Светлозар Игов: "Монолог за два гласа и други стихотворения" - "Там"

скулпторът и моделът

(стилизация по офорт на Пабло Пикасо от 1933)

Ето – сега знаеш всичко. Затова си така дълбока, тъжна и весела. Горчивина е свила гнездо в устните ти, цветя ухаят в тревите на косите ти, вятър сладко се оттича от долините ти, а зад теб е прозрачно и чисто – гънките на планината с трепет се врязват във въздуха.

Още си там, където вече не съм, и трябва отново да те настигам. Но и аз не съм тук. Сега не виждаш: ти гледаш право – така встрани, високо – по-дълбоко от себе си. Очите ти още са мътни от дълбочините и бавно се избистрят, докато почнат да виждат нещата.

Не ме поглеждай тогава. Ще видиш, че съм далече – не проследявай погледа ми, ще видиш своето тяло – студено в мрамора – отчуждено, мое. Така чуждо от теб, че се страхуваш да го гледаш толкова дълго.

Не искаш да бъда там, желаеш ме отново – да тръгна  из сладките лабиринти до щастливата умора – златна ябълка в безкрая им тъмен. Но аз не съм там, виж очите ми – няма я в тях топлата гънка на бедрата ти, нежната чаша на корема – в тях е трепетът на усмивката ми, по-дълбока от тази, която изтриваш от устните ми, бистротата на погледа ми – по-чист от този, който размътваш в прегръдките си.

Мраморът бавно пие топлината ти, нежността на ръцете ми – докато останем съвсем пусти – хладни и съвършени като пепел.

После отново ще ни остави – да слушам смеха ти – звън на монети, златни, безценни – да търсим топлите извори в сладките пещери на нощта. Ще ни остави далеч зад себе си.

Мраморът, тъгуващ по нашата смъртна плът.

16 май 1967, в кафенето, което нарекохме "Два лимона"

монолог за два гласа