по заглавие   по съдържание

Митрополит Иларион: Пламъкът от Хилендар

17.06.2019
Снимка 1

Драматизирана повест в 12 картини

Отец Паисий, този пръв народен будител от епохата на тъмното робство, не само показа на българския народ какъв е бил в миналото и какъв е в момента (когато се появи през 1762 г. малката му книжка). Но и посочва редица народни качества, които жестоко бичува, или пък издига като високи, като такива, които трябва да будят у него съзнанието на човешко достойнство и превъзходство пред чужденци. Отец Паисий постави ред задачи на българския народ и с пламенно чувство го призова към тяхното решение. Той отбелязва, че известна част от българите се срамуват от своя произход. Те лесно се освобождават от връзките си с народа и приемат чуждо име само поради това, че чужденците са по-образовани, по-богати, а българите – прости. Според него, по-високо стои незлобивата простота, откритият характер, гостоприемството, искреността на българите, отколкото чуждестранната „мъдрост” и „политичност”. С рядка прозорливост Паисий обгръща най-важните идеи, които могат да създадат умствено движение сред българския народ и да го извадят от тежкото му положение и ги напоява с такова пламенно чувство, което е в състояние да засрами, да разтърси, да събуди и да запали душата, за да е насочи към дейност.

 От редакция „Диаскоп”

Вместо предговор

Тази повест, представляваща исторически видения из живота през петвековното робство, разкрива родолюбивите чувства на преподобния Отец Паисий Хилендарски в съгласие с вярата, религиозните му стремежи и вълнения според неговата „История славянобългарская о народехъ и о царехъ и святихъ болгарскихъ”, завършена през 1762 г. Тя е съобразена с историческите събития по онова време – средата на XVIII век.

Историческите лица, живели по онова време, поменати в повестта, са:

Преп. Отец Паисий Хилендарски – съставител на историята.

Йеромонах Лаврентий – роден брат на преп. Отец Паисий – монах в Хилендарския манастир, дето бил игумен след игуменството на преп. Отец Паисий в 1761 г.

Поп Стойко Владиславов – свещеник и учител в Котел, сетне в 1794 г. става Врачански митроплит Софроний, направил първия препис на Паисиевата история през 1765 г.

Дойно Граматик – народен учител, направил Еленския препис на Паисиевата история, завършен на 10 март 1784 г. Той учителствувал в килийното училище в Елена, което селище наред с другите балкански села, заемащи стратегическо положение за охраняване проходите, е било с по-голяма самостоятелност и затова там отрано е имало килийно училище.

 Близко до вероятността е преп. Отец Паисий след посещението си в Котел да е бил и в съседното селище Елена, където е имало Светогорски, и то на Хилендарския манастир метох, при който монаси таксидиоти постоянно са прихождали. Някои от духовниците при метоха са били и учители в килийното училище.

Елена е родно място на йеромонах Йосиф Брадати, възторжен дамаскинар и вдъхновител на преп. Отец Паисий. Йеромонах Йосиф Брадати първоначално е бил свещеник в Елена под името поп Слав. Като овдовял, отишъл в Рилския манастир, където като монах получил името Йосиф. Оттам, според едно еленско предание, като съзрял в новодошлия послушник в манастира Паисий изключителни дарования и в подсилване неговия стремеж за духовен подвиг и родолюбива дейност, го насочил вероятно и по негово желание към Света гора, и то в Хилендарския манастир, защото там той имал познати духовници, идващи в Елена, на които ще го е препоръчал.

В подкрепа на всичко това е и едно предание в оня край, а именно, че преп. Паисий Хилендарски завършил живота си в манастир между две реки. Такъв манастир е бил някогашният, сега възстановен, Марянски манастир, по пътя между Котел и Елена. Има предание, че в същия манастир св. цар Борис, покръстителят, е завършил живота си.

Угнетен, измъчен от тежкото робство, българският народ и по онова време през XVIII век., макар и да губел народностното си съзнание, е хранел надежди да види свобода.

Международната политическа обстановка благоприятствала подсилването на тези надежди.

През XVI в. руският владетел Иван Грозни, като присъединил към своите земи областта, в която са живели прабългарите – волжкокамските българи, почнал да се нарича и „княз болгарски”. А когато се провъзгласил за цар, тази надежда още повече се подсилила; и както в Русия, тъй и по Балканите почнали да го поменуват по църквите. Тогава само Русия от славянските страни била свободна.

Политическите отношения между Русия и Турция по онова време били натегнати. Императрица Екатерина II  (1762 – 1792) изпратила сред поробените народи емисари, между които Коразин – българин на Руска служба – да разпространяват едно политическо възвание, в което чрез война се е обещавало освобождение.

 Султан Мустафа III (1717 – 1774) обявил война на Русия. И руските войски победоносно се спуснали надолу.

Всичко това подхранвало надеждите за освобождение, които нашият народ прикрито изказвал с изветната фраза „Дядо Иван ще дойде”.

Избраната форма на произведението – разказ, преплетен с исторически видения, както   и високо патриотичното съдържание наложиха и малко необичайното смесване на жанровете – поетична реч и проза.

Желателно е читателите на тая повест да подхранят почитта си към народните будители и към всички, които според своите възможности са служили и допринесли за доброто на църква, род и родина.

От автора

(следва)

Из „Пламъкът на Хилендар” (Издателство „Пик”, Велико Търново, 1999 г.)