Антония Апостолова: "Там, на същото място" - "Потъване в мъртво море"

Там, на същото място

(Ърнест Хемингуей, „Хълмове като бели слонове”[1])

Стоеше отпред и всичко му се струваше до атом същото. Приликата беше удивителна: трите стълби надолу и скосеният по тях мрак, ръждата, лизнала парапета, случайното лице, което току изплуваше откъм бара за кратка цигара под червения неонов надпис. Досущ като кървав Марс. И макар че в тази дупка можеше да се пуши на воля въпреки забраната, той беше излязъл за същото – миг на събиране в студа пред неминуемото.

Дупка, точно така беше нарекла тя и корема си. Мястото между дюлевите гърди и „прага на нейната женственост“ – непоносима за нея фраза, с която обичаше да я дразни, докато с пръсти лазеше към слабините й. Отиваме в някоя дупка, отсече и за последното им заведение заедно и сама го избра сред последните резултати във Foursquare – онези, в които нямаше снимки и коментари, само нисък рейтинг и странно име.

Името на онзи бар отпреди пет години той изобщо не помнеше. Беше в топло и уютно подземие като сегашния, но все пак не беше съвсем същият, както му се стори преди малко. И улицата беше друга тогава, по-тясна и непочистена. И разположението и видът на масите вътре – също. В дъното на онова място като стар иконом дремеше напукан и полиран бар. Особеният му вишнев цвят беше потъмнявал десетилетия под хорските ръкави. А когато тя мина през стеснението след прага, двете високи огледала върху насрещните колони я разтроиха: истинската в средата, а отстрани – нейните облагородени от оскъдното осветление отражения. Да, единствено градът и няколко детайла бяха същите. Всъщност градът така или иначе винаги беше същият. Тя никога не се реши да излезе и на трийсет километра от него – поне до Атлит или Зихрон Яков, та да останат на спокойствие заедно.

В паметта му двамата с нея пак заслизаха към невзрачната сигурност на онази арабска кръчма някъде из „Вади Ниснас“, близо до пазара. Сигурното непременно трябваше да е невзрачно, вярваше тя. Мястото беше така забутано, че нямаше никаква опасност някой познат да ги засече случайно. Да, и стълбите на онзи бар бяха само три – строителният шаблон е пестелив. Тя ги взе с престорена бдителност, сякаш още пазеше онова, което преди няколко часа бяха отделили от тялото й. Тази показна загриженост за утробата беше намек към него (не, направо обвинение) – нищо че сама бе поискала да стане така.

Тогава, преди пет години, пак беше зима – доколкото тук сезонът можеше да се нарече така. Май че беше декември. В бързия преход към пълен мрак, както винаги по това време на годината, той изведнъж почувства чак с ноздрите си, че часът съвсем не беше шест, а почти среднощен. И ето че тя се обърна, за да поклати с укор глава: виждаш ли какво направих заради теб, виждаш ли колко престъпно късно стана, колко се отдалечих от моя „Рамат Бегин“, колко крайно трябваше да действам. Лилавият неон бе отпечатал заплахата на неясния си надпис по лицето й.

А всъщност докато слизаха, обонянието му просто бе регистрирало тленния повик на малките задни улички. Той беше вдишал зловонието на поставените наблизо казани, миризмата на гнил зеленчук, чиито ненужни части възрастни жени чистеха денем пред сергиите на пазара и изхвърляха с купища. Обелките се разлагаха и под хладното зимно слънце. Беше мирис на развала и разпад – така различни от оживлението, което бяха свикнали да изпитват заедно.

– Още ли пушиш? Влез поне, защо стърчиш на студа? Вътре не се диша, но и не ми се замръзва да те чакам вън.

Гласът на сегашната жена го стряска. Съвсем различен е от онзи преди пет години. И все пак са съизмерими – женски гласове, направени от сърдита грижа, от топло притегляне и доверчивост със силата на заплаха.

– Ревнив съм към собствения си пушек. – Той издухва глупавата си шега встрани от едрото лице, приело войнствения цвят на неона, червено.

– Чакам те вътре… – сякаш забива пирон жената и хладно отдръпва гласа си. После се обръща и с един единствен скок взема стълбите, лека и неуязвена, все още плод висящ на клончето си. А той си помисля най-лесното – жените са майстори в отлагането на края, щом не идва от тях.

Загася веднага фаса си и се смъква след нея в дупката. И ето че още с влизането разпознава в случайна клиентка косата на предишната жена – със слегнали от няколкочасовия престой в болницата къдри и цвят на лошо проявена снимка. Не се обръщай, иде му да извика към непознатата. Тя може всеки миг да срути този мираж, поднасяйки му чуждото си лице.

Преди пет години се бяха настанили на масичка точно като ей онази там, в измамно прикрития ъгъл. Имаше нещо по детски чисто в стремежа им да се крият. Игра на жмичка, която възстановяваше илюзията за невинност сред всички онези опушени барове, в които с години бяха допирали коленете и стискали ръцете си. И също като при децата, ако някой трябваше да ги види, щеше да го направи още с влизането – двама уморени с потропващи пети и лица на стража, с длани, сочещи към онези места по тях, които доскоро бяха сграбчвали.

– Там… – посочи корема си тя. – Там пак съм си същата. – Подчерта го така, сякаш беше за предпочитане пред другото – всичко там напълно да се беше променило за тях.

– Боли ли?

Той не знаеше какво друго да я попита. Понечи да посегне и да сложи длан върху мястото както правят с бременните, но лицето й, остаряло сякаш за една нощ, закима към сервитьорката. Кой би помислил, че на място като онова имаше даже сервитьорки – гъвкави мъжки момичета, така коварно отзивчиви.

Спомни си как в онзи миг му се струваше, че всичко вече е казано по няколко пъти. Че дори зъбните клечки в поставката са използвани до последната и по тях лепнат тайни като тяхната. Той извади една клечица и зачегърта фугите между цветните плочки по масата – оттам заизлиза и се нави тънка струйка мръсотия. Сигурен беше, че погледне ли към нея въпросително, жената срещу него щеше да изрече нещо непоносимо с новопридобития си наставнически тон: това, което трябва да бъде, не бива да ни боли.

Само че сега е тук. Лицето на сегашната жена плува пред него върху несигурната лодка на дланите й. Тя още се крепи на своето клонче – няколко сурови нишки. Сред целия този пушек около тях арабските думи гърмят от тонколоните като страшни, но изтънчени проклятия. Двамата вече са минали предисловията, но сега, на частта с причините да се разделят, тя го изненадва. Не се тръшка и не свисти, защото брани самия ембрион на тяхното бъдеще:

– Какво ще правим сега?

Пита го като момиченце и разтърква брадичка в шепите си. Вместо още въпроси, вместо да му зашлеви най-правилния: защо, защо не можем да бъдем заедно, какво повече искаш?

– Там…

Той посочва корема й, защото се е подготвил тъкмо за това. Ръката му е репетирала сцената. И както не е успял тогава с предишната жена, сега се премества съвсем близо до тази и слага длан върху него:

– Не съм готов да имаме нещо там, не разбираш ли?

– Но аз самата не искам нищо там! – изстрелва сегашната. Прекалено бързо за която и да е жена. С готовност, която му се струва отблъскваща по силата на някакъв древен, подмолен инстинкт, настояващ да опази семето му. В гласа й звънва хищна нотка на обнадежденост, че е намерила пролука в него. Както семенцето в яйцеклетката.

– Веднъж вече съм губил дете и не искам...

Той я сразява с аргумента, оставен за краен случай. И в същия миг разбира, че я е домъкнал в тази квартална дупка единствено заради приликите й с онази отпреди пет години. Дори и тази вечер тук предишната жена му обръща гръб с гърбовете на поне три други жени в бара: онази с намачканата коса, другата, с тънкия като резен профил, и тази съвсем пред него, чиято пола се притиска в пода. Да, онзи ден през декември тя също носеше широка рокля, понеже си я спомни да се влачи по стъпалата, докато той я придържаше. Когато я посрещна пред болницата след изписването, му обясни, че не иска нищо да притиска корема й. Иначе можело да прокърви.

Тя вече имаше дете – малко, безлично момиченце с грозни и вечно подути очи. Може би докато двамата с нея слизаха в онази дупка след процедурата, съпругът й го беше вземал от градината. Беше го целувал по същите тези очи. Да, точно такива бяха, виждал ги беше на снимката, която тя си носеше в портмонето като всички останали майки: очи на малка жабка, с червеникави възглавнички и сламени мигли. Как бе способна така бързо да избере кое дете да живее и кое да умре, кое е правилното и кое отклонението, от кое да се предпази и за кое да се съхрани? С някакъв свой, подгонен инстинкт да залови набързо причината двамата да прекъснат връзката, от която цели три години не бяха успели да се откажат. Само за няколко дни се беше преобразила до неузнаваемост.

– Какво ще правим сега?

Това я беше попитал той – съвсем естествено, първосигнално – веднага щом научи, че е бременна от него. Но въпросът й се стори непростим. Взела го за съмнение и дори съжаление, тя бе приела капката му в нея за знак окончателно да се разделят. Каза му, че е записала час за аборт едва предната вечер. Каза му само чакай ме за последно пред болницата „Рамбам“ в пет, тогава ме изписват.

Но за какво й беше вече той? Ако не беше онзи миг на подчертана слабост по стълбите, тя навярно и тогава, след аборта, щеше да има силата да ги прескочи наведнъж – като че от нея не бяха извадили детето им, а камъчето на тяхното упорито влечение, което й беше убивало досега. Даже си мислеше после, че го извика само за да му напомни кое най-малко принадлежи на мъжете: плътта, черновата на общото бъдеще, децата им.

– Вече съм губил дете и не искам семейство. – Той го казва срещу угасналия поглед насреща му.

От този миг нататък сегашната жена ще го чака да изрече най-непосилното. Чак тогава тя ще намери мъничка опора в ръба на чашата, в цвете от плочките или в смачканата салфетка на масата, за да стане и да го остави за последно да плати цялата сметка. Той не чака въпросите й, а сам продължава с подготвеното си оправдание.

За онова преди пет години.

За дупките, в които с предишната жена се бяха крили и в които по неволя обикнаха “Машру Лейла“ и „Ел Мораба“, две банди, които изричаха грапавите арабски думи като целуване на вода, леко и филигранно. За нежеланието й да се отдалечават от града и апартамента й въпреки опасността. За следобедите, в които правилното й дете спеше в градината, а те с целуване отлепваха листенца мента от устните си и вдишваха дълбоко мириса на дом и здраве. За фалшивите болнични дни, в които колкото и нетърпеливо да смъкваше чоропогащника й, по стоманените му нишки така и не полази бримка. Таханената й кожа лепнеше по езика му, но когато неговата храбра капка, която не искаше да се съобразява повече с обстоятелствата, завоюва мястото в нея, способно да стане тяхно, той дори не беше разбрал. И онзи проект за съвместен живот остана скъсана чернова. Също като фетуса, който бяха откъснали от нея (както го нарече тя, за да го уязви).

И когато заразказва за своето измислено мъртво момченце с порок на сърцето, за кожата му със същия цвят на разбит тахан, за красивите му кафени очи, жената срещу него наистина не издъ́ржа. Става и се запътва към изхода с трите стъпала. С нея става и другата, предишната, и двете едновременно казват: „Не мога повече. Не излизай с мен. Аз сама“.

И ето ги: изтичват нагоре и далеч от него с неочаквана сила, понесли празните си кореми покрай главата му. Единият – от онова, което е било, а другият – от което още може да бъде, но няма. Полите им обърсват техните следи до това забравено, вкопано в земята място. Резките им движения карат всички в тясната дупка да се обърнат. И сега той вижда, че се е заблудил: жените вътре не са му чужди – те всички гледат към него с техните две лица.