"Роял в мазето": Книга за невидимите на пръв и втори поглед неща

Авторката Светлана Дичева ни пренася в градчето Тресавище, в североизточната част на страната, което "отдавна е дух на град".

Зад животинската компания от Лучия, Гордън, Клариса, Чан Кайши, Робърт Мюлер, Шуши, Геко и Бела стои закърняващата способност на хората да се разбират и изслушват. Животните са толерантни и съпричастни към проблемите на града и един към друг за разлика от човеците, надарени с ум и разум.

Загадката дали са се появили призраци, които чупят стъклата на железопътната гара нощем и кой всъщност е "иззел" ролята на призрака, минава от герой на герой.  Видимото е ясно, но какво се крие зад фасадата?

Истината е банална и неуловима – няколко са претендентите за ролята на всяващи страх и объркване. Чрез чупенето на стъкла те викат за внимание. Настояват да попаднат в полезрението. Крещят да са забелязани. Нали при чупенето остават следи... а следите водят към някого.

Случва се човек да извърши безполезно действие, за да го погледнат в очите, а не през тях, да не го изоставят и забравят. Човекът е силен и чуплив. 176 пъти са разбивани стъклата на железопътната гара – не е ли това метофората, която Светлана Дичева избира, за да внуши колко е ранима човешката природа и неподдаваща се на трансплантация с нови стъкла?!

"Роял в мазето" е история за животни и хора. Първо за животни, защото техните образи са водещи и движат действието, разнищват детайли, за които са чули, живеейки като домашни любимци или като изоставени. Те не подслушват или го правят в името на истината и с елегантност. Кучета, котки, белка, вълк, гушер са ядрото и многоцветността на разказа, носителите на доброто и повод за много размисли.

Началникът на гарата в Тресавище, банкерката, кмета, депутатката, жената на кмета, прокурорът, кючекчийката Зайде, майстор Георги, чистачката леля Веска... са допълнението, водата, която се добавя за омесване на тестото.

С особена симпатия е изграден образът на Маруся. Тази самотна и болна жена, ненужна, глупава и подигравана, след отнемането по нечестен начин на апартамента й, спи на гарата. Заключва я след заминаването на последния за деня влак в 11. 23 и се готви за сън.  Пред погледа ù всеки ден минават хора – бързащи и нямащи време за нея. С появата на призраците намаляват три пъти и пътниците.  "Малкият свят на Маруся беше станал още по-малък." Странните за другите неща тя възприема като естествени и напълно нормално е да може да чува и разговаря с животните. Колкото и да е самотна и неразбрана, пренебрегвана от себеподобните, Маруся живее с една надежда - "Мечтаеше само да попътува. Нямаше представа как изглежда светът..."

Между страниците на повестта се намира и любов, омраза, ревност, изневяра, недоизказаност, алчност, съчувствие, приятелство. Не липсва нищо, което животното и човекът изпитват, заради което тъгуват или скачат от удоволствие.

"Роял в мазето" е олицетворение на четенето като удоволствие,  отмора, усмихнатост (смях), настроение, любопитство, празничност. Много реплики от книгата са бисери на смешно-тъжната реалност, в която избираш да се хилиш, за да не плачеш. Предпочиташ бялото на неиззчистени петна пред черното с блестящи копринени нишки.

Слабостта, ама нали се опитвам да пиша рецензия, а значи се налага и да критикувам, е че книгата е малка и бързо свършва. Светлана Дичева е наясно с този недостатък и работи по превръщането на забележката в нова следваща книга, където героите са пак животни.

Оставям ви да си четете, аз заедно с Лучия отивам "да помисля още по въпроса дали, когато виждаш всички недостатъци на някого, като на длан и му ги казваш, го обичаш, ако да, на какво основание, а ако ли пък не, пак на какво основание."

"Роял в мазето", изд. Унискорп, март 2013