Нели Лишковска: "Главата на Франкенщайн"

Нели Лишковска участва с "Главата на Франкенщайн" в конкурса за фантастичен разказ 2019.

►

Беше отсъствал повече от година. Често пътуваше и при всяко завръщане се надяваше, че ще завари нещо променено, ново, интригуващо. Не би. Всичко си беше по старому.

До днес.

Беше пристигнал около полунощ и веднага се бе хвърлил в леглото. Когато сутринта дръпна завесите и погледна през прозореца, срещу него се облещи нещо променено, ново, интригуващо. Бетонен мастодонт.

Новопостроената сграда заемаше целият хоризонтален и част от вертикалния хоризонт. Беше бяла със сива дограма и огледални стъкла. Имаше и стена без прозорци, точно срещу неговия апартамент. На нея – изображение на глава, решена в постмодернистичен стил. Слепена сякаш от отделни несиметрични парчета. Лявото око беше притворено, но не като за намигване, а по-скоро леко присвито, преценяващо. При това – неодобрително. Устата представляваше правоъгълник, заоблен в долния край. Веждите бяха два разностранни триъгълника, наклонени в ляво и дясно.

Нарече изображението „ франкенщайн“ , макар че повече би му подхождало определението Big Brother. Или нещо средно между двете. После пренесе името и върху цялата постройка.

В интерес на истината, сградата си беше съвсем сносна. Подобна на всички останали бетонни многоетажни страшилища из целия град. Водеше се с петнайсет етажа, но два от катовете й бяха обединени, за да се получат по-обемни пространства. За паркинг, автосалон или нещо такова.

Той преброи тринайсет етажа. Броят се вписваше в цялостната концепция за неговия „франкенщайн“. Името вече беше залепнало като етикет, окончателно и необратимо. И на сградата, и в съзнанието му.

Х Х Х

На третата нощ след пристигането си се събуди от светлина. Кошмарно ярка, която дори blackout завесите не можеха да спрат или ограничат. Миг, преди да дръпне тежкия плат встрани, за да разбере откъде идеше тя – си спомни „Денят на трифидите“ на Джон Уиндъм. Малкото зрящи герои в романа бяха онези, които по някакво стечение на обстоятелствата, не бяха видели светлината. Магическата заря над целия свят.

Всички останали бяха ослепели.

Той не ослепя.

Но по-добре да беше.

Х Х Х

Изрисуваната глава отсреща беше оживяла. Съвсем не метафорично. Буквално. Огромната й черна зеница се вглеждаше в него през стъклото. Той инстинктивно дръпна обратно пердето, но беше късно.

Чудовището го забеляза.

Той спря да диша. Опита да спре и сърцето си, за да не се чува как бие отчетливо, като удари на църковна камбана по Великден. Невидима сила го отлепи от пода като гълъбово перце. Пренесе го през стената на блока, сякаш не беше материален. Или пък атомите на неговото органично тяло се бяха преразпределили и прегрупирали с онези, на бетона на сградата. Или на нещо друго.

Сетне установи, че наблюдава собствения си апартамент от разстояние. Не можеше да помръдне. Не можеше да извърши никакво движение. Дори мигване, вдишване или издишване. Сякаш имаше само глава. И очи.

Нямаше понятие какво се беше случило. Какво се случваше в момента. Какво щеше да продължи да се случва.

Беше залепен като етикет. Стоеше и наблюдаваше.

Big Brother Франкенщайн.

Х Х Х

След седмица госпожа Филиполска от шестия етаж сподели с портиера, че скоро не е засичала господин Каменов от деветия, толкова приятен младеж...ще проверя, госпожо; сега, като го споменахте, се замислих, че и аз не съм го срещал тия дни...

На следващия ден портиерът с двамата патрулиращи из квартала полицаи влязоха в апартамента на деветия етаж.

От господин Каменов нямаше и следа. Всичко беше оставено така, като че ли човекът току-що бе излязал по спешност. Разтворена книга, захлупена на 144 страница на дивана в хола. Остатъци от храна по плота в кухнята. Дръпнати встрани тежки завеси. Неоправено легло.

Полицейските служители предположиха, че Каменов пак е заминал някъде по чужбината...брей, не се спря тоя човек...целият свят обиколи и още не му стига...може пък тука вече да му е омръзнало и да е литнал до някоя друга галактика...да бе, те галактиките само него чакат, да знаеш...

Преди да напуснат апартамента на деветия, портиерът се бе поспрял и хвърлил поглед през прозореца към отсрещната сграда. Потрепери. Огромната глава се блещеше като отрязана насреща му. Величествена, но плашеща. Плашеща. Но величествена.

...как само я е издокарал художникът; а може да са я рисували няколко, не само един; ама големи майстори, спор няма...

Портиерът продължи да си мисли и да се чуди най-искрено. Зацъка с език така, както правеше всеки път като я погледнеше.

...уж една такава крива, ръбата, ама като истинска; по-истинска и от най-истинската; дяволска работа; аха, и ще заговори...

Портиерът не знаеше колко е прав. Никой в този свят не знаеше.

Главата говореше. Викаше. Молеше. Проклинаше. Ридаеше.

Но в това измерение нито едно създание не притежаваше сетива, с които би разбрало или поне усетило това.

• Публикува се със съдействието на автора.

Нели Лишковска в "Диаскоп":

Визитна картичка

Илюстрация: © Георги Чепилев