Ружа Маринска: "Добри Добрев (1898-1973)" - монография за художника по повод 120 години от неговото рождение

„От рисуването за мен по-голяма наслада няма.

Струва ми се, че само когато рисувам, тогава живея”.

                Добри Добри, из дневника на художника, 28 януари 1920 г.

►

Погледът към миналото винаги се случва днес и задължително крие бъдещи проекции. Насочване на вниманието към едно творческо дело от предишна епоха, желанието да го осмислим по-дълбоко, неизбежно предполага някакво пренареждане в скалата от ценности и установени йерархии. Носи със себе си възможност за открития, нови акценти и ракурси.

120-годишнината от рождението на Добри Добрев ни поставя именно пред такава задача. Представителна фигура в движението за родно изкуство, определящо българската култура между двете световни войни, той не е сред забравените имена. Но споменаването му все върви с някаква регионална окраска, свързва се с родния му град Сливен. Без да подценявам тази привързаност към корените, съм убедена, че неговото изкуство повдига по-широк кръг въпроси, които далечната дистанция изявява и налага. Качествата на неговата живопис заслужават вписването му в най-високия национален регистър, а подчертано личният му почерк и своеобразната му индивидуалност със сигурност обогатяват панорамата на изкуството ни от този период. Неговото разбиране за битовата композиция има неповторими нюанси и визуални въплъщения. А продължителното му присъствие в две културни пространства ни кара да видим по-сложно и многозначно отношението между родното и чуждото с техните взаимни прониквания и отражения. Времето винаги работи за истината. Изважда на преден план пренебрегвани страни, в търсене на същината осветлява значението на други.

С този свой труд правя опит да прочета изкуството на Добри Добрев в контекста на българската и европейската живопис, да го представя в неговата цялост, в реалната му значимост и значителност за нашата пластическа култура.

Началото на неговия житейски път и на неговото пробуждане като художник трябва да търсим в Сливен, в съхранената там патриархална среда с всички нейни особености, добродетели и ограничености. За първи път той вижда света в Клуцохор, един от старите квартали на града. Първороден син в благочестиво семейство, от малък той е обграден с обич. Навярно това обяснява неизменния му сантимент към родните места и спомените за детството. Сам той най-хубаво го казва: „Струва ми се, че всеки художник, поет или писател някак си подсъзнателно е свързан с всичко онова, което е изживял като дете. Творчеството на всеки художник е издигнато почти изключително върху всички преживявания, чувства, радости, скърби, които е получил като дете. Навикнали сме да си представяме света и нещата (външно и вътрешно) според понятията, които сме си създали за тях в детинството. И каквото и да видим, каквото и да възприемем, то е под влиянието на това, което сме преживели като деца. Творецът художник нищо ново не създава като чувство, той изразява докрай това, което го е затрогнало още в ранни години. Той асимилира, префинва, шлифова, гради само въз основа на туй, което от рано се е вдълбало в душата му. Оттук произлиза тази притегателна сила към родното”. Така Добрев пише в запазен ръкопис от началото на 1926 година след завръщането си от Прага.

Един богат и щастливо съхранен архив в семейството на художника позволява да се запознаем по-добре с интимни страни от неговото съзряване. Тук са първите му опити в рисуването, датирани 1912 година, подписани Добри Иванов (по бащиното име). Те говорят за вродена наблюдателност и безспорно са изблик на естествена дарба. Сред тях има малки акварелни пейзажи и маслени работи, по всяка вероятност копия на харесани образци. Интерес представляват множеството моливни портрети на бележити личности, които очертават кръгозора на будния юноша. Шестнайсетгодишен, той рисува с акварел и свой автопортрет, който очарова със събуденото вече самочувствие, съчетано с непринуденост и живост. Изключително ценен е и дневникът на Добри Добрев, който той води като юнкер във Военното училище в София. От страниците му, изписани акуратно със ситен почерк, ние не просто научаваме как са текли дните му там, а и какво го е вълнувало и изобщо как е възприемал нещата. А също тъй разбираме, че чувството му за призвание се развива и задълбочава. Става ясно, че прави портрети на свои преподаватели в училището и среща признание за таланта си. Запазени тушови рисунки убеждават в сигурната му ръка. Занятията във Военното училище не му пречат във всеки свободен момент да се отдава на любимото рисуване. На 3 август 1919 година отбелязва в дневника си: „Рисувам не много, но доста усилено. Имам вече около 50 хубави пейзажа. Занимавам се и с портрети. Сам чувствам и виждам, че напредвам в акварелния пейзаж”. Описва и впечатленията си от изложбите, които е видял в София – на Никола Петров, Борис Денев, Стефан Иванов. Забелязваме също така как емоционално реагира на природните картини. Той ги вижда с очите на художник.

Затова не бива да се учудваме, че когато се връща в бащиния дом след получаване на зрелостното свидетелство той твърдо е решен да продължи образованието си в художествена академия. В Сливен той взема участие в общата изложба наред с утвърдените местни художници и излага, както сам пише в дневника си, 200 работи. Нека не пропуснем да отбележим и подкрепата, която получава от Йосиф Цобел (1881 – след 1926) – една интересна фигура в сливенското общество, за която си спомня и Константин Константинов в своите знаменити мемоари „Път през годините”. Отдавна приети като класика в българската есеистика, те възкресяват атмосферата на стария Сливен от края на XIX и началото на XX век с нейната пъстрота, нрави и типове. Цобел принадлежи към онази забележителна плеяда чехи в следосвобожденска България, на която дължим израстването си като културен народ. Художник и цигулар, той учи децата в сливенските гимназии на рисуване и немски език, организира и ръководи оркестри, а карикатурите му събират и веселят публиката.  Нему е съдено да изиграе роля и в определяне пътя на Добри Добрев. Той го поощрява и препоръчва да замине за Прага, за да учи там в Художествената академия. Впрочем младият Добрев сам е избрал попрището си. В своя дневник от 28 януари 1920 година той записва: „От рисуването за мен по-голяма наслада няма. Струва ми се, че само когато рисувам, тогава живея”.

Преизпълнен с надежди и очаквания, есента на 1920 година Добри Добрев пристига в столицата на новообразуваната свободна Чехословакия. Прага, признат художествен център, един от най-красивите европейски градове, омагьосва младия българин. Той я възприема като „чудна приказка”. Нейната старинна архитектура, традицията, която е жива във всичко, го пленява и оставя трайни следи в културата му. Но за изпитите в Академията е закъснял. Затова се записва в архитектурния факултет на Политехниката. Учи и активно използва времето си като изучава старите майстори и копира творбите им в галерия Рудолфинум.

А на следващата година се явява на изпит и е приет направо в трети курс. Изпитната му творба се нарича „Настроение”. И днес тази малка маслена картина, изпълнена върху картон, спира погледа ни и предизвиква възхищение. Тя се отличава от онова, което Добрев е рисувал, предимно от натура, в България. Вижда се, че той много е поел. Мотивът е простичък – момче с шапка свири на дудук в клоните на стара върба. Но както композиционно, така и живописно той го разработва по новому. Чувства се отзвук от сецесионната стилистика, така характерна за чешката школа. Фигурата е взета контражурно, в профил и в тъмно. Четката е свободна, на места мазките са релефни и показват порасналите умения на младия художник. Долу вдясно в далечината погледът ни е привлечен от фино изписан пейзаж. Така още в началото на академичното си образование Добри Добрев заявява своята индивидуалност – избрал е образ поетичен, съзвучен на неговото собствено настроение.

Няколко още камерни пейзажи от Прага са изпълнени в същия дух – водите на Вълтава и готическите кули той рисува в тъмни гами, но с живописни модулации.

Годините в Пражката художествена академия са от изключително значение за Добрев. Негови професори последователно са Якуб Обровски (1882 – 1949), Максимилиан Пирнер (1854 – 1924), Макс Швабински (1873 – 1962) и Войтех Хинайс (1854 – 1925) – все големи имена от старата чешка школа. В тяхното творчество, белязано от кръстосаните влияния на виенския сецесион и символизма няма смисъл да търсим стила на младия българин. Той е от друго поколение. Но те са заложили у него солидна професионална основа. Помогнали са му да овладее живописното  майсторство, да почувства магията на баграта, живота на самата материя. Цял живот той ще ги споменава с признателност, а картините му ще бъдат доказателство за високата марка на школата.

До нас са достигнали няколко картини от студентските години на Добри Добрев. Това са портретни ескизи и няколко пейзажа. Част от тях са с български сюжети. „Стара улица в Сливен”, добре намерена и обединена в колорит връща художника към любимите от детство места.  „Оркестърът на локал „Зора”, в малък издължен в хоризонтал формат, възпроизвежда също известно за сливенци заведение. Музикантите са предадени от художника разпознаваеми по силует в типичната за ресторанта вечерна атмосфера. Едно „Море”, изписано тънко, но свободно, показва диапазона на възможности на младия артист. В тази галерия влизат и серия образи на колеги и познати, всеки от тях намерен в различен психологически и композиционен ключ. Истински съжалявам, че са загубени следите на картината „Адажио”, портрет в интериор на челиста Атанас Гърдев. В онзи момент Добрев е живял в една квартира с Гърдев и други българи, следващи в Пражката консерватория. Свързвали са ги приятелство и любовта към музиката. По описание в този портрет художникът е намерил образа на музиканта с виолончелото в привечерно осветление. Някои от тези творби той показва на съгражданите си в самостоятелна изложба, която урежда в 1923 година.

Сериозното образование, което предлага Пражката художествена академия, привлича и много чужденци. Сред тях – неколцина българи. Георги Христов Рубев (1894 – 1975), също от Сливен е известен преди всичко като пейзажист. Установил се да живее в Чехия, но не прекъснал до края на живота си връзките с родината. Атанас Тасев (1897 – 1991) е живописец със световна кариера, чието изкуство през последните години се представя и у нас. Димо Николов (1898 – 1984), чието творчество заслужава да бъде събрано и изучено, е също с изявени живописни качества. По същото време в Прага специализират завършилите нашата академия Бинка Златарева (1891 – 1972), ученичка на Мърквичка и скулпторът Анастас Дудулов (1892 – 1971), впоследствие професор в Художествената академия в София. В главните книги на Пражката академия открих и името на Православа Стефанова, личност с интересна съдба, за изследване на чието творчество е необходимо да се потрудим. Общуването на Добри Добрев с колегите съотечественици е естествено, а с Георги Рубев и Димо Николов е имал и съвместни изложби.

 През студентските си години той се запознава и с Майстора, който тогава е сключил договор с американския колекционер от чешки произход Джон Крейн и периодично идва в Прага, за да му предаде партидите от изпълнени картини. Той отсяда в хотел „Беранек” и студентите се събират там или в по-широката квартира на Рубев, за да видят работите на Майстора и да го чуят. За Добри Добрев Майстора остава завинаги образец на художник, посветил се на народа си и увековечил го в изкуството си. Оставил ни е и спомен за срещите си с него.

В Прага Добрев не води дневник – и като студент, и при следващия дълъг престой в Чехословакия. Дали ритъмът на живот в чешката столица, многото контакти или нещо друго е причината – не зная. Но като нямаме твърда документална опора търсим други пътища да осветлим живота му там. В някои случаи на помощ идват портретите. Много от неговите модели са видни фигури в обществения и културен живот. Да спомена сред тях композитора Витезслав Новак, проф. Йозеф-Бохуслав Фьорстер, председател на Чешката академия на науките и изкуствата, арх. Йозеф Шкорпил, брат на двамата археолози, толкова заслужили за България. Размишленията около възможните и виртуални пресечни точки на художника с тях в тамошното пространство ни позволяват да се приближим до личността на Добри Добрев и до света, към който той се приобщава в тази европейска среда. Две главни теми привличат вниманието ми в този план – музиката и славянската идея. Струва ми се, че това са силовите линии, определящи полето на междуличностни контакти при Добрев. Те произтичат естествено от неговите собствени интереси и влечения, но също тъй са резултат от стечения на обстоятелства. Музиката. Той пази детски спомен за нейното чудно въздействие. През цялото му творчество тя минава като постоянен мотив. В картините му все ще намерим някой да свири – на кавал, гайда или гъдулка. Приятелството му с музиканти не е случайно. Какво да кажем за срещата с Христина Морфова, която е наистина съдбовна. Преводът на български на тежкия труд на Пол Ландорми „История на музиката” (публикуван във Франция през 1910 година и излязъл на чешки през 1920), въпреки че можем само да гадаем за причината му, е също знак за пристрастието на Добри Добрев към света на звуците. Потвърждават го и многото портрети на хора, свързани с музиката, към които той изпитва влечение.

Силовите линии на това поле се засичат и преплитат с другата тема – славянството. Традиционното за Чехословакия славянофилство, което както добре знаем има такива плодоносни резултати и за нас и нашата култура, се прочита ясно в контактите на Добрев и в нарисуваните от него портрети. Интересно е, че когато описва в спомените си професора Якуб Обровски, когото е и портретирал, той подчертава неговото славянофилство и това, че той се родее с Иречек. Състудентката му Православа Стефанова е балдъза и в Прага живее в дома на Владимир Сис, журналист с огромни заслуги за българската кауза. Сис, нека напомня, през 1919 година основава „Българо-чешката взаимност”, а в 1924 е съосновател на „Чехословашко-българската взаимност”. Тази формация има значение и дълъг живот през годините, а в архива на Добрев се пази членската му карта от същата 1924 година.

В голяма степен това се отнася и за портретите на представители на руската бяла емиграция. Без да разполагам с конкретни данни за връзките на Добри Добрев с тях, не мога да не се изкуша да разсъждавам върху някои възможни траектории на това общуване и дори да си въобразявам някои по-далеч отиващи мисли за хора и съдби, до които художникът се е докосвал. Тук веднага изникват фигурите на писателите Василий Немирович-Данченко и Евгений Чириков. Немирович-Данченко е близък на Христина Морфова, а и в салона на славянофила Топич той е свой човек, както и Чириков, който му дава уроци по руски език. Кога точно Добри Добрев се е запознал с тях не знаем, но през 1930 година той рисува портретите им. Тази връзка впрочем е била предопределена от биографиите на двамата. За тях България е близка страна. Василий Немирович-Данченко е военен кореспондент по време на Руско-турската война 1877-1878 година и в Балканската война 1912. Сред обемното му литературно наследство определено място заема книгата „Година на война 1877 – 1878. Дневник на военния кореспондент”. Той пристига в София и по случай 10-годишнината от основаването на Славянското дружество. Участва в организационния комитет на голямата представителна българска изложба в Прага през 1926 година. Пътят на другия, на неговия сподвижник Евгений Чириков като емигрант минава през София и след това и от Прага той поддържа контактите си с българските литератори. По спомен на очевидец Чириков е голям почитател на таланта на Добри Добрев. А в неговата къща живее вдовицата на писателя Леонид Андреев, която тогава е бавачка на сина на Марина Цветаева по време на нейното известно емигрантско пребиваване в Чехословакия. Кой знае колко още линии могат да се открият, които кръжат около нашия художник. И при неговата отзивчивост, при чувствителността му към човека, при общата му култура няма как да не допуснем, че Добри Добрев е присъствал в това пространство не просто и не само като портретист. А това означава да си представим – на базата на всички тези контакти – действителното богатство на неговата личност, скрито зад тихата му скромност.  

• Откъс от монографията на доц. д-р Ружа Маринска "Добри Добрев (1898-1973)", НБУ 2019 г.
• Публикува се със съдействието на доц. д-р Ружа Маринска.

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.