Ояр Вациетис: "Ръцете на Венера"
05.11.2019
Академик Янис Страдинш го определя като „голям подарък за малък народ“, а поетът Имант Зиедонис го нарича „съвестта на народа“.
Създавайки произведения за своето време, Ояр Вациетис е творил за вечността, вглеждайки се пророчески в бъдещето. Той се осмелил да не се страхува да запише гласа на съвестта си, въпреки че това нерядко противоречало на мнението на господстващата номенклатура – и затова той дълго време трябвало да заплаща с премълчаване и сурова критика от страна на съветските идеолози. Но не им се удало да принудят таланта на Ояр Вациетис да мълчи:името му притежавало могъща сила, и народът го обичал. И на властващия тогава елит не оставало нищо друго, освен да го „накаже“ с различни почести и награди.
Сдружение на мемориалните музеи в Латвия
С Вациетис започна много важен етап в развитието на следвоенната латвийска поезия… Той внася в нея една очовечена реалност, активна гражданска поезия, съзнание за човека като съставна част, но и като суверенно същество, жажда за нравствено извисяване – съчетани ту с топъл, светъл лиризъм и елегичност, ту с полемичен нерв, ту с остроумна парадоксалност или рязък сарказъм, което я очертава като смела по съдържание и изразителна по форма поезия. До каквато и тема да се докосне, той се стреми да постигне глобалните истини за човека и за времето си.
Здравко Кисьов
Из "Ръцете на Венера", изд. Ерго
Превод от латвийски: Здравко Кисьов
Художник: Роман Кисьов
ПЪТ
Към всичко, до което отивам,
аз вървя пеш.
Искам винаги да пристигам,
а не – да се появявам:
Без умората от пътуването.
Без самотата на странника.
Без очната ставка със себе си.
Без тъгата
по тебе.
Искам винаги да се приближавам,
а не
изведнъж да изниквам:
Без разстоянията.
Без крачките
и без техния звук,
който разказва неизразимото.
Да, аз износвам така
много подметки,
но не износвам в себе си
хората.
* * *
Хищник, винаги гладен –
ето какво съм:
гоня мишката бягаща,
но уви,
тя непрекъснато се изплъзва.
Моята мишка
е времето.
И все пак е чудесно,
че така, постоянно на лов,
гладът не ти позволява
да стоиш безучастен.
Дори да ловиш само вятъра,
бягащите листа на дърветата
и пепелта от изгорелите въглени,
докато лапите ти са силни
и ноктите остри,
лови,
лови неуморно!
СТАРАТА КАРТА
Аз трябва да гледам в ония времена,
когато не ме е имало,
да се промъквам през джунгли,
там, където сега е асфалт,
да преплувам реки,
днес напълно пресъхнали…
На човек му е необходимо да знае
скоростта
на неговия собствен живот.
Аз трябва да върна ранимостта
на кожата,
трябва да възвърна слуха
на оглушалото от грохот ухо,
та копривата отпреди век
все тъй да жили,
а в хралупата на дъба
стогодишни пчели да жужат.
Всичко би могъл да загърби
един-единствен от сегашните дни!
И ето – боготворя старинните карти.
Защото само когато наложим
един контур върху друг –
ще прогледа иконата,
фотографията на времето.
Ще започнат да пулсират отново
вените на пресъхналите реки
и ще отърсят градищата стари
от себе си пясъка.
НАЙ-ПРЕКРАСНИТЕ
Най-прекрасни измежду всички
са неизпратените писма.
Най-красноречиви –
са прелистените от огъня.
Чуваш ли
как въодушевено бучи
пламъкът в печката,
тя чете и повече никой
няма да узнае прочетеното.
Чуваш ли как скърбят
Неизпратеното
и Неполученото.
И все пак това –
да не изпратиш и изгориш,
е по-древно
от умението да пишеш.
Цяла вечност
трае тази беседа.
И със самия себе си
във вечността.
Че несъгласен с бездарната,
безкрайно бедната
човешка реч,
ти си се осмелил да беседваш
само
със себе си.
Не се намесвайте,
когато видите дете
да си бърбори сам-самичко –
нищо няма да разберете,
дори да си помислите,
че сте разбрали.
И, сепнато от вас,
детето може да се пребие,
падайки от безкрайността,
в която е било.
РЪЦЕТЕ НА ВЕНЕРА
Казват,
че за това някакъв глупак вече питал.
Но наистина –
къде са ръцете ù?
Запитах един журналист в Чехия –
каза ми, че са в Прага,
запитах французин –
каза: в Париж са,
запитах един наш критик –
каза: строшили са се.
Да…
Аз чувам това не за пръв път,
и не само за ръцете на богиня Венера.
Колкото искаш зацапвай,
дробù на късчета красотата –
ще си остане тя красота.
А колкото и да разкрасяваш урода –
ще си остане той урод.
Що се отнася до ръцете…
Какъв живот,
каква борба,
каква любов
е отнела на Венера ръцете,
щом ние с цялата своя същност
оправдаваме тяхното отсъствие днес?
-
Публикува се със съдействието на Мартин Христов и Роман Кисьов.
____________
Бележките и стихотворенията са от изданието „Ръцете на Венера“, избрани стихотворения от Ояр Вациетис в подбор и превод на Здравко Кисьов (1937 – 2015), редактор и художник е поетът и художник Роман Кисьов (син на поета преводач З. К.), изд. „Ерго“, София, 2019.
Книгата е публикувана с подкрепата на Платформа „Латвийска литература“, Министерството на културата на Република Латвия и Латвийската държавна фондация „Културен капитал“.
За Ояр Вациетис
Ояр Вациетис (1933 – 1983) е едно от най-големите имена на латвийската литература, народен поет на Латвия, един от стълбовете на модерната латвийска поезия през втората половина на ХХ век, оказал силно влияние на няколко поколения поети.
Досега у нас са публикувани две книги на Вациетис: „Избрани стихотворения“ (1966), в превод на Константин Павлов, и „Леден витраж“ (1987), избрани стихотворения в подбор на Здравко Кисьов и Георги Белев, включваща преводи на Константин Павлов, Здравко Кисьов и Румен Леонидов.
Книгата „Ръцете на Венера“ (изд. „Ерго“, София, 2019) в подбор и превод на Здравко Кисьов разширява и допълва представите ни за този голям латвийски поет,а за младите тази книга вероятно ще бъде и първата среща с поезията на Вациетис. Повечето стихотворения, преведени от Здравко Кисьов и съхранени в архива му, се публикуват за пръв път.
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.