Кирилка Демирева: "Поезията – явление необяснимо"

Кирилка Демирева за поетическата книга на

Георги Николов "Кремация на феникс", 2019

►

Очаквано, Георги Николов издаде книга, в която поезията мисли себе си. След години в играта на стъклени перли, години на висоти и пропадания в нея, решаваш да ù отмъстиш или да ù се отблагодариш. Или просто да кажеш своята дума за поезията. Както са го правили мнозина велики и не толкова велики творци по земното кълбо пък и в родната ни литература. Достатъчно е от нашите да споменем Борис Христов и неговата поема „Честен кръст”.

Известно е, че поетът не може да анализира собствената си лирика. Но може да произведе разказ за поезията чрез самата нея. Акт, подобен на любима спътница в живота, която все си остава неразгадана, въпреки неистовите усилия да я разтвориш в душата си. Подобно е случването и с автора на „Кремация на феникс”. Антиномията в заглавието се разгръща в смисли за същността на поетичното във всяка следваща творба, за да намери най-пълно своя образен синтез във финалната – поемата „Кремация на феникс или да се откажеш от поезията”. Заглавията говорят сами по себе си за предмета на тази поезия: „За вредата от писането и четенето на поезия и как да се предпазим от нея”, „Поезията убива, особено ако се взема в свръхдози!”, „Идея за стихотворение”,„Раждането на едно стихотворение”, „Поетът в дълбините”… Някои заглавия могат да създадат лъжливата представа, че са някакъв наръчник на ползвателя на поезия. Всъщност от тази книга можеш да узнаеш изстрадани истини: че поезията е силна като смъртта; че тя е като наркотик за изкушения и предупреждението „Поезията убива! Откажете се сега!” е толкова безсмислено, колкото и това върху кутията с цигари – аналогия, която само опитът разчита като зависимост; че драматичното разминаване между творец и читател е по-често възможното. Или за поезията като еманация на творение подобно на Божието; като сфера на мълчанието, в която се редуват сътворяване, пресътворяване, забрава и отново раждане. За поетическия талант, обсебен от перманентно очакване на гениалност, но не като повторение на гения на Чаплин („Треска за поезия”), а като намиране на „самороден къс поезия/ в аляските на своя мозък…” ; гениалността като поетическа мечта, като „треска”, като страст, готова да поеме риска.

За да се проникне в смислите на всяко стихотворение, трябва да се тръгне от посланието на първото. В известен смисъл то е програмно за книгата. Лирическият Аз е едновременно създателят и читателят на поезия. Тази амбивалентност се запазва докрая. И поетът и читателят изпитват здравата хватка на поезията. Но това е сладостната тръпка на предусещането за възкресение. Като при феникса. Налага идеята, че само провокативната поезия, която те връхлита с прозрения, е истинската; изтръгва те от измамното чувство за самодостатъчност и върху белотата на tabula rasa реди форми, мириси и звуци; води те по криволиците на оня „подпис на картината”, който ти обещава блаженство на духа и извън нея. Метафората на рибата засилва асоциативността до виждането за поезията като космос, в който зреят и образът, и възприятието. Това, че стихотворението няма заглавие, е знаково. Рамкирано от стиха „Има поезия” с многоточие преди и след стиха, то напомня, че разказът за поезията е безконечен, така както е вечна самата тя.

Безспорно поемата „Кремация на феникс или да се откажеш от поезията” е венецът на тази книга. Съзнателно се опирам на клишето.Защото опитът да се разкаже какво е тя, би бил профанация на този неподражаем поетически свят. Но е важно какво ми казва тя на мене, читателя. Разбирам, че поетичното няма граници; че поетът, ерго лирическият Аз, е самотник, чудак и маг едновременно; че да пишеш поезия, означава да обитаваш „двойното дъно на небето” и оттам да хвърляш думи, реещи се самотни, настигащи се, сливащи се в образ и отново отлитащи към своята самота; че опровержението на тезата „да се откажеш от поезията” е в самата поезия. А тя в поемата тържествува чрез Нейно Величество Метафората, която сепва с неочаквани обрати и показва как невидимото става видимо. В нея Аз-ът е вложил ум, разсъдък, чувства и въображение.

Поезията трябва да бъде живяна. Може би това твърди поетът, когато на финала на поемата се опитва да ни убеди, че „Написана, поезията е безполезна/ като кремация на феникс,/ затуй да се откажеш от поезията.” Но именно написана, поезията настоява за читателско въображение, съизмеримо с авторовото. Въображение, което да не вижда в поетическия образ единствено перлата в короната на поезията, но и „сизифовото камъче на мравката”.

В поемата, а и в цялата книга, си дават среща интелекта и въображението. Книгата е поле на емблематични имена и творби от световната и от българската литература, на артефакти – и всички те са в асоциативна връзка. А улавянето ù става възможно благодарение на обилието от сравнения и аналогии, които редом с метафората изграждат поетическото тяло. Целостта му зависи и от читателската готовност да го съхрани. В противен случай съществува рискът творбите да се превърнат в „бунище на историята на литературата”, преди още времето да е оглозгало текста. И поетът, и читателят са изцяло в плен на думите. Родени в мълчание и самота, те търсят видимост и в нея намират своето малко щастие. В този смисъл „Кремация на феникс” търси читател с онирична чувствителност (чувствителност към думите). Такава, каквато безспорно притежава и авторът. Доказва я книгата.

• "Кремация на феникс" или да се откажеш от поезията