по заглавие   по съдържание

Галина Лардева: Поетика на образа/Poetics of the IMAGE - Национални есенни изложби Пловдив 2019

11.09.2019
Снимка 1

01 - 30 септември 2019

Старинен Пловдив

Поетика на образа e проблемен фокус, който представлява максимално широка творческа платформа, свързана с възможностите за произвеждане на художествени значения. Чрез него биха могли да се изразят механизмите, които в своето комплексно сработване задават облика на един визуален образ в неговата веществена, рецептивна и историческа светлина.

Визуалният образ може да се опише като силово поле, което в темпоралните рамки на своето медийно излъчване фиксира определено състояние от даден процес. На крехката и неустойчива територия на това състояние са отпечатани множество следи, в него се пазят проекциите на разнопосочни противодействия като например сблъсъкът между същността и проявлението, неразтворени остатъци от връзки, преноси и прекъсвания.

Поетиката отдавна е напуснала уютното си присъствие в сферата на изкуствата като рецептура на правенето. Изоставила е и широкия чадър на естетиката заради твърде ангажиращата и стесняващата яснота на нейните категории. Днес поетиката блуждае между различни инстанции,между медии и зони, които никога по-рано не са принадлежали на изкуството. Поетиката на образа се явява по необходимост във все по-трудни за дефиниране ситуации – явява се не като арбитражна или класификационна система, не   като авторитетна норма, която да посочва как се държи произведението на изкуството в условия на пълна медийна несигурност, в нестихващата процесуалност на едно вавилонско стълпотворение на образите.

Поетиката на визуалните образи днес може да се мисли като подвижна платформа за свързване и комуникация между визуалните провокации. На практика поетиката решава коя визуална провокация е успяла да се стабилизира макар и за кратко в образ (всеки визуален образ е илюминация на самия себе си) и коя е потънала обратно във визуална тъма. Отдавна вече не произведенията „отиват“ при поетиката като инстанция и норма, а поетиката търси произведенията –  без илюзията, че да може да ги притежава и разполага в систематичните си проекции. В условията на все по-трудното различаване на художественото поетиката изглежда персонална, преносима и конкретна.

Нека все пак надникнем в чантата с инструменти на днешната преносима поетика на образа, колкото и на практика да не е възможно да я открием за миг на едно неподвижно място.

Най-напред перспективата на поетика засяга авторовите намерения, авторовия инструментариум, изразните средства и медии, насочени към изграждането на комплекса на образната цялост. На пръв поглед тук сякаш срещаме някогашната поетика, възприемана като учение за това как се създават произведения на изкуството. Само че тук обхватът на това учение и условията, при които то се провежда, са разширени до невъзможност: всеки участник във визуалната комуникация, независимо от характера на своята производителност на образи, играе едновременно ролята на обучаващ и обучаем в този процес на създаване.

В своята активност човекът опитва да овладее образите и да разполага  с тях, но това не е възможно, защото не е в състояние да излезе от себе си. Образите обитават собственото му тяло, а самият той е изложен на техния непрекъснат поток, резултат е от тяхната постоянно променяща се плетеница, сянка е от техните сенки. Този е единственият общ смисъл   в идеята за произвеждане на образи. Създаването на резултат в плана на човешката идентичност е единствената възможност за това образите да бъдат мислени като последователност. В този смисъл въпросът на някогашната поетика как е създаден (всеки) един образ рефлектира в идентичността на съвременния индивид: от измененията, засягащи всекидневните стереотипни представи и менталните образи, до пространствата в съзнанието, в които като в буферни зони са складирани останките и проекциите на историята на изобразителното изкуство – най-сигурно охраняваните галерии и музеи.

В този план поетиката на образа засяга също наблюдателите – тя отдавна  е и резултат от постиженията на зрителите, които разполагат видяното в хоризонта на своите очаквания и разбиране. В този смисъл поетиката на образа се съдържа в комуникацията между създатели и потребители на образи: „как е направен образът“ разговаря непосредствено с „как е разбран“, по какъв начин и по какви пътища е пренесен в „галериите на съзнанието“.

И тук – в перспективата, отключваща се отвъд комуникацията между създател и възприемател, се създава един особено важен план на образната поетика: този план определя как образът – заключен в продуктивния разговор на създател и възприемател – се разполага в нормата, как работи с традицията.

Този план на поетиката е толкова значим не защото се разгръща „над“ или „отвъд“ творческия диалог на създател и зрител, не защото дава на поетиката институционален израз. Планът на нормата и традицията е толкова важен, защото събира и осмисля останалите планове на поетика, защото без неговата щедро приемаща широта следите от всяка художествена комуникация биха се разпилели.

Участниците

в тазгодишния проект на Национални есенни изложби Пловдив 2019 използват интензивно както различните планове на образната поетика, така и възможностите за комбиниране и сливане между тях.

Диалогичното съвместяване в избора на техника, избора на медия и избора на обект, надградено в поетиката на сюрреалното, налага парадокса като цел в произведенията на Зара Александрова и Зоран Георгиев. Колкото и да е разпознаваема орнаменталната идентичност на техните обекти, в процеса на оттеглянето им от техните непосредствени контексти се произвежда ироничен, странен спрямо всяка разпознаваемост художествен образ. Тази комбинация, която съвместява различни представи за фиксиран образ, като същевременно активира и потиска конкретни детайли в галериите на съзнанието (в случая фолклорна орнаментика), извежда характерния саркастичен концепт в произведенията на авторите.

Още в непосредствения си прочит фотографските изображения на Иглена Русева набелязват два различни пътя за разбирането си: алегорически и метаморфозен. Запечатаният в образа смисъл е  резултат  от  баланса между двата пътя. Но това не е едновременно присъствие на алегорическо и метаморфозно, лесен триумф на релативистичната възможност всеки да вижда каквото предпочита – басня или романс, това е в много по-голяма степен блокада на мисленето за наличието на преки и еднопосочни канали между моделите и образите, образна критика на художествените практики, които използват и поддържат стереотипни решения. По такъв начин фотографските образи-модели имплантират характеристики от различни визуални системи, без обаче да настояват, че между тях е осъществен директен пренос.

Стоян Куцев изследва природата на иконичния знак, изведен от неговата непосредствена функция и информативните му референции. Това дава възможност да се види как образ, който някога е имал еднопосочен дериват, продължава да поддържа активно неговото място дори и в случаите, в които ситуацията на означаване вече не е валидна. Това обаче не изчерпва експеримента и концепта в тези платна. Техният поетологически изказ се открива подчертано именно като живописен потенциал, като пластика и като ново дефиниране на фигуративността – освободена от необходимостта да означава.

Акварелите на Димитър Воденичаров се разполагат в концепцията на един по-различен опит, до известна степен реципрочен на живописния експеримент с иконичното. Те потапят наблюдателя в единството на среда, чиято хомогенност способства за приемането, разширява в максимална степен диапазона на допустимото. В тази „успокояваща“ акварелна среда са интегрирани контекстуално чужди елементи, които в различни фонови среди биха предизвикали контрастно и стъписващо възприятие, но тук те са „разтворени“ между странното и идилично-пасторалното.

Динко Стоев разработва възможностите на една подчертано експресивна поетика, която през времето се е развила до ясна и устойчива иконография.

Елементи от тази поетика са подложени на активна рекомбинация: цветовият контраст и пластика, знаците на неистова напрегнатост, внушенията за драматичен сблъсък, свързани с потопената в неяснота ситуация, фрагментирането и „скриването“ на контекста, оттеглянето на всякакви илюзии за цялост. Същевременно в своята образна самодостатъчност тези платна имат принципно различна иконологическа програма от тази на експресионистичното – основана върху неистовото усилие от живеенето, от конфликта между аза и другите, между персоналната история и перспективата на един тотален разказ за съвременния човек.

Кристина Вътова предприема игра с иконографията на декоративното. Тази игра се открива в позициите на максимално приближеното уподобяване между образа и обекта. Какво се случва с изглеждащите досущ като истински листенца, със заложените в тях значения и функции, когато конвенцията, поделяща изкуствата на изящни и приложни, е извадена от валидност? Какви следи пренасят те със своето отронване от дървото на художническия жест – следи от история на образа или следи от една вечно мимикрираща игра на подобия? Поместването на художествените обекти в съзнанието на възприемателя преминава тъкмо през задаването и усилването на подобни въпроси. Не непременно през отговарянето им.

Принципно трансформационни задачи си  поставят пластиките-обекти на Надя Текнеджиева чрез съчетаването на различни техники (порцелан, глазура, трансфер на изображение от фотокопие), елегантно изведени от присъствието им в утилитарното. Още първият поглед създава впечатление  за решителна, почти радикална отстраненост, доколкото в така наречените приложни изкуства формулата „напомня за“ по никакъв начин не означава, че обектът би имал и съответните функции. В много по-голяма степен е валидно това, че напрежението между комплексен художествен израз и потенциална функционалност изгражда тук поетиката на образа в съзнанието на възприемателя.

Като че ли медията на скулптурата се разполага най-близко до традиционната представа за поетика, клоняща в посока на изразните  средства, работата с материята и организирането на тъканта на творбата. Подобно очакване може да се проследи в скулптурните произведения на Николета Иванова, доминирани от своеобразни синтактични решения.

Трайното внушение за динамика в тези скулптури се основава на тези решения. Синтаксисът тук се съдържа в  интервалите, в  празните места между отделните елементи, в съчетанието между с моментите на завъртане и усукване, на завихряне. Тази поетическа настройка, съсредоточена в синтактичните прекъсвания и огъвания, асоциира движение, процесуален ход от едно състояние към друго.

Всички тези решения и експерименти не са еднократни или окончателни постановки: нито в контекста на творчеството на даден автор, нито в рамките на някакви универсални правила на образното изграждане. Те стават еднократни и окончателни само и единствено в моментното фиксиране на художествения образ в перспективата на неговото разбиране. В този план различните притоци на някогашната поетика се вливат в широката делта на иконологията – мислена като територия, която търси не готовите образи, а инфраструктурата между тях.

Предговор към каталога "Поетика на образа" - Национални есенни изложби Пловдив 2019

Публикува се със съдействието на проф. Галина Лардева

 

НАЦИОНАЛНИ ЕСЕННИ ИЗЛОЖБИ • ПЛОВДИВ 2019

ПОЕТИКА НА ОБРАЗА

01 - 30 СЕПТЕМВРИ 2019 г.

Куратор: Галина Лардева Редактор: Борис Минков
Превод на английски език: Димитър Каменов
Графичен дизайн и предпечатна подготовка: Софрони Върбев
Сътрудник: Наташа Ноева
Печат: ИК "Жанет 45"

 

Галина Лардева в "Диаскоп":

"Поетика на образа" - Национални есенни изложби Пловдив 2019

"Огледалото" - Национални есенни изложби Пловдив 2016

Национални есенни изложби Пловдив 2016

"Отстранени системи" или за третия крак на кокошката

Национални есенни изложби Пловдив 2014

"Форсиране на избора" - Национални есенни изложби 2013

Национални есенни изложби Пловдив 2012

Графиките на Румен Нечев

 


 

© Христина Мирчева

Снимки: © Диаскоп

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.