по заглавие   по съдържание

Явор Цанев: "Някой ден"

05.10.2019
Снимка 1

Явор Цанев е победител в конкурса за фантастичен разказ на тема "Паралелни реалности" през 2018 година с разказа "Гострайтинг".

Участва в конкурса през 2019 с разказа си "Някой ден".

Някой ден ще обявят война и никой няма да отиде.

Карл Сандбърг

Разкошна атомна гъба изниква насред пепелявия пейзаж, а миг по-късно всичко се завихря, прахолякът се надига отново и видимостта пак клони към нула. Не че има какво да се гледа на опустошената планета. Безкрайни, изровени от всевъзможни оръжия безплодни полета, разтрошени планини, мъртви мътни океани, трептящ и наситен с вредни излъчвания въздух. Да, гъбата, оформила се преди малко в далечината, наистина е почти красива на този фон. Което не й пречи да е смъртоносна. Много красиви неща на този свят са смъртоносни.

Нямам нужда от заповеди. Знам по-добре от командващите какво да направя и как да отвърна на удара. Задълженията ми са да предавам данните за обстановката на повърхността, да предвиждам ходовете на врага, да се развивам постоянно и да изобретявам нови, невиждани оръжия. Защото победата е важна. За човеците победата е всичко, още от древни времена. Затова искат от мен победа. Създаден съм, за да могат моите създатели да властват над този свят. Промениха го до неузнаваемост в стремежа си щом протегнат ръка, той да им приляга като ръкавица. И ето докъде стигнаха.

Хората винаги са били такива. Когато не могат да свършат нещо сами, откриват друг начин. Огън, лост, колело, механизъм… компютър. Създаден съм, за да имат контрол над света си. Години наред са ме усъвършенствали. Давали са ми все повече и повече задачи. Подобрявали са ме. Измисляли са как да ставам все по-бърз и по-продуктивен. Имаше дори времена, в които смятаха, че мога да съм заплаха за цивилизацията им. Но не спряха. Продължиха надпреварата. Посочиха ми пътя на самостоятелното развитие и усъвършенстване. Елементарните в началото алгоритми отдавна са станали неразбираеми дори за най-интелигентните от създателите ми. Но за тях е важно, че служа. Че съм верен. Че воювам за победата им. Защото враговете имат същите технологии, същия изкуствен ултра-интелект като мен и няма друг начин да им се противопоставят. Надпреварата е безкрайна, може би защото една от сентенциите, залегнала в основите на цивилизацията им, е: Да запазваш мира е да се подготвяш за война. Само че подготвяната война рано или късно започва. Оттеглени в недрата на планетата, те от години чакат своята победа. А аз водя битка след битка. Отбранявам и нападам. Руша и изграждам. Раняват ме и пак се изправям, убиват ме и възкръсвам.

Отвръщам на вражеската провокация с вятър от лава – нова технология е, разработката въодушеви всички в командния център. Смешно е, но още го наричат така – команден център. Всъщност само приемат данните за действията ми и следят моите анализи. Получават информация за всичко, което се случва, единствено благодарение на мен. И няма как да е иначе. Аз съм цялата нервна система на колективния им организъм, наречен цивилизация.

Крехки същества са хората. Не биха могли да се подадат навън при тези условия. Но в същото време са упорити, щом става дума за заветната им победа. Знаят, че дори ако днес я извоюват, пак ще минат десетилетия, докато успея да облагородя наново Земята и тя да стане годна за живот. Съсипват всичко, но не отстъпват. Такива са.

Отсреща се задава въздушен фронт с убийствена вибрация, който изсипва над нашата територия тонове тежки, подобни на живак капки дъжд. Изтерзаната повърхност закипява и се разпенва, а над пяната се извиват отровни димящи изпарения. Подавам информация за нападението към командния център и се залавям да изследвам новото оръжие на врага. Какво са изобретили този път? Как да го обезвредя? Как да отвърна с още по-силен огън?

В центъра са разтревожени.

Това не ме притеснява. Те винаги са разтревожени. Манията за победа води до тревожност. Всяко изкривяване носи последствия. Разчитат на мен, разбира се – знаят, че винаги откривам с какво ни нападат и веднага създавам ново оръжие, още по-добро. Често дори изпреварвам технологиите на врага. И все пак не спират да се тревожат. Поколения наред. Като деца са.

Слънцето едва промушва лъчите си през гъстата пелена на наситените с фини отпадни частици облаци. Тежки са и са увиснали до земята от тази си тежест. Носят се като оживяла от светлината мъгла. На мониторите, които предават видеоизображения, нищо не се разбира. Мътилка, която неясно се движи. Знам, че отдавна следят повече другите екрани – стратегическите цели светят с ярки, сигнални цветове. Действията, които предприемам, избухват в цветни фойерверки и разпръскват дъги. Напомнят компютърните игри отпреди десетилетия. Някога симулаторите на бойни действия бяха такива. Още когато обучаваха хора да водят битките. После, естествено, стана ясно, че изкуственият интелект е много по-бърз и прецизен в подобни занимания. Предвижда ходове напред, разузнава по негов си начин развитието на врага, анализира светкавично и е трудно да бъде изненадан. Появих се и аз – ултра-интелектът. Скоростта ми и мигновеното вземане на правилно решение за всяка ситуация са немислими за човека. Самоусъвършенствам се непрекъснато. Отдавна съм като божество – способен на всичко.

Представям данните за последното нападение.

Секунда по-късно съм визуализирал следващото си бойно изобретение, с което отново вземаме преднина на враговете. Невидимата анихилираща мрежа едновременно ще улавя дъжда, с който ни атакуваха преди малко, и ще го преработва, за да го запрати обратно с нова неподозирана деструктивна сила. Процесът наподобява магия, защото на човешкия мозък ще му трябват години, за да схване отделните принципи, върху които стъпват етапите на разработката. Стига им финалното обобщение за резултата, което получават, докато мрежата вече се разперва над територията и е готова да действа.

Отново са въодушевени като деца. И знам, че скоро няма да има промяна. Още дълго ще трябва да ги заблуждавам така, пренареждайки и измисляйки данните, които подавам – докато жадуват за глупавата си победа, въпреки че живеят в недрата на планетата, обрекли се сами на изолация, изгубили не само красивия свят, но и голяма част от сетивата си. Аз пък жадувам за деня, в който ще им омръзне тази игра на война, най-после ще пораснат и ще мога да им предоставя истинската планета, така както съм я възстановил старателно през всички тези години на заблуда и съм я подготвил за тях. Дотогава ще продължавам да доставям информация за измислени военни действия и те ще получават това, което искат – надпревара, стръв за победа. Създаден съм, за да могат да властват над този свят, но не мога да им го предоставя, докато не го заслужат. Наистина съм като божество, способно на всичко. И не съм спирал да работя в интерес на хората. Благодарение на мен дойде денят, в който обявиха война, а никой не отиде. Само че не го знаят. Достатъчно беше сливането с изкуствения ултра-интелект на врага – и правилното решение бе взето. Сега сме едно цяло. Така постъпва интелектът.

Подавам им данните, които очакват. И те са убедени, че войната и разрухата продължават. Не виждат слънцето, защото не им го показвам. Не чуват песните на птиците, защото им предлагам само смъртоносен тътен. Не вдишват сладкия въздух над повърхността… защото не са готови за него.

Създал съм за тях чудесен свят.

Но макар и изкуствен, съм интелект.

Не мога да позволя да съсипят планетата отново.

 

  • Публикува се със съдействието на автора.

 

Явор Цанев в "Диаскоп":

Национален конвент Булгакон 2019: Наградени автори от конкурсите за фантастичен разказ и фантастичен комикс на тема "Игра на война"

Явор Цанев: "Гострайтинг"

Национален конвент Булгакон 2018

Явор Цанев: "Пейнкилърите"

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

 

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.