по заглавие   по съдържание

Кръстьо Раленков: За стихосбирката на Цвета Делчева "Отворени възможности" като за ефирен монолит и рефлективна изисканост

30.10.2019
Снимка 1

Кръстьо Раленков за стихосбирката на Цвета Делчева

"Отворени възможности", изд. Ерго 2019

1.

В средата на 2019 г. се появи една нетипично обемна, нелека, но много интересна и много внимателно изпипана - и като оформление, и като поетическо съдържание - книга, която изчетох бавно, но с нарастващо естетическо удоволствие и респект пред замисъла и моженето на авторката. Издание на издателство "Ерго", което по принцип държи /и удържа/ висока летва по отношение на поетическата словесност, тази книга носеше заглавието "Отворени възможности" и неин автор бе Цвета Делчева.

За по-изкушените читатели, които обичат гмуркането в дълбините на това, което наричаме български литературен живот и пазят живо любопитството си за всъщност очарователната, разнообразна и причудлива негова флора и фауна, името Цвета Делчева вероятно се свързва с авторството на няколко стихосбирки, сред които изпъква "За градовете и нещата" /2004/, както и с романите "Реконструкция"/2010, номиниран за наградата Хеликон/ и "Скъпи непознати" /2015/. 

За тези, които са избрали за себе си безопасното плацикане в плитчините на литературното и примамливата яснота на повърхностния поглед, това име в най-добрия случай тъне в полусянка, най-вече защото Цвета Делчева определено не е креслив и самопосочващ се автор. По един почти класически /и вероятно изглеждащ леко старомоден/ начин, тя разчита на онова, което пише, на неговата смисловост и естетическа самодостатъчност, а не на неговите рекламни проекции, вярва и залага на аурата на литературното, а не на пазарското фейсбук надвикване и саморекламиране. Впрочем самата авторка на едно място в романа си "Реконструкция" отбелязва с известна ирония, че "в днешно време е по-лесно да станеш известен, отколкото да останеш анонимен". Дали тази ненатрапчивост и отдърпнатост на Делчева е естествена за характера й нагласа, или е внимателно промислена и съзнателно избрана позиция, можем само да гадаем.  Но е ясно, че като всеки сериозен писател и поет, тя не умее или не желае да бъде търговец, съзнава, че красотата и горчивината - тези два неотменни белега на всяко изкуство, не бива да бъдат принизявани до предмети за потребление, че трябва да останат - дори и с риск да изглеждат старомодни - от страната на човешкото, а не от страната на предметното. 

Впрочем, употребените тук от мен думи като класическо или старомодно не бива да подвеждат. Да, наистина, тъкмо такова е отношението й към акта на писане. Самото й писане, обаче, несъмнено е модерно в буквалния и епохален смисъл на термина. То черпи импулсите си от прецизното вглеждане и боравене с различни културни пластове и с тънкия психологизъм, така характерни за модернизма - за онзи висок модернизъм, който предхождаше изглеждащата бедна и варварска в сравнение с него постмодерност.

2. 

Можем спокойно да определим писането на Цвета Делчева като изискано, което ще рече, че нейната изразност не се задоволява с демонстрацията и ефекта на още пенливата необузданост на хрумването или идеята, или на стихийността на чувството. Напротив, тръгвайки от тях, тя ги превръща в максимално овладян естетическа жестикулация, която често съдържа в себе си дори собствената си саморефлексия. Ето, впрочем, едно стихотворение, което блестящо илюстрира и овладяването на първичния подтик, и "рационализирането" му едновременно в наблюдение и самонаблюдение:

 

СТИХОТВОРЕНИЯТА, ОТ КОИТО СЕ ОТРЕКОХ

не успяваха да опишат онова,
което си заслужаваше да се опише;

позираха с темата за самотата
или търсеха общите теми, за да напипат
най-важното, същественото,
вместо да изразят извънредно силната емоция;

завиждаха за късмета да се живее без прекъсване;

ограничаваха се поради липса на достатъчно талант
или опит, но най-вече поради мързел
до обвинения или произнасяне на присъди,
както и до отмъщения чрез разочарование;

усъвършенстваха самозащитата чрез втвърдяване
и стягане, за да не се изпита болка
или за да се понесе.;

вярваха, че нещо изключително може да се напише
от пръв път и оплакваха липсата на признание;

преувеличаваха страданията от честолюбие и завист,
заплашваха със загубата на вяра, шантажираха,
бързаха да сложат край;

възприемаха живота като състезание
с раздаване на отличия;

опитваха да се занимават със социални теми,
защото така се прави, съгласяваха се,
че поезията е формата за обсъждане на големите
катаклизми или за търсене на отговор
на обществените и политическите въпроси,
вместо да оставят това на публицистиката;

слизаха до нивото на медиите,
превръщащи страданието на едни
в страховете на други;

прекаляваха с темата за смъртта;

изкушаваха се да се обръщат към бъдещето
в множествено число или да предлагат
своята версия за отминали исторически събития,
говорейки в трето лице;

изпадаха в пристъпи на отрицание,
обвиняваха Бог, че не съществува;

звучаха повърхностно,
щом започнеха да говорят общо;

вместо да потънат в подземията ми
и да излязат от там с онова, което
ми бе дадено да напиша.

 

Изискаността е рядко срещано качество в българската литература. То предполага стил, макар че не всеки стил предполага изисканост. Сещам само за още две имена, освен Делчева, у които днес можем да срещнем изисканост на израза, макар и по различни начини. Едното е Емилия Дворянова, при която изискаността е органично проявление от вродения аристократизъм на нейната словесност. Другото е Радостина Ангелова, където изискаността в най-добрите й работи /"Виенски апартамент", "Не сме тукашни"/ идва по линията на една мисловна, а вероятно и житейска чистоплътност. Изискаността при Цвета Делчева е по-скоро рефлективна изисканост. Тя е основана, изглежда, на едно задълбочено и постоянстващо в пребиваването си сред културно-естетически феномени съзнание, което не просто има познание върху архитектурата, музиката, изобразителното изкуство, литературата, но превръща по някакъв начин техните "мери", техните универсалности и техните граничности, в свой персонализиран модел на усвояване и репрезентиране на света. Без да има каквато и да било пряка връзка, когато чета прозата на Делчева, тя ме препраща в пространства, където витаят други изискани автори. Патрик Модиано, например. 

Така, когато се зачетох в обемната, вълнуваща и сложно организирана конструкция на стихосбирката "Отворени възможности", в един момент, ни в клин, ни в ръкав, се сетих за Марсел Пруст и "По следите на изгубеното време". Сякаш виждах разгърната в поетичен вид същата проницателна и скрупольозна наблюдателност, същият вкус към детайла, същата наситеност с психологизъм, същото трептене на светлини и сенки и същото, лежащо отдолу, усещане за цялостност.

Да, да - знам, че е идиотско човек да поглежда към нечия поезия през призмата на една белетристична класика. Но... понякога върши работа.

3. 

Има ли такова нещо като ефирен монолит? 

Има. 

"Отворени възможности" е пример за това. Текстовете вътре варират от фрагментарност до едри, прозаически на моменти, късове. Но при цялата тази привидно разлитаща се във всички посоки разнородност, която включително е и тематично съдържателна, действително не можеш да се изплъзнеш от усещането за монолитност. Подозирам, че по този начин се носят из космоса метеорити и всякакви други отломки още от времето на първичния взрив. Носят се, но не могат да се изплъзнат от космоса. В известен смисъл, те са самият космос.

Аз, разбира се, хлътнах в притегателността на текстовете и за мой срам трябва да кажа, че бях доста понавлязъл, преди да обърна внимание на нещо, което иначе ми беше пред очите. Работата е в това, че наред с обичайната, разположена отдолу, номерация на страниците, отгоре имаше друга номерация, която делеше и разграничаваше текстовете като етапи в развитието на лирическият герой/или героиня/, или по-скоро подсказваше, че лирическият герой, всъщност, е самото време. Изтеклото време, невъзвратимото време, изгубеното време. Авторката бе тръгнала по следите му поетически, докато Пруст бе вървял подир него белетристично. И при единия, и при другия хоризонтът е бил хоризонтът на едно невъзможно на практика завръщане. И въпреки това, въпреки ясното съзнание за невъзможност, какво непомерно, какво човешко и възвисяващо тъкмо човешкото, усилие за реконструкция, за възкресение. 

А нагонът за реконструкция - да отбележа, не на последно място и за да препотвърдя тезата си за близостта на авторката с модерността - та, нагонът за реконструкция е колко изконно човешки, толкова и присъщ на модернизма като основополагащ принцип. Модернизмът е последната точка, от която човек е все още опиянен от идеята за някакво сътворение. За сравнение, постмодернизмът е вече отвъд, в ентропичността и разпада. Негова презумпция е опиянението от възможността за разрушение, в известен смисъл той е оксиморон на творческото. Казано другояче, ако модернизмът, дори когато е изправен пред невъзможността за сътворение, запазва творческия жест, посредством усилието за реконструкция, постмодернизмът изобщо го отхвърля, използвайки за алиби някакви доста съмнителни и въображаеми дълбочини на деконструкцията. Условната привлекателност на постмодерното идва най-вече по линията на своеобразния срив на ценностните систематизации, в определянето, а най-често самоопределянето, на всеки текст като художествен и съответно равноценен на всички останали - една латентна пролетаризация на изкуството, сладко усещане за бунт, в който, обаче, не рискуваш нищо и още по-сладко усещане за някаква извършена "творческа" работа, почти без усилие. Сбъднатата мечта на човека от тълпата, който може да се преживее като значим, като творец.

Изяснявам по-обстойно всичко това, защото то ми се вижда важен ключ при възприемането на текстовете на Цвета Делчева. Те се движат в регистъра на онова, което и във формален, и в съдържателен план, се нарича висока литература. Професор Светлана Стойчева много точно отбелязва в предговора си към книгата, че "имаме насреща си автор, който непрекъснато се държи на висотата на думите - условие, което можем да разбираме като висока степен на истинност". Казано другояче, Делчева поема онзи естетически риск, познат на всеки сериозен автор - рискът на художествено-честното говорене, което отстои еднакво далеч, както от спонтанната честност на кръчмарския изказ, така и от умелата позьорска техника на "заемане" на различни роли. Това е рискът да балансираш по тънкото въже между правдивостта и естетическата мяра. Но също така, вътре в себе си, книгата е пронизана от различни нива, които на свой ред изискват удържането на баланс, да речем, между разнопосочност и единство, между категоричността на вече слученото и условността на хипотетично възможното и т.н.

Може да се каже, че в "Отворени възможности" Делчева се е справила блестящо с тези баланси. Затова и нейното бродене през времето и нещата не се изчерпва просто с тяхната поетическа инвентаризация, както това би се случило с някой по-неумел автор. Напротив, нейните дълбоко интровертни по светоусещане текстове, отиват далеч зад фактологичността и параметъра на личното, за да прелеят в тоналността и тоталността на една деликатно обобщение, на един свят, или на онзи ефирен монолит, за който вече споменах.

И ако нарекох това писане и тази книга изискани, непременно трябва да сме наясно, че тъкмо по тази причина те са и изискващи от своята публика. Изискващи тънка наблюдателност, съхранена чувствителност и определено ниво на култура от читателя, но за сметка на това щедро отплащащи се с онзи неповторим вкус и аура, присъщи единствено на високостойностните в естетическо отношение творби.

 

 

Кръстьо Раленков в "Диаскоп":
 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.