От каруцата до компютъра

„От каруцата до самолета” е заглавие на български комикс от Царство България и аз го взех назаем за заглавието на настоящата бележка. Получи се писмо в редакцията, което ме заставя да отговоря, но с предварителната уговорка, че не желая да влизам в полемики. Ясно е, че авторът на писмото е подразнен от моето интервю с Палячо - „Как е другаде и как е у нас?” от 15.01.2020 г.

Че може да има недоволни, това никак не е за чудене, но не можеше ли да се намери по-разумен способ за изказване на недоволството и дори не е ли по-добре мнението да се доказва чрез творческо състезание? Ето защо няма да цитирам писмото и да съобщавам името на автора му - глупаво е да се спори!

Да се пише пламенно, да се надава вик, сочейки фактите със стремеж (едно съзнателно зарязано  и несправедливо незачитано  самостоятелно изкуство в България, каквото е Деветото и за което става на въпрос в посочената статия) – е не само наше право, но дълг и задача на дружеството ни.

Сега ще  разясня повода за изпратеното ми писмо, в което авторът не намира смисъл интервю да се прави с реална личност (Г. Чепилев) от измислен персонаж, в нашия случай - Палячо. 

Първо ще кажа, че, ако не му харесва какво и как пиша, да не го и чете. Днес интернет дава необхватна възможност всеки да избира според своя вкус.

Ще дам и следните разяснения за избрания съзнателно от мен образ на интервюиращия.

Не само, че в развитието на българския комикс Палячо е единственият маскиран герой, но той е известен и като журналист, напр. „Палячо по репортаж” и най-вече Палячо е внушителен образ за състоянието на съвременното изкуство през 21 век. Когато пишех статията, картината на този проблем ми напомни за Пикасо и неговия розов период:

Изкуства, които са радвали душите на хората толкова време, са изиграли вече своята роля и са осъдени на смърт. Иде нов свят с нови нужди, с нова поезия. Животът върви напред и окрилен, и опиянен от своята вечна младост, безучастно заравя в гробовете на годините старото и търси нови форми.

Известно е, че в края на „Синия период”, отразяващ тежките земни условия за живот и образите на грозната мизерия, Пикасо иска да види Надежда за човека и вкарва лъч светлина в синия екран на платната, така започва новият му „Розов период”. 

Герои в "Розовия период" са членове от един малък колектив - трупата, "семейството", на пътуващи циркови артисти, за които е характерно, че са не само жизнерадостни, защото обичат живота и изкуството, но са и загрижени, тъй като представленията им са непосещавани - обществото вече ходи на кино. От двете състояния Пикасо майсторски изгражда състояние на трагична радост, която става знак  за ролята на твореца в съвременното общество и който не е сигурен дали утре ще има хляб.

Тези размисли са по мой поглед, но считам, че са подходящи за онагледяване неравностойното положение на българското Девето изкуство в България по причини на мълчание на законодателството в страната. Щом се мълчи за нещо, значи го няма, точка, но какво означава фактът, че само в България има табу за изкуството на демокрацията, каквото е Деветото изкуство?

Автор: Георги Чепилев