Бил Морган: Из биографичната книга "I Celebrate Myself: The Somewhat Private Life of Allen Ginsberg"/"Празнувам себе си. Полуличният живот на Алън Гинзбърг"

Превод от английски: Юлияна Тодорова

►

След като прекарва няколко дни в Милано и работи с Пивано по няколко превода, преди да замине за Пиза, Сиена и Флоренция, Алън участва в неголеми четения в книжарници в Неапол и Торино. Той пак пише на Олга Ръдж с молба да му позволи да посети отново Езра Паунд. „Ако за него разговорът е маловажен или труден, ще се радвам да поседим безмълвни или да пея мантри за около час,“ предлага ù Алън. До този момент той вече се е запознал с будисткото действие darshan, когато ученикът седи в краката на учителя, без да говори и се учи, като наблюдава и просто стои с гуруто си. Той осъзнава, че това не е някакво мистично упражнение, а практически начин да „гледаш и разчиташ някого, чиято интелигентност не се възпрепятства от нищо, дишането е спокойно, тялото отпуснато, а психо- физическото състояние е свободно или изпълнено с истинност. Разбира също, че в това няма нищо рационалистично, мистично или мистериозно – това просто е разумно“. Алън се надява да направи същото с Паунд, макар че не е точно в природата му да се учи, като само наблюдава безмълвно.

Олга се съгласява Алън да им отиде на гости за обяд на 23 септември в Рапало, на Лигурско море. Нанда го закарва дотам за целия ден и отново Паунд седи в пълно мълчание по време на целия обяд. Апартаментът му е скромно обзаведен, с гледка към залива, на хълм. Стаята му е огряна от синя светлина, която се отразява от морската вода. Олга бъбри и задава въпроси, а Паунд не проронва и дума, освен когато Олга го подканя и той пита Алън дали не иска да си измие ръцете преди обяда. Иначе почти не промълвя и дума, което напомня малко на Алън за Джулиъс (брата на Питър Орловски) в шизофренното му състояние. На края на посещението Алън изпява своята кришнарска мантра и сутрата Prajnaparamita, което според Нанда малко стряска Паунд. Олга казва, че трябва да му е харесало, иначе би излязъл от стаята. Преди да си тръгнат, Алън, Нанда и Еторе закарват Паунд в едно кафене на брега в Портофино, на около миля разстояние, където прекарват час и пият студен чай. Паунд единствено проронва „не“ от време на време в отговор на безкрайните въпроси на Алън. Той иска да знае дали Паунд някога е пушил марихуана, какво мисли за поезията на Бъроуз или дали иска още студен чай. Алън е убеден, че Паунд осъзнава абсолютно всичко, което се случва около него, защото на обяд, когато Олга го пита конкретно за заглавието на една книга на Пол Морган, която Паунд харесва и поетът отвръща на стегнат, правилен френски “Ouvertala Nuit”. Закарват го обратно при Олга и така посещението приключва.

След около седмица Алън пише на Олга, за да ù благодари за обяда и я пита дали може да ги посети отново, след като се върнат във Венеция през пролетта. Алън е убеден, че с упоритост ще може да накара Паунд да се отпусне и да говори. Олга му отговаря и го кани в къщата им на 22 октомври по обед. Тъй като има цял месец дотогава, Алън може да навакса с преводите и кореспонденцията си. В едно от писмата си той предупреждава Фърлингети, че поради американската намеса във Виетнам отказва да плаща полагащите му се данъци, които отиват за финансиране на армията и войната. Наскоро той е получил съобщение от правителството, в което му се посочва, че данъчните служби ще задържат 182.71 долара, които Алън им дължи, затова той подозира, че може да се опитат да прехвърлят сумата директно върху хонорара му от издателството на Фърлингети и той трябва да го предупреди, в случай, че стане така.

Алън отива във Венеция сам и си намира под наем тиха стая с малко балконче в един пансион зад ъгъла на къщата на Паунд на Calle Querini. Той пристига навреме за обяд, както са го поканили и носи няколко плочи за подарък. Това са „Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band“ на Бийтълс, „Blondeon Blonde” на Боб Дилън, и „Sunshine Superman” на Донован. Изпиват малко вино, Алън изпушва цигара марихуана с кафето, „без това да предизвика някакво внимание“, записва той в дневника си. Дали Олга казва нещо, не е отбелязано. Паунд не говори по време на  обяда,  Алън го поглежда в очите и пита направо, „Е, стари човече, на колко години си?“ Най-накрая Паунд проговаря: „след няколко дни ще стана на 82“. Алън пуска плочите, след това сам пее в продължение на час, преди Паунд да каже още нещо. Старият поет е костелив орех, но Алън е решен да изкопчи още няколко мъдри слова от него, независимо колко трябва да чака.

През следващите седмици Алън се мотае из Венеция, като се опитва да се среща с Паунд възможно по-често. Една вечер отива на концерт на Вивалди в близка църква и няколко пъти обядват заедно навън, когато Олга не желае да готви. Алън открива, че когато задава конкретни въпроси за нещо от “Песните” (“The Cantos”) на Паунд, поетът отговаря накратко. Затова Алън го пита за купела със светена вода, който Паунд споменавa, че се предполага да е отдясно на входа на Сан Марко. Поетът отговаря, че съдът е преместен след написването на поемата. Олга казва на Алън, че от години никой вече не кани Паунд да чете в САЩ и Алън споменава, че може да съдейства за официална покана от университета в Бъфало. Паунд го обезсърчава, като казва, че е „прекалено късно“. Дори и да се изпрати покана, вероятно ще трябва да се притесняват за евентуални политически пречки по пътуването. Отговорите на Паунд са прекалено кратки, но Алън ги възприема като много мъдри и проникновени. Той сглобява казаното от Паунд в кратко заключение: „Каша... моите писания, глупост и невежество отначало до край... намерението не беше добро; всичко, което съм написал, е било случайно, въпреки разглезените ми намерения, занимания с глупави и неважни неща.“ Седмиците, прекарани със стария поет, се описват с няколко сбити фрази. На 82-ия му рожден ден, 30 октомври, Олга кани Алън да му изпее до камината сутрата Prajnaparamita. Паунд седи притихнал. Изглежда тъжен, хапва малко торта и отпива шампанско. Поантата на тези визити идва, когато към края на престоя на Алън в Италия Паунд му казва: „Най-голямата ми грешка бяха глупавите ми еснафски антисемитски предразсъдъци, в края на краищата това опорочи всичко.“ Това изречение поразява Алън, понеже чувства, че Паунд се извинява и като го прави, се опрощава за всички лоши неща, които е казал за евреите през годините в подкрепа на фашистите. Освен през 1954-та, когато Алън за първи път среща Питър Орловски в Сан Франциско, никога повече той не документира толкова подробно в дневниците си така, както го прави за тези няколко седмици с Езра Паунд.

Алън чувства, че е посветил достатъчно време на стария поет и през ноември решава, че присъствието му започва да изморява Езра и Олга. Той минава още веднъж през Верона, за да посети някои от местата, споменати в “Песните“ (“The Cantos”) на Паунд. След това посещава Нанда, която е в болница в Милано за операция на пикочния мехур. Качва се на самолета за Ню Йорк на 15 ноември.

►

Из биографичната книга на Бил Морган “I Celebrate Myself: The Somewhat Private Life of Allen Ginsberg” [„Празнувам себе си. Полуличният живот на Алън Гинзбърг“] (NewYork: Viking, 2006; Penguin Books)

Публикува се със съдействието на Емилия Миразчийска и Юлияна Тодорова.

Първа публикация.

►

За Бил Морган

Бил Морган е американски писател, редактор и художник, известен най-вече с работата си като хроникьор и библиограф на публични личности като Алън Гинсбърг , Лорънс Ферлингети , Абби Хофман и Тимоти Лиъри.

Морган е личен библиограф на Гинсбърг от началото на 80-те години до смъртта на автора от рак през 1997 година. През 20-годишния период на професионални отношения на Морган с Гинсбърг, той остава близо до писателя, изследвайки задълбочено Бийт поколението и неговите ключови фигури.

►

На снимките:

Езра Паунд, Алън Гинзбърг и Фернанда Пивано (италианската преводачка на Гинзбърг) в Рапало (Италия), 23 септември 1967 г. 

Гробът на Езра Паунд на остров Сан Микеле във Венеция.

Плоча, посветена на венецианския престой на Езра Паунд в Кале Куерини.

Нищо не напомня за Олга Ръдж (1895-1996), която е живеела тук, в „скритото им гнездо“ . Само табелка на вратата и анонимен пластмасов бутон.

© Христина Мирчева