по заглавие   по съдържание

Адам Джонсън: "Синът на управителя на сиропиталището"

28.11.2019
Снимка 1

На сутринта Джун До се събуди сепнато – сънят му бе завършил с внезапна болка. Чаршафите миришеха на цигарен дим и пот – разбра, че тя е прекарала нощта до него.

До палета имаше буркан с урина, която изглеждаше като оцветена с йод. Поне се беше поизбистрила. Пресегна се към буркана – беше студен. Когато успя да седне, установи, че жената я няма.

Светлината се отразяваше от морската повърхност, усилваше се и изпълваше стаята. Джун До дръпна чаршафа.

Голяма синина бе плъзнала върху гърдите му, а по ребрата личаха дълги охлузвания. Шевовете му бяха хванали коричка, а след като ги помириса, установи, че конците трябва да се извадят. Високоговорителят го поздрави: „Граждани, съобщаваме, че днес делегация ще посети Америка, за да обсъди някои от проблемите между двете могъщи нации“. Съобщението продължи по обичайната формула: доказателства за възхищението на целия свят към Северна Корея, примери за божествената мъдрост на Ким Чен Ир, нови предложения към населението как да се справи с глада и накрая предупреждения от различни министерства към цивилните.

Течение от прозореца разклати рибите на телта – хрущялът на перките им беше добил цвета на хартия за фенери.

От покрива чуваше джафкане, вой и постоянно трополене на нокти по цимента. За първи път от дни Джун До изпита мъчителен глад.

В този момент вратата се отвори и влезе съпругата на втория помощник, задъхана.

Мъкнеше куфар и две петлитрови туби с вода. Беше плувнала в пот, но на лицето ù грееше странна усмивка.

– Какво ще кажеш за новия ми куфар? – попита го. – Малко разменна търговия.

– А ти какво даде за него?

– Не бъди гадняр! Представяш ли си, че досега не съм имала куфар?

– Предполагам, че никъде не си пътувала.

– Никъде не съм пътувала – промълви тя едва чуто.

Жената му наля малко оризова вода в пластмасова чаша.

Джун До отпи и попита:

– Кучета ли има на покрива?

– Така се живее на последния етаж. Счупен асансьор, течащ таван, дупки в тоалетните. Вече дори не забелязвам кучетата. Домсъветът на блока ги развъжда. Ще ги чуеш в неделя.

– Защо ги развъждат? Чакай... какво се случва в неделя?

– Мъжете в караоке бара твърдят, че в Пхенян кучетата са забранени.

– Така казват.

– Цивилизация.

– Скоро няма ли да им потрябваш в консервната фабрика?

Тя не му отговори. Вместо това се наведе и затършува в джобовете на куфара за нещо от предишния му собственик.

– Ще те накажат с обществено мъмрене – предупреди Джун До.

– Няма да се върна във фабриката.

– Никога ли?

– Да. Отивам в Пхенян.

– Значи отиваш в Пхенян?

– Точно така.

В подплатата на куфара тя откри сгънати пътни документи с изтекъл срок, подпечатани на всеки контролно-пропускателен пункт от Кесонг* до Чонгджин.

– По принцип трябват около две седмици, но не знам защо имам усещането, че може да се случи всеки ден.

– Какво може да се случи?

– Да ми намерят новия съпруг.

– И мислиш, че той е в Пхенян?

– Аз съм жена на герой.

– Искаш да кажеш вдовица на герой.

– Не споменавай тази дума. Мразя да я чувам.

Джун До изпи оризовата вода и бавно полегна.

– Виж, това, което се случи с мъжа ми, е ужасно. Дори не мога да мисля за него. Щом се замисля, нещо в мен се преобръща. Бяхме женени само от няколко месеца, а и през повечето време той беше на кораба с вас.

Доста усилия беше струвало на Джун До да се изправи и когато главата му се отпусна върху палета, приятното изтощение надмогна неудобствата от възстановяването. Почти всичко в тялото го болеше, но въпреки това го завладя усещане за добро физическо здраве, все едно беше работил усърдно цял ден с моряците. Затвори очи и се отдаде на чувството. Когато отново ги отвори, вече беше следобед. В него се загнезди усещането, че го е разбудил звукът от вратата, когато жената я бе затворила. Позавъртя се, за да надникне в ъгъла на стаята. Легенът, в който се миеше тя, си беше там.

Прииска му се да го докосне, да провери дали водата е все още топла.

Щом слънцето се скри, дойде капитанът. Запали две свещи и седна на стола. Джун До забеляза, че гостът му носи някаква торба.

– Виж сега, синко – поде капитанът и извади от торбата дебело парче риба тон и две бири „Рьоксонг“. – Време е да те излекуваме. – Капитанът отвори бутилките и наряза рибата с моряшкия си нож. – За героите – каза той и двамата вяло отпиха. И все пак тъкмо от риба тон бе имал нужда Джун До.

Съкровището на океана – наслади му се с небцето си.

– Добър ли беше уловът?

– Риба колкото щеш – отговори капитанът, – но не беше същото без теб и втория помощник, разбира се. От „Куаллисо“ ни дадоха двама помощници. Нали чу, че техният капитан си изгуби ръката?

Джун До кимна.

Капитанът поклати глава.

– Знаеш ли, наистина съжалявам, че те обработиха така.

Исках да те предупредя, но това нямаше нищо да промени.

– Нали свърши... – каза Джун До.

– Трудното мина, а ти се справи мъжки, никой друг не би успял на твое място. Сега идва ред на наградите. Ще ти отпуснат време да се възстановиш, да решиш какво ще правиш, а след това искат да започнат да те показват. Герой,който е рискувал живота си пред дулата на пушките, за да спаси друг герой, хвърлен на акулите от американците! Ще се превърнеш в сензация. Ще извлекат голяма полза от теб.

След нещастието с директора на консервната фабрика и с капитана на „Куаллисо“ имат нужда от положителни истории.

Ще изпълнят всяко твое желание.

– Вече бях в езиково училище – каза Джун До и добави: – Дали е възможно, предвид теченията и всички други подробности, той да успее да се завърне, как мислиш?

– Всички обичаме това момче. Бяха допуснати грешки, но той вече не е част от тази история. Тя ще продължи по друг начин. Набий си го в главата. Момичето се справя добре, нали?

Преди Джун До да успее да отговори, капитанът забеляза картата на стената. В стаята бе притъмняло, затова той се изправи със свещ в ръката.

– По дяволите! – процеди. Започна да изважда кабарчетата и да ги пуска на пода. – Хлапето го няма цяла седмица, а още ме тормози. – Откачи картата. – Слушай, има нещо, което трябва да знаеш. Тогава мислехме, че момчето не е взело нищо със себе си, но не проверихме надлежно. Забравихме да погледнем долу в трюма, където беше твоето оборудване.

– За какво говориш?

– Липсва един от твоите радиоапарати. Взел го е със себе си.

– Черният ли? – попита Джун До. – Или онзи със сребристите дръжки?

– Със зелените копчета. Проблем ли ще е? Ще ни навреди ли?

Джун До си го представи много ясно. Вторият помощник в лодката насред тъмата, само с акумулатор, зеленото сияние от радиото и цигари без кибрит.

– Апаратът е съвсем обикновен. Можем да отмъкнем друг.

– Това да се чува – усмихна се капитанът. – Ей, голям кретен съм! Ето ти още малко риба. А какво мислиш за момичето? Говорих с нея. Направил си ù силно впечатление.

Какво да ти донеса? Имаш ли нужда от нещо?

Бирата просто преминаваше през тялото.

– Подай ми онзи буркан ей там.

– Ама разбира се – отговори мъжът, но щом го взе, го огледа подозрително. Май се канеше да го помирише, но после просто го подаде на Джун До.

Болният се обърна настрани и пъхна буркана под чаршафите. После единственият шум в стаята идваше от стъкления съд, който се пълнеше с урина – първо от слаба струя, а сетне със силно шуртене. Гласът на капитана заглуши звука:

– Ще трябва добре да си помислиш. Вече си герой и ще те попитат какво искаш. Какво ще избереш?

Джун До отвори очи, когато приключи. После внимателно подаде буркана на капитана.

– Единственото ми желание е да остана на „Джънма“.

Там ми е приятно.

– Ама, разбира се. Оборудването ти е при нас.

– И през нощта има ток.

– И през нощта има ток – повтори капитанът. – Считай го за уредено. Ти вече живееш на кораба. Това е най-малкото, което бих могъл да направя. Но какво е истинското ти желание? Онова, което само управляващите могат да ти подсигурят?

Джун До се поколеба. Отпи от бирата и се опита да се сети за единственото нещо, което Северна Корея би могла да му даде, за да подобри живота му.

Капитанът усети колебанието му и започна да му разказва за други хора, извършили големи геройства, и за наградите, които бяха поискали:

– Например като онези, които изгасили пожар в електрическата централа: единият получил автомобил, пишеше го във вестника. Другият поискал собствен телефон – готово, без никакви допълнителни въпроси му прекарали кабел до апартамента. Когато си герой, така стават нещата.

– Трябва да си помисля. Хвана ме неподготвен. Не ме бива във вземането на бързи решения.

– Това ми е ясно. Знам го, понеже сме едно семейство.

Ти си от хората, които не искат нищо за себе си. Не се нуждаеш от много, но стане ли въпрос да помогнеш на други, не се спираш пред нищо. Показа го онзи ден, наистина го показа и

вече се държиш като истински член от семейството. Лежах в затвора за екипажа си, нали разбираш? Не съм герой, но останах там четири години, за да могат моите момчета да се приберат по домовете си. Така показах привързаността си.

Капитанът изглеждаше възбуден, дори притеснен. Все още държеше буркана с урината и Джун До искаше да му каже да го остави. Капитанът се премести към края на стола си, като че ли се канеше да приседне върху палета.

– Може би защото съм стар. Така де, и другите хора си имат проблеми. Мнозина са доста по-зле от мен, но аз просто не мога да живея без нея, не мога. Винаги за нея мисля,

все за нея, обаче не се сърдя на никого, просто имам нужда от съпругата си, трябва да си я върна. Ти можеш да го направиш, положението ти го позволява. Много скоро ще постигаш всичко само с една дума.

Джун До понечи да каже нещо, но капитанът го прекъсна.

– Знам какво си мислиш: тя е стара. Аз също съм стар, но възрастта няма нищо общо. Всъщност с всяка изминала година става все по-зле. Кой да допусне, че се получава така?

Никой не ти го казва, никой не обсъжда тези неща.

Възрастният мъж чу кучетата, които ходеха по покрива, и вдигна поглед към тавана. Остави буркана и се изправи.

– Отначало двамата ще се държим като непознати. След като си я върна, няма да ѝ се говори за някои неща, знам го. Но ще се преоткрием. Сигурен съм. И онова, което съществуваше между нас преди, ще се възроди. – Капитанът си взе картата. – Не казвай нищо. Абсолютно нищо не казвай.

Просто си помисли, само това искам.

След това под светлината от свещите той нави картата с две ръце на тънко руло. Джун До беше виждал това негово движение хиляди пъти. То означаваше, че пътят е избран, че задачите са разпределени и без значение дали ги очакват пълни, или празни мрежи, решението е взето и събитията предстоят.

------------------------------------------------------------------------------------------

* Град в провинция Северен Хванхе. Един от най-големите в страната с население около 350 000 души. Б. пр.

 

Откъс от романа на Адам Джонсън  "Синът на управителя на сиропиталището".

Превод от английски: Пейчо Кънев
Редактор: Надежда Розова
Оформление: Георги Калев
Жанет 45, 2019, 596 с.

  • Публикува се със съдействие на издателството.

 

Още по темата в "Диаскоп"

 

Илюстрация: ©Диаскоп

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.