по заглавие   по съдържание

Ангел Иванов: "Техническа проверка" – диалог между святото и светското

24.06.2019
Снимка 1

Разговор на Ивет Лолова с Ангел Иванов по повод неговата книга "Техническа проверка", изд. "Скалино", 2018.

 

В историите на Ангел Иванов, събрани в дебютната му книга „Техническа проверка“ (изд. „Скалино“, 2018) съвсем леко, естествено и ненатрапчиво християнската вяра, молитви и канони се промушват и почти невидимо се отпечатват в делничното, в градското, в съвременния ни свят. Земното гледа към небесното, а небесата се оглеждат в човешката земя. Толкова много въпроси имам в главата си, но избирам да задам само няколко от тях на Ангел Иванов. Останалите – друг път. Само ще кажа още, че мечтая когато се извършва годишната техническа проверка на сигнала за тревога това да ни напомни да проверим имаме ли достатъчно любов у себе си. 

Ивет Лолова

 

Как се чувства един автор, когато първата му книга е спечелила най-важната и може би единствена награда за дебют в България още от 70-е години на миналия век?

Чувствам се благодарен и с вменена отговорност да защитя това признание занапред. Дълго време не си вярвах и затова смея да твърдя, че този сборник се забави. А може би излезе точно навреме, знам ли!? Наградата и прочитът на журито и публиката все пак ми показват, че ако не друго, книгата не е провал. А аз като повечето хора се страхувам от провала. Но повече от това се страхувам от посредствеността. Е, мога да кажа и изповядам, че тази книга не е посредствена. Не е и изключителна, но е такава, че да спя спокойно. Иначе „Южна Пролет“ в Хасково е много особено и радостно преживяване. Възхищавам се на местната културна общност, която тихо и усилно прави конкурса вече почти половин век, далече от публичните полета и прожектори. И в същото време всички в литературата хранят уважение към това отличие.

Един от разказите, включени в тази книга, тази година ти донесе и наградата „Рашко Сугарев“ за публикуван разказ. На кого би искал да благодариш още веднъж, защото сигурно вече си го направил?

Не спирам да благодаря на Добрия и Милостив Господ Иисус Христос. Още – на жури и читатели. На моето издателство – „Скалино“. На писателя Деян Енев, който ме насърчи и ми помогна с подреждането на разказите в целия сборник, като ясно ми показа кои от тях цени най-много, на редактора на поредицата с разкази на издателството Богдана Тепавичарова, която първа ги прочете.  На моето семейство и на моите приятели, които още преди да изпратя този разказ за конкурса „Рашко Сугарев“ ми дадоха да разбера, че го считат за най-силния в книгата.

Във видео интервю за „Читалнята“ казваш, че си писал разказите в продължение на 12 години. Това е написано и на задната корица на книгата ти. Въпреки това всички звучат еднинно. Имаше ли план за сборника още в началото или общата идея дойде по-късно?

През тези години трупах материал, но в последната година написах, смятам, най-добрите си неща. И се появиха тези спояващи нишки. Например „Щом любов нямам, нищо не съм“ – казаното от св. ап. Павел на коринтяните, което се среща на няколко места като финал на различни сюжети и конфликти.

За общия дух на текстовете, за това да не са механичен сбор, а да притежават цялост и дори вътрешна драматургия помежду си, основната заслуга е на Деян Енев. Освен че ги чете съвестно и редакторски, той ги и подреди. Така сега има една рамка на Вярата: в началото, в първите текстове е „ахването“ пред нейното чудо, намирането на бисера; после има едно противоречиво търсене на потвърждаването и препотвърждаването, падане и ставане, нараняваме себе си, ближния и дори Бога. Тук са и старите ми текстове. По особен начин печатът на Вярата се открива и в тях. Отново онова разтерзано търсене на смисъла отвъд привидностите. Накрая има упокояване – пристигане у дома (досущ като в началото), сваляне на доспехите, крайностите са примирени, а мирът е осъзнат като дар.

Хрумва ми, че структурата на книгата може да се опише пространствено като пристигане в притвора –  следва корабът на храма в бурното море – и полагането на себе си пред олтара със съзнание за Тайната отвъд него.

Но преди всичко тази книга изследва процеси, случване, затова казвам, че е за пътя към Пътя, за крачещия между физическото и духовното човек. Тези категории едновременно са начална и крайна дестинация, но и постоянно са от двете страни на крачещия като възможни избори. Как ги срещаме в себе си? Как ги примиряваме? Как ги опитомяваме, за да не бъдат разкъсващи се зверове, а мъдри кротки песове? Или както прекрасната писателка Евелина Митева удачно написа, че сборникът е някъде там „между Слънчев бряг и Света гора“. Книгата е за порастването, момчето става мъж, за съзряването и осъзнаването.

Мислиш ли, че някои читатели ще се стреснат от присъствието на жаргон до  църковни термини и библейска лексика? Как реши да събереш в един сборник съвременни градски разкази и такива с християнска тематика?

Когато събирахме финално текстовете, пред мен стоеше дилемата дали да не обера по-ранните. Там именно са неологизмите и цинизмите и ърбан говоренето. Дори няколко човека – писатели и авторитети за мен – ми препоръчваха да го направя. Но аз седнах и помислих и не го направих. Смятам, че така е редно, така е по-честно и автентично. А и през тази плоскост, на езика и говоренето, още веднъж исках да прокарам идеята за човешката противоречивост, за пропадането в материалното и телесното.

Честно казано, днес бих обрал някои неща, но занапред ще се въздържам от тях, обещал съм си го. Просто явно имаше нужда да изтече дух, кръв и мътилка. Но, да, неудобно ми е малко, когато давам книгата на мои църковни приятели, духовници дори. По подобен начин се чувствам, когато отивам и на Изповед.

Как избра заглавието „Техническа проверка“ (според мен знаково и най-подходящо) и имаше ли други варианти?

Имаше и други варианти, но в крайна сметка се спряхме на въпросното заглавие. Харесва ми тази невпечатляваща машинна метафора. Как уж през привидното назоваване на техническото, на чарковете и апаратите, на дехуманизираното, всъщност избуява дълбоко човешкото. Така се казва и първият програмен свръхкъс разказ в книгата. В него един мъж се завръща на старото си работно място чрез измама, за да предупреди хората за истинско бедствие. Това не е Техническа проверка. Това не е шега. Когато се проверяват машините, тяхната изправност, той изкрещява последната спасителна истина на Човечеството - urbi et orbi - в града и по света:

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ НИЩО НЕ СЪМ!

В много от  историите личи журналистическия ти подход, което им придава документалност. Като че ли всички герои си „преписал“ от живота. Така ли е наистина?

Обичам документалната проза и литературната журналистика – репортажите „по телеграфа“ на Хемингуей, Хънтър Томпсън, Гонзо журналистиката. В съвременната ни литература такива са Димитър Кенаров и Капка Касабова например. Част от текстовете в сборника са очерци (или фийчъри). Може би влияе и журналистическото ми образование. Много от героите са реални и присъстват с имената си – например Любчо и Шомпълманиачето са мои приятели. Бездомникът Андрей, който е герой в два текста, включително в наградения с „Рашко Сугарев“ разказ „Добрият християнин“, също е с истинското си име. Голямата част от историите стъпват в реалността, но са допълнително охудожествени и стилизирани. Вярвам в това писане. Разбира се, има и истории-инвенции, изцяло измислени. Но сякаш още не съм достатъчно добър в това. Надявам се да стана.

Имаш няколко пътеписа за пътуване в Израел. Според теб „религиозният туризъм“ не е ли оксиморон?

Именно защото е оксиморон, аз предпочитам думата и преживяването „поклонничество“. Всъщност въпросният разказ „Назарет“ е точно за това – конфликта между светско и свещено. Знаеш ли, аз дълги години пътувах безцелно, шляех се, пътувах заради самото пътуване. В последните две-три години съм се кротнал и ако все пак потегля – правя го, за да се поклоня, а не да крача. Опитвам се не просто да преминавам, а да оставам. И да оставям – да полагам поклон, молитви, а някой път и сълзи пред светините и пред Онзи, който ги е осветил. И да давам повече време не на местата, а на хората в тях. Безразборното пътуване е празно правене на нищо, пънк и самолюбие – на мен да ми е готино, а другите кучета ги яли. Това го има 1:1 като реплика в друг разказ.

От твоя личен опит и от опита на героите ти може ли да има мирно съвместно съществуване между „бургера и иконата“?

Разбирам, че този разказ те е провокирал, за което много се радвам. Разбира се, че между тяло и дух може да има мирно съжителство. Ще възкръснем в телата си, макар и вече нетленни. Богомилството, което казва, че физическият свят е творение на дявола, е ерес. Бог е направил всичко добро и красиво, но ние сме го извратили с първородния грях и с последващите и досега глупости, които правим. Но поначало няма нищо лошо в бургера. Има лошо в преяждането и чревоугодието. Няма лошо в употребата, има в злоупотребата. С нож можеш да нарежеш хляб и да нахраниш беден и гладен човек, но можеш и да го убиеш. Същото е и с телевизията, интернет и всичко останало.

Казваш за Данчо – един от героите ти - че освен ЦСКА, другото, което го вдига до открития космос, е театърът. Теб какво те вдига до небесата?

Театралният журналист Йордан Георгиев, или Данчо, е изключителен човек и аз съм благодарен за познанството ни. Даже скоро гледах невероятния филм „Щастливият Ладзаро“ с награда за сценарий от Кан и се сетих за него. Тотален в добронамереността си. Мъдър като змия и незлоблив като гълъб. Мен до открития космос ме вдигат тъкмо такива хора.

Какви нови литературни планове са въртят сега в главата ти?

Пишат ми се още разкази и го правя. Пишат ми се християнски есета. Пише ми се документална проза. Още не смея да посегна към романовото начало, но имам идеи в тази посока. Трябва да изям още бял хляб. По-скоро обаче бих преминал първо през преходните, „средни“ форми между разказа и романа – новела и повест. Ще видим.

Според теб коя е формулата на успеха в литературата? Ако този въпрос ти зададат по-млади от теб писатели, какво би им отговорил?

Не бих им го казал от някаква висока катедра на опитност и прочее, защото ще звучи недостоверно и дори нелепо. А и не знам какво е „успех“. По-скоро бих им споделил в приятелски разговор, че не знам  такава формула, а мога само да предполагам как е редно да се пише: едновременно спонтанно и осмислено; импровизацията да е подготвена, култивирана, рафинирана; да се пише честно и човешки; да не търсят популярните форми, популярното писане – онова, което е продукт на диктата на пазара и въздишките на момичетата или момчетата. Колкото и странно и рекламно да звучи – да бъдат верни на себе си и собствените си вътрешни основания.

 

Фото: Димитър Радев. Снимката е правена специално за "Диаскоп" и не е предоставяна другаде.

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.