Ангелина Василева: "Читателски клуб на НБУ, Марко Поло, С. Т. Колридж, Итало Калвино и аз"

Получавам имейл с покана за последната сбирка на Читателския клуб при Нов български университет за тази академична година.  Книгата на месец юни е „Невидимите градове“ на Итало Калвино /1923 – 1985/. И се оказва, че в личен план ми предстои среща, отлагана дълго във времето.

Успявам да заема от кварталната библиотека екземпляр от книгата с пожълтели от времето страници. Всъщност, по книжарниците  току-що е пуснат в продажба преиздаденият превод на Божан Христов от 1990 г. , но няма смисъл да го купувам – почти сигурна съм, че в някое ъгълче в дома ми се крие първата книга.

Имам физически спомен как я разглеждам в книжарницата, плащам на касата, отнасям я вкъщи, нетърпеливо я изваждам от чантата си, разтварям ... и бързо я затварям. Защото в него момент вниманието ми внезапно е погълнато от екзистинциални проблеми - еуфорията от мечтите за промените у нас току-що навлиза в т. нар. „луканова зима“ и материалният свят – храна, електричество, вода, препитание, пари - започва да изчезва пред очите ми като в сюрреалистичен роман...

Да, 90-те години в България определено не предразполагаха към четене и размишления върху социални утопии. Така първата ми среща с Итало Калвино, един от най-известните представители на европейския постмодернизъм, не се осъществява. Оказва се, че поради изброените обстоятелства книгата на големия италиански писател, есеист и журналист остава непозната и за мнозина от моите „четящи“ приятели. Оттогава са изминали 29 години. И трябва да  призная, че времето е на нейна страна - превеждана и преиздавана многократно на различни езици, днес тя е по-популярна и разбираема от всякога. И аз трябва да се подготвя за срещата си с нея.

„Невидимите градове“ е книга без сюжет и може да се чете на малки „порции“. Въображаеми разговори между Марко Поло и Кубилай Хан рамкират единадесет раздела, в които пътешественикът описва пред Великия Хан 55 града с женски имена, които е посетил. Забавно, остроумно четиво, изтъкано от фантастика и поезия. Но в същото време – един сложно построен пъзел. Във всеки раздел изникват сякаш без определен ред градове с номера в дефинирани от Калвино групи: на паметта, на желанията, на знаците, на размените, на очите, на името, на мъртвите, на небето, леки градове, непрекъснати и скрити. При внимателен прочит става ясно, че отделните разкази са своеобразни притчи, подредени стриктно в пет области - култура, език, време, памет, смърт. Оказва се, че в действителност градовете се появяват в сложна схема, доста трудна за проследяване в началото, по-предвидима едва във втората част на книгата. Признавам, че интелигентността ми бе поставена на сериозно изпитание, но се успокоих донякъде, когато прочетох в една статия, че това е нещо като пасианс с карти таро – игра, която не познавам. В тази прецизна постройка, предизвикваща в еднаква степен вниманието, въображението и интелекта,  се откроява Калвино структуралистът.

Не по-малко изобретателен е Калвино сюрреалистът, който създава плеада от градове-утопии в рамките на роман-утопия. Наративът е изчистен до прецизността на филмова лента и въпреки  иносказателния подход – безкомпромисен. Героите водят своите диалози някъде през 13-ти век, но става въпрос за нашия свят днес. Марко Поло разказва например за град, който се състои от противоположни реалности, едната на видяното „с поглед нагоре“, другата „с поглед надолу“ /Колко неусетна е понякога границата  между оптимизма и песимизма и преминаването от едното състояние в другото!/; или за „троиствен“ град – на живите, на мъртвите и на неродените /. Особено трябва да с съобразяваме с последните!/ Върху атласа на Великия хан пък са разположени градове, които „още нямат форма и име“ и като такива се споменават Ню Йорк, Лос Анджелис, Киото-Осака /както знаем, те ще се появят векове по-късно. Но по този начин ние сме предупредени: „Там, където формите изчерпват разнобразието си и се разпадат, започва смъртта на градовете.“

Разбира се, тези техники на високия модернизъм са в помощ на постмодерниста Калвино, който сякаш на шега, с лека ирония посяга към известната книга за пътешествията на Марко Поло „Милионът“ - великолепно овладян пастиш на цялостно произведение - за да ситуира върху тях възгледите си за съвременния свят. Разказите в двете книги външно си приличат, но има едно съществено различие - в „Милионът“ те са пътеписи, в „Невидимите градове“ – притчи. В творбата на Калвино играта присъства многопластово – и като играта на шах между Хан Кубилай и Марко Поло, която служи за фон на разговорите им; и като игра на реалностите в „невидимите градове“; и като най-древния, оцелял до днес начин на комуникация – играта с жестове. Тезата в притчата често се превръща в своя антитеза: „...Изидора е град на мечтите, но с една разлика. В мечтания град човек се е виждал на младини; в Изидора пристига вече стар. На площада е стената на старците; той седи редом с тях. Желанията вече са спомени.“ И това е само част от постмодернисткия инстументариум, с който Калвино си служи.

***

Дълъг е пътят на разказите за градовете във времето, преди да стигнат до книгата на Калвино. Особено завладяващи са тези за Шанду / Джанду, лятната резиденция на Кубилай хан. За нея пръв разказва венецианецът Марко Поло, който на 18 години тръгва по Пътя на коприната с баща си и чичо си и пътуванията му продължават почти четвърт век. През повечето от това време той служи в двора на Кубилай Хан, владетел на Монголската империя /днешен Китай/, който го изпраща на важни мисии в непознати за европейците в онези времена азиатски страни. Когато Марко Поло най-после се завръща в родината си, тя е във война с Генуа. Той се включва в бойните действия със свой собствен кораб, но попада в плен и прекарва една година в генуезки затвор. Там се сприятелява с Рустикело да Пиза, автор на рицарски романи, който през 1298 г. записва разказите за пътешествията му в книгата „Милионът“. Тя бързо става популярна и започват да я превеждат на други европейски езици  още преди смъртта на Марко Поло. За съжаление, оригиналните ръкописи се загубват. Най-старият от тях, оцелял до наши дни, е от началото на 14 в. на старофренски със силно италианско влияние. В „Милионът“ е първото описание на митичния град-дворец Шанду:

„И така, отпътували от страната Тандук, след три дни стигаме до Джанду, град, основан от Кубилай хан, Великят хан, който царува днес. Тук императорът е построил един дворец от мрамор и други скъпи камъни; залите и просторните стаи са украсени със злато и са необикновено красиви. Дворецът е заобиколен от стени, дълги петнадесет мили; вътре в тях има реки, чешми и поляни. Великият хан е пуснал там много диви животни, елени, лопатари, диви кози, които служат за храна на соколите.

.................

Посред голямата поляна Великият хан е построил сграда от бамбук, изцяло позлатена отвътре и изящно изрисувана с животни и птици... Покривът е построен по начин да бъде разглобен винаги, когато се наложи. Придържат го двеста копринени въжета.

Великият хан остава в този дворец три месеца в годината, сиреч през юни, юли и август, когато в тази област не е много горещо. През всичкото това време дворецът е открит и действащ; през другите месеци на годината е затворен и разглобен, но може да бъде открит и сглобен отново, щом потрябва.“

Превод - Божан Христов,  – Народна култура 1990

В този текст откриваме и най-вероятния първоизточник на идеята за женските имена на градовете в книгата на Калвино: Марко Поло съобщава, че в двореца на Кубилай хан има голям брой монашески ордени, а един от тях „почита само женски божества“.

Следващият автор, който дава някакви бегли сведения за Шанду през 1614 г., е английският свещеник Семюъл Пърчъз, който по собственото му признание никога не бил пътувал, но посветил живота си да събира разкази на пътешественици и моряци. Съхранил ги надлежно в няколко тома. Ето неговото описание, явно базирано на книгата на Марко Поло:

„В Шанду Кубилай Хан построил величествен дворец, обгръщаш със стена 16 мили равна земя с плодородни ливади, прекрасни извори и всякакъв вид дивеч, а в средата разкошна къща за развлечение и отмора, която можела да се мести от едно място на друго.“

Век и половина по-късно Шанду се появява отново в една от най-известните поеми на Семюъл Тейлър Колридж /1772 –1834/, считан за основоположник на английския романтизъм. Тя е известна с две неща: написана била в наркотичен транс и останала незавършена. Историята, според самия автор, е следната: тъй като бил болен /от ранна възраст страдал от тежка форма на ревматизъм с усложнения/, той взел широко употребяваната по него време болкоуспокояваща тинктура „ланданум“, съдържаща 10 % опиум на прах. Започнал да чете описанието на Шанду в книгата на Пърчъз и заспал. Присънила му се великолепна поема и щом се събудил започнал да я пише като под диктовка. Планирал да бъде по-дълга, около 200-300 строфи, но стигнал до 54 и се наложило да спре, защото го прекъснал някакъв човек, дошъл от Полрок... и магията изчезнала. Колридж не публикувал поемата „Кубилай Хан“ цели десет години, позволявал си да я чете само в тесен приятелски кръг, но накрая Байрон успял да го убеди да покаже на света този прекрасен образец на английския романтизъм. На Шанду са посветени първите 11 строфи.

/Преводът на български е мой./

***

Втората ми среща с Калвино и неговите „Невидими градове“ неочаквано откри пред мен пролуки във времето и пространството, за които не бях подозирала. Не съм изпадала в транс, нито съм търсила съвършенство. Случи се няколко пъти да разтворя книгата на произволна страница, да прочета нещо и нещо да напиша... Тъй като не ме бива в изкуствените построения, мисля че това беше просто някаква игра на въображението, в която попаднах неволно. Цитатите са от книгата на Калвино, стихотворенията в курсив са мои.

с. 21„Градовете са като сънищата – всичко, което е въображаемо, може да бъде сънувано, но и най-неочакваният сън е ребус, който крие или едно желание, или неговата противоположност – един страх.“

с. 24 „В Хлое, град голям, хората, които минават по улиците, не се познават. “

с. 50„МАРКО ПОЛО ... Може би терасите на тази градина гледат само към езерото на нашата мисъл...“

с. 66„Случва се, също така, когато минаваш покрай яките стени на Маразия и най-малко очакваш, пред очите ти да се разкрие отвор, и да се появи един прекрасен град, който след миг вече е изчезнал.“

с. 63„И в Раиса, град тъжен, преминава невидима нишка, която свързва за миг едно същество с друго и се разпада, после отново се изопва между две движещи се точки, бележейки нови, бързи фигури. Така всяка секунда нещастният град съдържа един щастлив град, който дори не знае, че съществува.“

***

Всяко едно от тези пет стихотворения би могло да съществува самостоятелно, без цитатите от „Невидимите градове“ на Итало Калвино. Те не са в диалог или в спор с нея. Единствената връзка между тях и тази книга е, че са написани по времето, в което съм я  чела и по-конкретно когато съм я отваряла на случайна страница и тези редове са попадали пред погледа ми.

Първият път това ми се случи, докато пътувах в автобуса. Вторият път  разтребвах бюрото си вкъщи. До петия път избягвах да търся отговор как и защо се получава всичко това. На шестия отворих книгата преднамерено, за да видя как магията ще се случи. Буквите и думите бяха същите. Текстът беше забавен и провокиращ размисъл. Но повече стихотворения не успях да напиша.

Появата на едно стихотворение на света е непредсказуема. Самата аз не пиша често стихове. И никога не съм имала предчувствие за мига, в който в съзнанието ми ще се появи определен образ в ритъм – той идва внезапно и сякаш отникъде. Понякога не пиша с месеци, дори в продължение на години. Но ми се е случвало, също така, да напиша две и дори три стихотворения в един ден. В началото това ме изненадаше, с времето приех, че просто има дни за писане или по-скоро за случване на стихове. И те не са отбелязани предварително в календара.

По-определима е роля на вдъхновението. То също ни връхлетява в неочакван момент и проявленията му могат да бъдат най-разнообразни. Видяхме как бликащото от живот описание на двореца Шанду от пътешественика Марко Поло се превръща в суховат абзац в книгата на монаха Пърчъз. Но ако Колридж бе заспал с друго четиво, дали превъзбуденото му от наркотика въображение би нарисувало поема, равностойна на „Кобилай Хан“?

Благодарна съм на Читателския клуб в Нов български университет за поканата за тази среща. Тя ме провокира да прочета една книга, с която се бяхме разминали във времето. Върна ме към поемата „Кубилай Хан“, останала в съзнанието ми от лекция на професор Марко Марков през студентските ми години като предизвикателство за превод. И ми се случиха пет стихотворения.

Снимка: Sophie Bassouls / AOP

Ангелина Василева в "Диаскоп":

• Десети Есенен салон за поезия отбелязва своя юбилей в Американски център - Столична библиотека
• Wystan Hugh Auden /1907 – 1973/: "О, разкажете ми за любовта!"
• "С Девън в дъждовен следобед" - "Разкази от острова"
• "В сърцето на пейзажа твоят силует"

© Христина Мирчева