Дмитрий Новиков: "Пламък в откритото море"

За величието на руския север, красотата  на Бяло море и вярата в Бог в романа "Пламък в откритото море" на Дмитрий Новиков.

►

„Да живеем на границата между цивилизацията и непокътнатата гора е прекрасна възможност за пълно щастие, което ни дава ерата в интернет“

Д.Н.

Гриша отиде да вземе дърва. Нямаше сили в себе си. Той се влачеше, едва успявайки да движи краката си, по локвата, която преграждаше пътя им. Главата му беше празна и тъмна, без нито една мисъл, едно-единствено чувство, с изключение на сиво изтощение, като мъгла. Той слезе по малък, пясъчен склон, усещайки се като изцеден лимон и спря. Точно пред него върху мокрия пясък бяха ясните отпечатъци на мечка. Не преди минута, нито час, но някъде днес стопанинът на гората явно бе тук. Гриша не чувстваше прилив на сила да се връща в него, не, той изведнъж стана по-буден и внимателен. Бившата му умора изчезна. Той бързо се огледа – беше неприятно малко място, ниска гора, блато, малко езеро зад дърветата, но предлагаше най-голяма свобода за дивите животни. Вслуша се внимателно – наблизо нищо не шумолеше, нито клони се счупиха. Той помириса – много пъти се удивляваше как обонянието му става по-остро в такива моменти. Миризмата на диво животно е силна и зловеща и след като я разпознаеш, никога няма да я забравиш. Но тук, сега, всичко беше наред, миришеше на вечер, листа на близките аспени, спокойствие. Във въздуха нямаше страх. „Ха-ха, по дяволите!“, извика той. Брат му и приятелят му Николай бързо дотичаха, размахвайки топорите си. Бяха в енергичен дух от работата си и очакването на вечерята. Сега веднага станаха по-примирени и се огледаха. Но тогава, както винаги: „Не, няма го отдавна. Дори да беше тук, щеше да ни помирише и да се уплаши. Щеше да чуе колата да идва от километри.“ И умело се успокоиха един друг и се върнаха при огъня.

Има специална приказка, която се разказва по време на белите нощи на Бяло море. Страшна история. Защото никога не знаеш кой е положил тази канава в блатото, по която вървиш, хлъзгаш се и се спъваш. Докъде води, какво те очаква в края на пътя? Някой ридае жално посред нощ – това е просто птица, успокояваш се. Клон се спуска в гората наблизо – това просто се случва от само себе си. Дори ако някой реве не много далеч, на петдесет метра или дори по-близо, тогава това трябва да са местни хора, които включват двигателите на лодките си, те ходят на риболов, шепнеш на себе си в хладна пот. Най-важното е, че действа, така че се обръщаш малко и отново заспиваш, с дръжката на малкия си сгъваем нож в ръка. Всеки път, преди нощувката, внимателно слагате топора си някъде до себе си. За всеки случай.

И така, първата нощ на Бяло море е прекарана сред такива страхове, съмнения и потискащ делириум. Когато се   огледаш малко около себе си, когато първите треперения в душата ти спират, тогава изведнъж осъзнаваш, че няма външни заплахи. Нищо няма да те нападне в тези стари гори, които са видели всичко. Тук властва друга сила, друга абсурдна странност. Започваш да мислиш, да изследваш себе си. Слушаш внимателно и изведнъж виждаш, че всичко, което е черно, ужасно и гнусно, е вътре в самия теб. Усещаш как стари мъки се издигат вътре в теб сред тежки вълни, как неочаквано те застига мъка, после желание за отмъщение заради тежкия живот. Спомняш си всички, които са те предали и искаш страшно да им отмъстиш. За миг губиш контрол над себе си, ослепяваш от черно усещане и злата сила навлиза в тялото ти – тичаш наоколо, скачаш, избухваш ругаейки като бесен човек. Губиш способността да се грижиш за себе си. Почти умираш.

В такива моменти е добре, когато някой около вас е спокоен. Някой, който не започва да спори, но наблюдава цялото ви стенене и гърчене, след което нежно казва: „Добре, тогава, да отидем на риболов.“ Историите в Беломорието започват страшно.

Така беше и този път. Беше, премина, и Бог е с тях. Прекараха един час, в който си казваха истини. След това обаче се успокоиха и се огледаха. После се изгледаха учудено. После изведнъж се засрамиха. Този път Гриша – за негова собствена изненада – беше най-мъдрият и спокоен. Не бе спал два дни и не чувстваше да му се спи. След като всички се успокоиха, той огледа невзрачната красота на мястото, а след това и близкото езеро. „Ще ходим ли на риболов? За какво друго дойдохме тук?“

• Откъс от книгата "Пламък в открито море", изд. "Авиана", Бургас.
• Публикува се със съдействоето на издателсто "Авиана".

Думи за книгата

Главният герой в романа „Пламък в откритото море“ се отправя към руския север заради настоящето, което изведнъж се оказва неразделно от близкото минало. Редуват се детски спомени, древни легенди и митове, пътеписи. Авторът описва величието на загадъчни пейзажи, средновековни църкви, изоставени кораби и студеното, негостоприемно Бяло море. На фона на суровата северна природа драмата на отделния човек започва да изглежда незначително малка, а трагедията на народа – непоправимо голяма. Героят търси себе си, сблъсква се с любов и болка, радост и тъга, изстрадана вяра и вълча безнадеждност, святост и демонична мания.

„Но любовта е повече от тях.“

Сякаш вървим през гората по непроходими пътеки и след миг вече се носим с кану по вълните под силния вятър и бурния дъжд. А Свети Варлаам Керетски ни следва като пътеводна звезда. След няколко минути слънцето изгрява и свети както никога досега. Над водата се появява дъга като пламък в откритото море. Усещаме спокойствие в душата си, потопяваме се в солената морска вода.

„Няма нищо на света по-красиво от брега на Бяло море. Сякаш бавна, сладка отрова се влива в душата на всеки, който вижда това светло-белезникаво небе, водата толкова бистра, сякаш е от извор. Този каменист сив каньон, който покорно поднася на вълните полегатото си тяло и с благодарност приема нежната ласка на водата. Тези подводни царства салюлеещ се рай, пронизан от слънцето, както светлия кретон на женската рокля– отпролетния поглед. Този лек вятър с аромат на неземна, водна свежест и дързост, и вече всеки знае какво е свежест и дързост. Това е радост от безкрайната пътека, свободния път към живота, щастието и смъртта…“

Копнеем да дойдем на това място, да забравим за всичко останало и да се гмурнем в морето от любов, което авторът щедро ни дарява, вдъхновен от думите в епиграфа:

За автора

Дмитрий Новиков е роден и живее в Карелия. Учил е в Медицинския институт в Петрозаводск, служил е в Северния флот, работил е като ординатор в болница.

Автор е на книгите „Танго на карелския провлак“, „Муха в кехлибар“, „Въжделение“, „В твоите мрежи“.

Носител е на редица призове, сред които новата Пушкинска награда, „Баренцфорфлаг“, премия „Сампо“, награда „Чеховски дар“, а романът „Пламък в откритото море“ заслужи Руския Букър за 2017 г.

Книгите му са преведени на английски, норвежки, финландски, сръбски и арменски.

В момента Новиков живее близо до Петрозаводск във вила, която сам е построил, сред красивата карелска природа, където най-близките му съседи са лебеди и мечки. Пише нова книга и често е домакин на творци от цял ​​свят.

„Да живеем на границата между цивилизацията и непокътнатата гора е прекрасна възможност за пълно щастие, което ни дава ерата в интернет“, казва той.

„Защо Новиков? Всичко е много просто. Той умее да пише.“

Андрей Битов, от речта му при връчването на новата Пушкинска награда, Москва, 2007 г.

Книгата може да бъде закупена от сайта на издателство „Авиана“ (Бургас) www.avianabg.com.

© Христина Мирчева