъв палат не се танцува, а се съдят хората на тъмница и на бесене, бесене като в онази игра на букви - не позна и тази буква, ето вече нарисувах бурето, ето още една буква не позна, слагам клупа на шията на човечето. Щели ли Йордан и Гъльо да улучат правилните думи, за да не закачат клупа на шията им, питала се и изведнъж мраморните извивки на нишите и заприличали на бесилки. Погледът и рекуширал в стената от милиционери, които напомняли великани от приказките, навели се напред, за да ги сграбчат в лапите си. Стъпките им с леля и и с госпожа Ветка дълго кънтели, след като били направени, а вече седнала на дървената, излъскана като дъска за пързаляне пейка, чувала още звука им и звука на бащиния глас, който и обяснявал ходенето си в слепота: "Всеки предмет си има свой звук, той е част от душата му, и предметите си имат души, не само хората, ти какво си мислиш, удрям с тояжката, а душата на камъка или дървото закънти и ми говори."

Мигът на влизането на арестуваните щял да се запечата завинаги в сетивата и, така че и най-леката асоциация и след години била способна да го извика в съзнанието и, това била една от картините, която щяла да я придружава да самия и край, независимо колко време щяло да мине. Спускали се те сякаш от самата нощ, та залитали, те не просто били мачкани от демоните на тази нощ, не, те били смазани, били загубили приличната на човека форма, много повече мязали на тръстики, поклащащи се на ръба на ров. За миг само  мернала лицата им, един миг бил достатъчен, за да усети, че били на другата страна на пропастта, пропаст ги деляла от останалите хора, нямало как да я прекрачат, баща и го бутали като мечка с халка на носа, било ясно, че вече бил без светлинка, напълно , изцяло без очи.

Като светии в ниши се проточили образите на Йордан и Гъльо   в Съдебната палата, Мариола била готова да се закълне, че ги вижда oще преди да ги били довели, везните на Темида като топузите на медния кантар в килера им, висели в залата и улучвали ту единия образ, ту другия, страх я хванало, че могат да продънят стените. На двамата обвинението било за шпионаж, на ти сега фирма, на ти сега тютюн, на ти планове за бъдещето и инициативност.

В хлътналата  изведнъж като в дупка между раменете глава на Мариола се разхождали пак старите мисли. "Защо, Йордане, се върна?" - не секвали гласовете в нея, като през фуния ги чувала. "Щом ти не можеш да стигнеш при мене, Мариола, аз трябваше да дойда при тебе, вече не се траеше, толкова е просто." Мариола вече слушала само тези гласове, не мърдала да не ги прокуди. "Любовта знае само кралските пътища, тя не шикалкави. " "Не е хубаво човек и денем да бълнува, особено пък в такъв момент" - коряла себе си Мариола, но пак се заслушвала жадно в тях, само те били важни от цялото съществуване, за малко да пропуснела присъдата.

Навярно не е прочел достатъчно от марксизма, говорел Гъльо, та затова допуснал някаква грешка навярно, която обаче до ден-днешен не бил установил. Обяснявали покритите му с коричка засъхнала кръв устни, а устните с плътно червило на съдийката Баръмова се изтеглили в подигравателна усмивка. Само миглите му потрепвали над спуснатите му клепачи, когато му четяли присъдата, тогава чак навел напред глава сякаш да стигне риданията на Пенито и жена си, с устрема на обезумели същества те също се устремили напред, но напред била редицата отт желязо на милиционерите, железни пестници и глави, сблъсъкът с тях прокънтял като вятър в ламарина на голо поле. А някакъв  старец улавя пошръклялата Гълъовица и не я пуска крачка повече да направи - "Ние тук сме зрители, не активни участници, не ти ли е ясно? Нали туй малкото гардже трябва да храниш, ей го - хляб иска, къде си хукнала. Да не би да си само ти, я я виж ти нея, каква майка си бе."

В просъница чували гласовете на свидетелите, един анархист с гигантски ръст се опитвал да обясни нещо и шумно го изгонили, някакъв селянин говорел на висок глас за заслугите им за опазване на земеделското движение, ясно било от кого,изведнъж вече всичко вече не изглеждало празно, злокачествено, лъжливо, непоправимо, ето колко хора не се подали на изнудванията на силата, единственото важно нещо за тях между живота и смъртта в този час била истината, удрял по масата прокурорът, пресичал отведнъж, откровено заплашвал, суетели се нещо адвокатите, опитвали някакъв служебен тон, който кой знае колко да не ги ангажирал, жалостивите вопли от залата потънали в суматохата на дадената пауза.

Сякаш сами ослепели, блъскали се Мариола и Пенито в тълпата, търсели изхода, Мариола била обхваната от мисълта, че сега можела да ги нахрани: "Как не им сготвих нещо, години не е ял нищо, приготвено от моите ръце - с мокро от сълзи лице, че и блуза, влачела за ръка малката към близката бакалия, пазаруването било за секунда и пак на бегом с полупарализираните Мариолени нозе и с глухо отекващите и сред мрамора вопли се озовали при милиционерите. Йордан гледал не жена си и детето, погледът му бил закован в амбалажната хартия с хляба и сиренето, личало си, че не можел повече да се сдържа. И те го видели да се нахвърля над храната като гладно животно, него изисканият английски възпитаник, на чиято трапеза някога порцелана бил от Майсен, а приборите от сребро, да я разкъсва с беззъбата си уста, слюнки да хвърчат от устата му. Когато съдът влезнал, всички скочили прави, само той още дъвчел, надвесен над мазната хартия, наложело се със сила да го издърпат нагоре. Цялата зала била на крак - четели присъдите. В миг Йордан се превърнал в Божи образ, щял да бъде обесен, щял да виси с разлюлени крака над множеството, въпиющо смърт и вече всичко щяло да бъде от законно по-законно. На Гъльо отредили двадесет години. "Ох, боже - чула Пенито леля си да изохква, съзряла я с крайчеца на дясното си око да се изправя и да рухва като покосена, само че в този миг тя нямала време за нея, скъпоценното време изтичало, последни минути, съзнанието за това я изстреляло напред, напред през тълпата милиционери, през невидимата пропаст, никога после не можела да обясни как стигнала до чичо си Йордан, как намерила прегръдките му през мъжките гърбове и защо не към баща си, а към него се устремила, всъщност ясно било защо - него смъртника се опитвала да опази с детското си телце от прогласената вече, веднъж и завинаги, смърт.

Една глутница мъже и едно полудете, прилепнало с малкото си сърчице до смъртника. Сърчицето туптяло върху тялото му, умаляло от болка, пламъкът му прогорил дрипата на затворническата дреха. Отдръпнали го с плесници, но то имало усещането, че с него се била отделила и кожата на Йордан, залепнала здраво за телцето му, една такава цяла покрита с кървави корички кожа. Къде да я скътало освен пак в сърцето си? Колко ли можело да понесе едно детско сърце? Но дори и едно дете можело да допринесе да не се загубила светлината на един екзекутиран, то я приютило на най-надеждното място в себе си – в сърцето. 

Когато ги извеждали Йордан пак не се обърнал към близките си, Гъльо нямал очи, за да ги види, Йордан пък сякаш бил останал без памет от бой. Спорел нещо Йордан с милиционерите, карал се - не за смъртната присъда, а заради храната, която му били отмъкнали. За последно ръцете му били протегнати към амбалажната хартия с мазните петна, в която като птиче в гнездо се подавал гърбът на хляба.

Човешка кръв се леела по стълбите на Съдебната палата, на потоци шуртяла, там горе на жертвеника била и главата на Слепия оратор, пак речи произнасяла, който имал уши, да ги чуел, не се обръщала към близките си, не се обръщала към никого, не се въртяла към бледия светлик, защото с електрическата каска и светликът станал на пепел. Не потрепвала главата да не се разлетят мълниите от инквизициите над невинни хора, нека трошали само нея, но да не навредял на друг с тях.

Вън небето се било стоварило върху земята, когато извеждали осъдените, а леещата им се кръв разяждала сякаш основите на самата сграда, че изглеждало - а-ха и тя ще рухне.

В следващите дни Мариола се опитвала да проникне до представителя на английската фирма, в чиято полза трябвало да са шпионирали Йордан и Гъльо, уж бил тук в България, но за тях го нямало, вардачите му ли не ги допуснали, представителят ли бил подлец или това било решението на управляващите фирмата - да не се влиза в конфликт с комунистите, ръководещи страната, така и не разбрали. "Навярно се гласят и нататък да търгуват с комунистите, затова хора като нас ще са им пречка" - обсъждала Мариола по-нататъшните си действия със сестрите си, но от Пенито нищо не криели. Ровела Мариола из бюра и сандъци, само да съберяла научните трудове на мъжа си за обработката на тютюните и за харманите тютюн, които правели производството им така уникално и търсено, да ги представела там най-горе в държавата, не можело да не се намери поне един човек, който да не кажел: “Такъв акъл не ни е излишен, ще си го запазим за после, щото с комунизъм и без комунизъм нали България трябва да я има.” Най-сетне документите и патентите легнали усмирено върху лъскавия орех на бюрото, но вместо да бъдат представени някъде, отгоре им клюмнала Мариолената глава – на Йордан вече документи не трябвали, екзекуцията била извършена по всички правила на конспирацията, така че и последна прошка им била отказана.

Пенито понесла тавата с житото към гробищата, чак когато единият им адвокат съобщил, че в съдебната книга било отразено изпълнението на присъдата, поклащала се пред очите и  рохкавата пирамидка на житото, покрита с целофан да не се цапа, и на всяка крачка обвинявала този свят, който не оставал децата да изживеят  детството си, а юношите - юношеството си, не искала тя и братовчедка и Рада да участва в самотния им поход към гробището пред очите на враждебния град, където не ги чакал дори и гроб. Леля и Мариола се опитвала чрез отец Горазд да узнае кой ги е изповядал и дали не са оставили предсмъртното си послание. "Навярно са облекли някой милиционер в расо - отговорил приближеният на Йордан свещеник, - сред свещениците няма духовник, когото да са викали в затвора." Между избухванията  на плачовете Пенито и Радка чули виковете на гаргите, сякаш воплите идвали от самото небе.

На връщане било вече  тъмно като в рог, на Пенито и Рада им се струвало, че виждали наклякалото в подножието на Сините планини българско племе, насъсканите българи срещу други българи, готови месата им да ръфат, чудели се защо все така безпристрастно луната осветявала кубчетата на къщите и топките и вретената на дървесните корони, как тя не се разтресла от толкова мъка. Пред мазето  на новия им дом се спрели за момент и спорели - нова ли била луната или стара. Пенито твърдяла, че ако издутината на сърпчето била като на "Р" то , то луната била зараждаща се, нова, ако издутината била обърната на срещуположната страна - значи била вече стара, отиваща си. Замълчали за миг, зяпали удивени лъскавото от лунната светлина небе - как там някъде между старата и новата луна били изтекли толкова много животи, къде се били скрили и как можело да се стигне дотам.

Пак почукали на вратата им милиционери, носели личните вещи на екзекутирания, в шепите на Мариола се отронили халката и часовникът му – все така загадъчни и сияйни, сякаш нищо не се било случило. “Кажете ми къде е погребан, един ден искам да лежа до него” – държала се вече съвсем като луда Мариола, влачела се по пода, опитвала се да се вкопчи в шинелите на мъжете, жално било да гледаш на какви ли не унижения била готова, за да получи трупа на мъжа си, за да го погребе.

Когато позатихнала, изхлузила халката си и сложила неговата: “Аз оставам, защото няма как да си замина при него, Господ е отредил друго. Един ден да ме погребете с неговата халка, а дотогава – непременно ще го открия, интуицията ми затова поне ще стигне.”

Пенито и Радка така се снишили да не и пречат на мъката, че почти се слели със стените на мазето. Уплашени наблюдавали стрелките на часовника, който все така си лежал в отворената шепа на неподвижната Мариола, стрелките му не се движели, все едно и също време показвал, нищо го гледали час, два, седмици. Часовникът бил този от портрета и показвал същия час от портрета – 12 без 5. “Него времето вече не го лови” – прошепнала Мариола. Дни и нощи го съзерцавала тя с разкривена уста, чак след месец събрала кураж да отвори капаците му, за да стигнела до вътрешността му, там щели или да бъдат гравирани имената им с Йордан, заедно с думата “Лондон”, която за тях със съпруга и означавала толкова много – градът-пристан, градът – любов, и годината “1924”, или пък нямало да има нищо. Това нищо щяло да изначава най-хубавото, което можело да и се случи – тогава часовникът нямало да е Йордановият и значи Йордан нямало да е вече екзекутиран, щял да диша нейде, макар и отделен от нея. Най-сетне кожата на показалеца и се впуснала да изследва повърхността на вътрешния капак и там открила първо годината, в която го били купили в едно магазинче, в което можело да се купят червени и сини корали, големи колкото еленови рога.

От този ден като на кръст била разпъната Мариола върху този циферблат, кожата и, не ризата и се ветреела и тя вече никога нямало да бъде предишната Мариола, тази била сякаш в безсъзнание и можела да следва само спомените си. Тя седяла мраморна и бездиханна в кресло на върха на склада, в който било мазето им-новият им приют, като духало, завивали я с одеяло, като валяло, разтваряли над главата и чадър, който закрепвали на една стойка. Цялата била пропукана от корените на Йордан в нея, които сякаш невидима ръка се опитвала да изскубне от тялото и. “Ако някой успее да изскубне дървото на Йордан от нея, сърцето и ще се е пукнало” – мислела си Радка и били безутешни двете с Пенито. А Мариола говорела и несвястни работи: “Ето, вятърът извива тревите по посоката на Централни гробища, да знаете, там лежи моят Йордан, може да е да опълченците, то там му е и мястото.”

край

Илюстрация: © Георги Чепилев