Наталия Таранинова: "Рай"
26.10.2019
Наталия Таранинова участва с "Рай" в конкурса за фантастичен разказ 2019 на тема "Игра на война".
Получава поощрителна награда - публикация на разказа със специална илюстрация от Стилиана Георгиева - Stella, "Диаскоп".
►
„– Колко още трябва да стоя тук?– питам се. Не мога да бъда ядосана, нито щастлива. Сякаш съм прикована в този свят между живота и смъртта и просто чакам. Не знам колко време е изминало, не знам какво очаквам да ми се случи, но знам, че мястото ми не е тук. Сякаш съм в чакалня и вече ми е омръзнало да стоя, но нито мога да си тръгна, нито да отида там, закъдето чакам:
– Предполагам още малко и аз не знам – казва малкото момченце със светлосиня кожа, седнало на тревата до мен. То извръща поглед да огледа красивата гора, в която се намираме. Аз правя същото. Мястото е вълшебно. Слънчевите лъчи са като нежни милувки, дъждовните капки са като целувки, а зелената трева гъделичка босите ни крака. Но на това прелестно място сме само аз и Себастиян – синьото момченце. Отегчаващо е.
– Скоро трябва да се събудиш – прошепва Себастиян.
– Къде – питам аз. Не помня нищо друго освен тази гора. Сякаш цяла вечност съм била тук.
– У дома – той поглежда към небето. – Задава се буря. Това означава, че се връщаш при семейството си. Ще живееш още.
– Не разбирам – сбърчвам чело.
– За да преминеш отвъд трябва да видиш светлината – момченцето се изправя и започва да подскача енергично. – Там е невероятно! Ще ти хареса! След като ти си тръгнеш, аз отивам там. Но… на теб все още не ти е писано да дойдеш с мен. Бурята предвещава, че се връщаш на Земята. Тоест душата ти се връща в тялото.
Тъмните облаци вече са почти над нас. Чувам гръмотевици. А небето започва да се озарява от светкавици:
– Разделяме ли се – очите ми се насълзяват. Прекарах толкова много време с това синьо момченце, че ако си тръгне, ще ми липсва много. Сякаш прочело мислите ми, то казва:
– Спокойно. Няма да си ме спомняш, когато се върнеш. Няма да помниш нищо от това тук.
Главата ми се замайва. Едри капки дъжд започват да падат, носейки смесени чувства.
– До следващия път – казва Себастиян.
– До следващия път – едва чувам гласа си.
После следва мрак и просто заспивам…“
Докато отново не отварям очи. Първото нещо, което виждам е белият таван. След това ме удря силната миризма на болница. Катастрофата. Главата ме заболява. Душата ми се чувства отпочинала, сякаш преродена, но не мога да мръдна, защото всяка част от мен крещи от болка. Съвземам се малко от събуждането. Оглеждам се наоколо. И тогава виждам майка ми, заспала на креслото до болничното ми легло. Облечена в дълга сива рокля и черна жилетка. Косите й са станали още по – сиви. Липсваха ми толкова много милувките й по челото, целувките й по бузата ми, разказите й за пътуването из Африка. Но най – вече ми липсваха очите й. Искрящи и пълни с живот. С цвета на океана. Когато ги отваря, виждам изненадата, а после щастието в тях:
– Ерика – прошепва тя с насълзени очи. – Моето момиче се събуди.
– Да, събудих се.
Боли да се усмихна, но все пак го правя. Жива съм… Четири месеца по – късно прекрачвам прага на родната си къща. Все още не мога да повярвам, че съм била три години в кома след онази катастрофа. Проклетият камион…
– Внимателно – напътства ме майка ми, докато разчиства пътя пред мен. Подпирам се на баща си. И той ми липсваше толкова много. Разказваше ми вицове, които не бяха от най – добрите, но аз ги обичах. Стаята ми не се е променила въобще. Стените са в розов цвят и по тях са закачени прелестни картини. Книгите ми са наредени на малката етажерка до прозореца. А гледката през него е просто удивителна. Планината със заснежените й върхове. Реката, преминаваща през боровата гора и малкото езеро. Езеро? Не помня да е имало езеро.
– Какво гледаш, миличка – гласът на майка ми ме стряска и патерицата ми пада оглушително на земята. Тя се приближава да ми я подаде и да ми помогне да седна:
– Не помня да е имало езеро преди три години. Как се случи това?
Тя стоя малко замислена и вперила поглед право в мен. Очите й сякаш променят цвета си и от светли стават по – тъмни. Мрачни..
– Имаше доста бури през тези три години – тя внезапно наруши тишината и погледна през прозореца. – Реката преливаше многократно и накрая… се оказахме с езеро в задния си двор.
Тя се засмя. На мен не ми е много забавно, но се усмихнах. Как е възможно за три години да се образува подобно езеро? Вечерта изпитвам онова щастливо носталгично чувство - сякаш се завръщам от тежко пътуване и дълго време съм жадувала по дома. Заспивам на мига, в който главата ми докосна възглавницата... Но нечия песен ме събужда.
– Какво става – питам все още сънена. Тъмно е. Часът е три. Мелодията ми е непозната. Изправям се внимателно и протягам ръце към патерицата. С бавни и трудни движения се придвижвам към вратата и излизам в коридора. Песента става по – силна. По – близо съм до източникът. Коридорът на долния етаж, където е и стаята ми, води право към всекидневната. Очите ми са свикнали с мрака и от страх не понечвам да включа светлините.
Жена, облечена с розова пижама, а сивите й коси свободно падат по раменете й. Пее и се върти в кръг, танцува. Държи нож. И когато се заглеждам, забелязвам кръвта стичаща се по ръцете й. Не смея да кажа и дума. Това там моята майка ли е? Тръгвам бавно назад изплашена. В следващия миг чувам как стъклената ваза, поставена на една от дървените масички, пада и се счупва с трясък. Застивам на място. Очите ми бавно се отделят от стъклата на пода към жената в другия край на всекидневната. Вече не танцува. Гледа право в мен. И така няколко секунди, докато не вдига ножа и тръгва към дъщеря си с бърза крачка. Дишам тежко. Сърцето ми ще пробие гръдния ми кош, но краката ми не помръдват. Не мога да избягам. Тя се приближава. После започва да говори нещо. Не разбирам какво.
– Мамо, мамо! Спри ... – умолявам я, но тя е сякаш под хипноза. Ще ме убие ли?
Падам на земята и усещам болката от удара на главата ми в нещо твърдо зад мен. Започват да се появяват тъмни петна пред очите ми, но все още мога да видя как се надвесва над мен, вдига ножа и се навежда сякаш да го забие…
Изправям се и с всички сили се опитвам да си поема дъх. Напипвам меките завивки на леглото ми. Няма нужда да се оглеждам, за да знам, че не съм сама в стаята. Усещам тежкото й дишане. Топлият й дъх се удря във врата ми:
– Как си миличка? Сънува кошмар.
Наистина ли всичко е било само плод на въображението ми? Тя ми подава чашата вода и аз я изпивам наведнъж, но все още съм жадна. Моля за още една чаша. Отивам до прозореца и се вглеждам в далечината. „Да не би да полудявам?“ въпрос, на който нямам отговор…
Разходките с баща ми бяха едно от любимите ми неща и съм изключително щастлива, че днес отново имаме тази възможност:
– Мисля, че полудявам – казвам тихо.
– Това, което ти се е случило снощи е било просто лош сън, миличка. Не го мисли. Прекара три години в кома. Нормално е – той се опитва да ме успокои, но не му се получава.
Стигаме до езерото. Изглежда сякаш е било вечно тук, но всички знаем, че не е така. Сядаме на малкия кей, който баща ми е построил. Потапяме краката си във водата. Приятно е. Водата е студена. Мъжът до мен ми подава от домашните ни кифлички и те са дори по – сладки отколкото ги помня:
– Нямаше ли диабет – питам баща си, след като виждам с какъв апетит си похапва.–Това не е толкова полезно за теб.
Той поглежда към мен, после към сладкиша в ръката си, после отново към мен и след това просто пуска храната във водата. Оставам озадачена, но решавам да не задавам повече въпроси, защото намирам поведението му за странно. Това ме притеснява…
През следващите няколко дни постоянно ни посещават близки, приятели. Майка ми е наготвила много десерти и всички ядат сякаш за първи път от години виждат храна. Разпитват ме дали помня нещо. Отговорът е не…
Една вечер осъзнавам, че организма ми умира за нещо солено. Откакто се бях прибрала, единствената храна, която слагам в устата си, е сладка. Не разбирам причината. Гледам се дълго време в огледалото и мисля за миналото. Майка ми беше почитател на здравословното хранене, баща ми почти не накусваше храни със захар, а водата….не ме оставяше жадна постоянно, както сега. Може би просто умът ми ме лъже. Може би наистина полудявам.
Заспивам с тази мисъл в главата, но се събуждам с друга. Почти полунощ е и изпитвам ужасяваща болка в устата си. Болят ме няколко зъба. Изправям се и в тъмнината се насочвам към банята. Отварям устата си и тези зъби падат,без никаква трудност. Това вече не можеше да е плод на въображението ми. Или пък можеше? Устата ми се пълни с кръв. Колкото и да плюя, започвам да се давя в собствената си кръв. Падам на земята. Подът става хлъзгав от количеството кръв, което с всеки изминал момент започва да се увеличава. Стъпалата ми започват да парят и това боли. Твърде много. Премахвам чорапите си и сърцето ми започва да бие още по–бързо, когато виждам обривите по тях. Откъде се взеха? Едва дишам. С влачене пускам душа и го насочвам към краката си. Не помага. Дори напротив, прави го да изглежда по–лошо. Тропам по стената и се опитвам да викам. Надявам се някой от родителите ми да ме чуе. Вратата бавно изскърцва. Чувам нечии стъпки да се приближават. Аз не издържам повече в тялото си. Не мога да дишам и кожата ми сякаш гори. Кръвта се събира на буца в гърлото ми и пречи на въздуха нито да влезе, нито да излезе. Очите ми се движат интензивно, но забавят ход, когато виждам жената пред мен:
– Мамо – протягам ръце и сълзите ми се стичат. – Помогни ми!
Носи в ръката си кана, пълна с вода. Какво прави?
– Мамо – казвам уплашено.
В следващия момент усещам студената вода как изгаря цялата ми кожа. Водата от езерото….
Баща ми на няколко пъти ме потапя в ледената вода и с всеки път си поемам по–малко и по–малко въздух. За миг успявам да зърна тълпата от хора, наблюдаваща случващото се. После започвам да се боря. Искам да се махна от тук. Той потапя за пореден път тялото ми, но този път не бърза да ме извади от водата. Усещам натиска на главата си. Липсата на въздух. Болката. Незнанието от това, което се случва. После сякаш проглеждам. Как не ги бях забелязала по – рано? Всичките мъртви тела на дъното на езерото. Хора, с които разговарях предния ден, сега са тук и телата им вече се разлагат. Дори родителите ми…. и те са тук…
„Отварям очи. Небето е толкова красиво. Слънцето сякаш ми се усмихва. Зелената трева е мокра, но след няколко секунди осъзнавам,че аз съм мократа:
– Не мислих, че ще се срещнем толкова скоро – извръщам глава и виждам малкото момченце със светлосинята кожа.
– Себастиян – прошепвам, спомняйки си го, но после през ума ми минават и всички останали сцени от последния месец.
– Този път….мъртва ли съм – той поклаща глава в съгласие. – Не разбирам какво се случи там.
– Мога само да ти кажа, че това не бяха твоите родители, а демонични същества. Те не бяха от вашата планета, но завиждат на живота ви, на красотата, в която живеете и която не оценявате. Сега смъртта не ти се вижда толкова лоша, нали – той се засмива, но смехът е горчив.
– Сега, мила ми Ерика, идваш с мен. В най – красивото място, което можеш да си представиш, че съществува. Дори онези нечовеци завиждат на земята, в която отиваме, но никога няма да стъпнат там. Не го заслужват. Защото там, където отиваме царува светлината и доброто, а те….те са мракът, злото…
Слънцето започва да препича, а светлината ме заслепява:
– Подай ми ръка – казва Себастиян и аз го правя.
След това малкото синьо момченце ме повежда към най–прекрасното място, съществувало някога. Към Рая….“
Наталия Ангелова Таранинова,
ученичка в 9. клас на
СУ „Никола Вапцаров“, гр. Хаджидимово
Консултант: Заприна Глушкова,
старши учител по български език и литература
Конкурси за фантастичен разказ и фантастичен комикс
на Клуб по фантастика, евристика и прогностика
"Аркадий и Борис Стругацки" 2017 - 2019
Илюстрация: Стилиана Георгиева - Stella
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.